Дяволът в теб

Двадесет и втора глава

— Имам нещо, което мисля, че трябва да видите — каза й Джордж Бенъм.

Роуз го погледна с обичайното си загадъчно изражение. Седеше пред него с елегантен костюм на „Шанел“, с който изглеждаше по-възрастна, и усукани на тила лъскави черни коси. Слагаше съвсем лек грим, който бе предостатъчен за поразителна красавица като нея.

Бенъм се опита да не мисли за чувствените й устни, невероятно дългите й прави крака и светлите очи като на вълчица. Изисканият тоалет на Роуз Фиорело нямаше значение. Трудно му бе да обуздае порива да свали сакото и обувките й и да разпусне водопада от лъскави черни коси. Представяше си я гола, с каквито и дрехи да бе облечена. При вида й се възбуждаше като тийнейджър.

Не би се осмелил да покаже това. Един погрешен ход, и ледената кралица щеше да развали партньорството им, а той не можеше да си позволи да загуби съвместния бизнес. Благодарение на него се бе сдобил с мерцедес.

Бенъм си спомняше за първия път, когато бе видял Роуз. По телефона се бе държала толкова сурово, че бе смаян, когато в офиса му бе влязла студентка с тесни джинси и семпла бяла блуза.

— Вие ли сте Роуз Фиорело?

— Същата — отвърна тя и бледосините й очи го изгледаха предизвикателно, сякаш очакваше да изрази недоверие.

— Но Роуз Фиорело притежава четири сгради…

Гласът му секна.

— Точно така.

Сложи на бюрото му картонена папка. Съдържаше финансови извлечения и безупречно напечатани сведения за приходи от наеми, разходи и данъци, изложени професионално, като документи на истинска компания.

— Изглеждате твърде млада за собственик на толкова имоти — промърмори той.

Хладният израз на очите й издаде, че не приема това като комплимент.

— Само петнадесет. Надявах се да се съгласите да работим заедно и да намерим още.

Видението бе скочило на крака, готово да си тръгне.

— Почакайте, госпожице. Моите извинения. „Бенъм Риълти“ биха се радвали да станат ваши партньори. Бихте ли седнали?

От този ден преди година работеха заедно.

Всъщност по-скоро той работеше за Роуз, което означаваше пълна всеотдайност, оставане до късно вечерта, проверки на кредити и часове телефонни разговори с адвокати и водене на преговори. Но бързо бе свикнал да прави каквото му бъде наредено. Комисионните си струваха.

През първите шест седмици бе сключил пет сделки.

Роуз Фиорело бе мощен генератор. Вече бе собственик на девет сгради с общо тридесет и девет имота. Апартаментите й бяха стопроцентово заети и имаше списък от чакащи наематели. Годишните й приходи бяха над петдесет хиляди, а сумите за данъци бяха нищожни.

Все пак продължаваше следването си.

Роуз избягваше да говори за личния си живот. Бенъм се питаше дали изобщо има такъв. Но съдейки по външността й, навярно спеше с някой късметлия.

— Какво е?

Отново го гледаше с недоверие. Мразеше този поглед. Роуз Фиорело отхвърляше деветдесет процента от сделките, които той и предлагаше. Но една сключена му носеше желаната тлъста комисиона.

Дори съпругата му бе доволна, по-рядко мърмореше и по-често му се умилкваше. Побърза да убеди Роуз.

— Последната просрочена ипотека, която ми намери, беше доста съмнителна, Джордж.

— Е, добре. Тази е малко по-различна. Не си попадала на такъв случай досега — знаеше какво е единственото, което би могло да я убеди. — Става въпрос за нещо по-голямо. Следващата стъпка. Може би все още не сте готова за нея…

Вълчите очи светнаха.

— Остави на мен да преценя това.

— Добре, госпожице Фиорело. Е… все още не е обявена за просрочена, но ще бъде. Сградата е мотел. Собственикът просто не знае как се върти хотелиерски бизнес…

Бенъм не бе сигурен дали и Роуз разбира от това. Беше рисковано начинание, но тя отхвърляше почти всичко, така че не преставаше да я засипва с предложения. Бизнесът на „Бенъм Риълти“ бе свързан главно с просрочени ипотеки. Бе пуснал пипала навсякъде. Бяха заприиждали клиенти, защото се бе разчуло, че Фиорело дава повече пари на собствениците от всеки друг. Ако човек имаше нещо за продаване, тя му подаваше спасителен пояс.

— Интересувате ли се от хотелиерство, госпожице Фиорело?

Гъстите й черни мигли трепнаха.

— Не.

— Ех! — разочарование. — Добре, мога да ви покажа и други имоти, например осеметажна кооперация в Ред Хук…

— Не съм казала, че не проявявам интерес към имота — протегна едната си ръка с оформен маникюр.

Джордж Бенъм бе озадачен, но й подаде документите. Почти затаи дъх, докато Роуз преглеждаше подробностите с настървение на орлица, кръжаща над плячката си в очакване на удобен момент да я сграбчи.

След всяка нова сделка я виждаше с нов тоалет. Веднага щом бе получила парите от първата, Роуз се бе появила в офиса му с нови обувки и чанта. Сдобиваше се с все по-скъпи костюми и рокли. Сякаш нямаше търпение да се отърве от бедняшкото си минало. Сега носеше „Шанел“, златен часовник на ръката и перлена огърлица.

Единственото, което оставаше непроменено в нея, бе усетът й за сделките. Или несекващият й хъс. Бенъм бе очаквал да натрупа скромно състояние, а после да се омъжи за някой банкер и да стане кротка домакиня. Но за негова изненада успехът я караше да ламти за все повече.

— Интересно — най-сетне каза тя.

Лицето му засия.

— Искате да подготвя оферта?

„Страхотно“. Комисионата на Бенъм по тази сделка, три процента от стойността на хотел „Рего Парк“… шестстотин хиляди… по три процента… тридесет и шест хиляди долара. По челото му избиха ситни капчици пот.

— Наистина е ценен имот…

— Това е бордей, Джордж. Мизерна дупка, пълна с хлебарки — Роуз потупа по книжата. — Ще ги разгледам по-подробно.

— Имам и други предложения за вас.

— Нямам време за тях сега — стана и скъпият чорапогащник, който носеше, леко затрептя. — Трябва да тръгвам за лекции.

Роуз Фиорело излезе от офиса на Джордж Бенъм и след нея остана само лек аромат на лавандула.

Би се отказал от тридесет и шестте хиляди долара само за да прекара пет минути между дългите й, стройни бедра. Но кого заблуждаваше? Бе толкова възбуден, че едва ли би издържал и тридесет и шест секунди.

— О, Джейкъб! Ооо!

Емили Кларксън впи лакираните си нокти в гърдите на Джейкъб Ротщайн и изви гръбнак. Обзе го чувство на гордост, наред с удоволствието, когато експлодира в тялото й. Сякаш бе спортист, отбелязал решаваща точка за отбора си. Гърдите на Емили стърчаха неподвижни. Бяха имплантанти, но това нямаше значение за него. Опияняващо бе да гледа как поредната красавица от Бостън стене от наслада със залепнали за челото коси, чиято прическа струваше триста долара.

— Ох… ох… — задъхано прошепна Емили, когато той се отдели от нея и посегна да свали презерватива си. Бе казала, че взема таблетки, но Джейкъб не поемаше рискове. Баща му и чичовците му често изнасяха лекции на момчетата от рода Ротщайн. „Никога не правете любов без предпазни мерки“. Състоянието на фамилията бе толкова голямо, че жените просто се изкушаваха да се опитат да ги впримчат.

Джейкъб нямаше намерение да става баща твърде рано. Да отгледа дете с жена, която не обича и дори не харесва особено… истински кошмар. „Не, благодаря“.

— Джейкъб… ти си невероятен.

— Благодаря, сладурче — гальовно я потупа по малко кльощавия задник. — Прелестна си.

— Така ли мислиш? — страните й поруменяха от задоволство.

Ротщайн се надигна на лакти. Този момент бе смущаващ, но той майсторски се справяше с положението. Знаеше как да даде на едно момиче да разбере, че връзката няма бъдеще, но без да засегне самоуважението му.

Джейкъб нямаше нищо против Емили. Сексът с нея бе страхотен. Освен това беше добро момиче. Обичаше животните и много други неща. Но му се струваше твърде безлична, за да ходи с изключителен мъж като него.

Освен това Джейкъб смяташе, че всяка жена може да бъде добра в леглото, стига да намери някого, който знае как да я предразположи. Допирът на маникюри до мускулестите му гърди и гледката на гърчещи се женски тела под неговите ласки галеше себелюбието му. Обичаше да гледа как тръпнат безпомощни, когато ги доведе до връхната точка.

— Разбира се. Наблюдавам те от месеци. Спомням си онази синя рокля, с която беше на поло мача през юни…

— Забелязал си — въздъхна Емили и отмести залепналия бретон от челото си.

— Разбира се. Забелязвам всяка красива жена с независим дух — Джейкъб й се усмихна приятелски. — Знаех си, че ще ни бъде приятно заедно. Бих искал да се видим отново, ако си свободна. Но готино маце като теб скоро ще си намери сериозен приятел…

Раздразнението, което проблесна в очите й, бе знак, че е разбрала какво иска да каже всъщност.

— Няма ли да бъдем гаджета? — попита Емили с глас на малко момиченце.

Джейкъб вътрешно потръпна. Не би се обвързал с някоя като нея. Той имаше двоен стандарт: искаше скромна съпруга, но мразеше жени, които се преструват на безпомощни. С тях нямаше никакво предизвикателство, не като с…

Не. Нямаше да мисли за нея.

— Не си търся гадже. Не съм готов за трайна връзка и не искам да изневерявам… особено на красавица, която може да си намери някой по-добър, стига да пожелае.

— Разбирам. Е, щом е така… — колебливо каза Емили.

Джейкъб потърка бедрата й.

— Това не означава, че няма да се виждаме. Естествено, ако ти желаеш.

В нея отново се надигна топлина.

— Да, бих искала…

Стъпките достигнаха до слуха му твърде късно. Вратата на спалнята му рязко се отвори и на прага застана Роуз Фиорело.

— О, извинете! — смутено каза тя, внимателно затвори и Джейкъб чу стъпките й бързо да затихват.

„По дяволите!“ Направи гримаса на раздразнение.

Това бе поредната грешка. В очите на Емили се долавяше гневът и болката, която се изписваше на лицето на всяка мацка, разбрала, че не е единствената в живота му.

— Може би тя е гаджето ти? — злобният й тон бе разтърсващ.

— Просто учим заедно.

Емили стана от леглото и грабна дрехите си.

— Разбира се. Така ли го наричат вече?

— Аз съм виновен. Забравих, че трябва да се срещнем за едно есе… Тя дойде, а не бях заключил вратата.

— Убедително — процеди Емили през зъби.

— Мисли каквото искаш — равнодушно каза той.

За щастие тя вече се обличаше.

— Разбира се. Много студентки носят тоалети на „Шанел“ — сопна се Емили. Взе якето и чантата си и залитайки, тръгна към вратата. — Можеш да ми се обадиш, когато най-сетне пораснеш, Джейк.

Изрече няколко ругатни и затръшна вратата.

Джейк въздъхна с облекчение. „Не затаявай дъх в очакване“. Как бе могъл да забрави, че ще дойде Роуз? Усмихна се. Неприятности с жените. Както винаги.

Измъкна се от леглото и влезе под душа. Повечето стаи в студентските общежития нямаха самостоятелни бани, но баща му бе изпратил толкова щедро дарение на Колумбийския университет, че Джейк Ротщайн можеше да получи всичко, което пожелае. По-рано това бе представлявало апартамент на уважаван професор. Имаше баня с нова теракота и дори малък бокс, който той използваше рядко, защото предпочиташе да се храни навън.

Удобно бе човек да има душ изцяло на свое разположение, когато прави секс толкова често, колкото Ротщайн, а и не се налагаше да чака на опашка сутрин пред общата баня след сутрешния си крос.

— За какво ти е стая там? — бе попитал баща му.

Джейк бе свил рамене.

— За да вкуся от студентския живот.

— Имаш жилище на Осемдесет и пета улица.

На осемнадесетия му рожден ден баща му му бе връчил нотариалния акт на един от многото си апартаменти, великолепен мезонет от предвоенния период, с изглед към реката, високи тавани, мраморни подове и послушен портиер. Фред Ротщайн бе чул, че синът му има репутация на плейбой, от ядосаните родители на няколко млади дебютантки в светските среди. Това бе единственото, с което детето му истински го бе накарало да се гордее. Представяше си как синът му води многобройните си завоевания в спалнята на апартамента в Ъпър Ийст Сайд. Парите караха жените да свалят бикините си само при едно сваляне на шапка.

— Страхотно е, татко. Но искам да бъда като другите студенти.

Добре, но до известна степен. Фред Ротщайн не би позволил наследникът му да живее като скот. Това бе за бедните.

Бе направил компромис и бе уредил настаняването на сина си в най-луксозната стая в общежитието. Джейк не бе възразил. Самостоятелната баня бе необходимост.

Докато се обливаше с гореща вода и сапунисваше тялото си, Джейк реши, че трябва да бъде доволен от случката. Беше се отървал от Емили. Освен това се ласкаеше от мисълта, че Роуз Фиорело ще изпита ревност, след като го бе хванала в леглото с друга жена. Арогантна кучка. Така й се падаше.

Джейк Ротщайн бе егоцентрик, но имаше право. Жените му се лепяха като мухи на мед и дори онези, които се преструваха на недостъпни, накрая се озоваваха стенещи в леглото му и продължаваха да го търсят и след като скъса с тях.

Личната теория на Джейк бе, че повечето мъже са зле в леглото. Иначе защо момичетата биха идвали при него, изгарящи от желание?

Всички, освен Роуз Фиорело.

Бе започнала с враждебно държане. Често го обиждаше. Джейк приемаше това като зов за интимност. Тя бе от типа жени, които обичат да провокират, да бъдат предизвикателни. Всъщност искаха да им докаже мъжкото си превъзходство.

Джейк винаги успяваше. Не допускаше да бъде разиграван от жена.

Или неговата воля, или ничия. Любимият му тип жени бяха агресивните. Чувстваше се особено доволен, когато успее да прикове някоя от тях към леглото и да я накара да се гърчи от наслада, безпомощна и покорна.

Но враждебното отношение на Роуз не се бе променило по очаквания начин. Не изпращаше сигнали, че изпитва влечение към него. Вместо това през последната академична година бе започнала да се държи учтиво, почти приятелски, но не съвсем. Като партньор в проучванията по зададени теми бе неоценима, но сякаш бе неспособна на истинска топлота.

Той я желаеше.

Въпреки че току-що се бе любил с Емили, почувства възбуда при мисълта за Роуз.

Точно сега не можеше да направи нищо, за да задоволи тази страст. Поохлади се със студена струя, за да не издаде пред Роуз какво въздействие има тя върху него. Никога не показваше на жените, че проявява интерес към тях.

Бързо се облече. Беше невероятна красавица. Повечето момичета в университета бяха малко неуверени. Стремяха се винаги да имат мъж до себе си или твърдяха, че току-що са скъсали с някой глупак. Все още се смяташе за срамно едно момиче да няма приятел. Макар и да бе началото на деветдесетте.

Но това не важеше за Роуз Фиорело. Беше твърде красива, за да има значение. Стройна фигура, буйни коси, бледосини очи и високи, надменни скули. Всички мъже я желаеха. Нямаше нужда от подобно себеутвърждаване.

— Роуз?

— Мм, да.

Отвори вратата след почукването му. Розов костюм „Шанел“, обувки „Гучи“ и скъп чорапогащник. Определено странно облекло за обстановката в един колеж. Емили бе права. Защо ли се бе издокарала толкова елегантно? Сякаш бе кръстоска между супермодел и сенатор.

— Влез, Джейк — Роуз му се усмихна хладно, както обикновено. Бе приветлива и безразлична като секретарка на лекарски кабинет. — Извинявай за преди малко.

На китката й блестеше нещо златно. Как би могла да си позволи това? Преди година бе носила джинси и изтъркани маратонки и се бе отнасяла към него с презрение заради богаташкия му произход.

— Помислих… вратата беше отворена.

На мургавите й бузи се появи съвсем лека руменина.

— Вината е моя. Забравих да заключа — усмихна се той. — Бях малко разсеян.

Роуз не позволи сцената да изплува в съзнанието й. Джейк Ротщайн, със залепнали косъмчета по мускулестите гърди и поглед, втренчен в нея изпод тъмните мигли. Капките пот по кожата на момичето, което пищеше и се взираше в нея с дива ревност. Като че ли Роуз искаше да й отнеме скъпоценния жребец!

„Ти си просто поредната бройка от дълъг списък, скъпа“, беше си помислила тя. Нима онази кукличка не го знаеше?

Е, той определено притежаваше някакъв животински чар. Роуз бе реалистка, не можеше да отрече това. Имаше ъгловата челюст, тъмни очи и добро телосложение. Беше висок, с властна осанка, и се държеше изключително самоуверено.

Отлично знаеше и колко е интелигентен. Но това не я безпокоеше. Доволна бе, че има равностоен противник.

Отмъщението щеше да бъде сладко.

Имаше безброй причини да ненавижда Джейк Ротщайн. Главната бе отношението му към жените. Отнасяше се с тях като с играчки, предмети за развлечение. Момичетата, които си бъбреха в тоалетните, споделяха възхищението си от неговата издръжливост в леглото. Но какво от това? Роуз все още бе девствена, макар и да не бе казвала на никого. Сексът бе просто физическо изживяване. Едва ли имаше толкова голямо значение.

Той живееше в най-луксозната стая, ходеше на лекции с ферари и пилееше доста пари заради своята слабост. Купуваше диамантени обици, перлени огърлици и какви ли не подаръци за бившите си приятелки, които изглеждаха предоволни.

Най-ужасното бе, че явно това им харесваше!

Роуз презираше Джейк, както и момичетата, които го боготворяха. За нея бе просто интелигентен плейбой и наследник на „Ротщайн Риълти“. Виждаше в него ключа към своето отмъщение.

— Нищо — усмихна му се тя сега. — Да говорим по същество, а?