Дяволът в теб

Трета глава

— Дейзи!

Дейзи престана да се взира през прозореца и подскочи. На закръглените й бузи бяха останали розови отпечатъци там, където бе притискала пръстите си. Природата на Съри бе толкова великолепна, навред хълмове, осеяни с гори и пасбища с безброй крави и охранени бели овце. Като в някой от любимите й романи на Джили Купър.

Сърцето й се сви.

— Да, госпожице Крауфорд.

— Ще имаме ли честта да споделите мнението си с нас? — госпожица Крауфорд я гледаше, сякаш бе някаква сламка, която току-що е отстранила от подметката на грубата си кафява обувка.

Дейзи чу сподавения смях на Виктория Кембъл.

— Хм, за това ли?

Дейзи отчаяно протакаше.

Госпожица Крауфорд повдигна сключените си вежди.

— Да, за „Разказът на търговеца“. Една от най-завладяващите смешни истории в цялата поредица, която според някои критици е протофеминистка, но не толкова ключова, колкото „Разказът на батската невеста“. Като че ли нямате нищо общо с Чосър, госпожице Маркъм.

Дейзи сведе поглед към страницата…

— Пишел е неграмотно като мен — опита се да се пошегува тя.

— Много смешно. Но при невероятно високия си успех можете да си позволите да не участвате в нашите уроци, а?

Саркастичната забележка накара Дейзи да се изчерви. Мразеше госпожица Крауфорд и Виктория, както и повечето скапанячки в това училище. Държаха се с нея така само защото трудно се справяше с уроците. Като че ли не знаеха, че просто е глупава.

В гърлото й напираха сълзи и Дейзи се опита да си представи как майка й отваря бележника й на последната страница, където има само тройки и четворки, и снизходително казва, че това не е толкова важно, защото Дейзи наистина влага голямо старание.

— Госпожице Маркъм. Записана сте в специализирана паралелка. Може би е трябвало да ви сложат в общообразователна.

— Не — промълви Дейзи.

Как се осмели да го каже? Изпитваше ужас от госпожица Крауфорд. Но вече бе изскочило от устата й.

— Защо не?

— Защото съм добра в писането и обичам книгите — запелтечи Дейзи.

— Добра в писането! — между стиснатите начервени устни на учителката се процеждаше презрение. — Не си новият Чосър. Задържане след часовете и наказателна точка за отбор „Саквил“.

Виктория бе капитан на „Саквил“. Престана да се хили и намръщено изгледа Дейзи.

— Бих могла да те накарам да прочетеш следващите десет реда, Дейзи, но защо да подлагам класа на това мъчение? — драматично въздъхна госпожица Крауфорд. — Госпожице Гарнет, бихте ли продължили?

— Да, госпожице Крауфорд.

Арабела Гарнет преметна буйните си кестеняви къдрици над изваяните си рамене и започна да чете, произнасяйки идеално всяка дума.

За щастие очите на Дейзи останаха сухи. Бе готова да заплаче, но бе свикнала със злобата на госпожица Крауфорд и Виктория и успя да сдържи сълзите си. Можеха да почакат, докато се качи в стаята си през междучасието.

Имаше две хубави неща, които биха могли да се кажат за „Сейнт Мерис“, Уитъмбъри. Намираше се в живописна местност в Съри и Дейзи обичаше да се разхожда извън територията на училището. Беше в четвърти курс и вече имаше това право. Бе доволна и че най-сетне я бяха настанили в самостоятелна стая, макар и тясна. В нея едва се побираха легло, мивка с огледало и корково табло за закачане на снимки. Не се бе чувствала толкова зле, докато делеше стая с Изабел Соумс, защото тя бе кротко момиче, а не нахалница като онези снобки от подготвителния клас в Оксбридж, които смятаха, че трябва да им се кланя, защото са умни. И все пак не бе особено приятно. Изабел бе хубавица, с червеникаворуси коси, светлозелени очи, стегнати гърди и чаровно луничаво лице.

А Дейзи не бе никак привлекателна. За нея бе изпитание да се преоблича пред Изабел. Увиваше кърпа около кръста си и нахлузваше кремавата ученическа риза възможно най-бързо, за да не се видят тлъстините на седалището и раменете й. Още по-тежко бе, когато съквартирантката й се опитваше да бъде мила.

— Имаш толкова симпатично лице, Дейзи — тонът й бе почти умоляващ. — Само да можеше да свалиш някой килограм.

— Зная — отговаряше Дейзи и веднага сменяше темата.

Като че ли не бе пробвала. Дейзи мечтаеше да бъде стройна и красива и да мята дълги коси като другите момичета в „Сейнт Мерис“. Но ходеше късо подстригана, защото с дълги коси лицето й изглеждаше още по-бузесто, а когато се опитваше да престане да яде, просто не можеше. Тайно пазеше диета. Виктория, Мерседес и Камила щяха да й се подиграват, ако разберяха. Дейзи се хранеше само с плодове, понякога по цяла седмица, но изгладняваше толкова, че й се плачеше, и накрая се наяждаше до пръсване с шоколадови бисквити. Седмица по-късно тежеше още повече, отколкото преди опита.

Нищо не помагаше. С диетите ставаше още по-пълна. Часовете по физическо възпитание бяха истински кошмар. Не можеше да тича и да играе волейбол. Улучваше баскетболния кош, но рядко успяваше да стигне до него навреме. Освен това по-нахалните момичета не пропускаха възможност да я плеснат по закръглените задни части, след което се споглеждаха дяволито, което караше Дейзи да потъва в земята от срам. Следващата година щеше да бъде още по-непоносимо. Момичетата от пети курс имаха часове по физкултура в спортния център в близкия град. Трябваше да бъде приятно преживяване, но за Дейзи означаваше само, че случайни граждани ще виждат тлъстините й и смущаващо едрите й гърди, които едва се побираха в сутиен четвърти размер.

Дейзи се бе примирила с теглото си. Хапваше каквото й харесва, най-често за утеха. Когато се бе провалила на пробната матура по математика, бе изяла цял пакет шоколадчета „Маратон“. Дори й се бяха сторили малко. Преместването в самостоятелна стая й бе донесло голямо облекчение. На обяд седеше до Изабел, но през повечето време бе сама. Можеше да се отдаде на любимото си занимание след шофирането на излизане от портите на „Сейнт Мерис“ в края на срока — да чете.

Дейзи обичаше книгите. Не тези на Чосър, Дикенс и Ивлин Уо или другите скучни текстове, с които се занимаваха в часовете по литература. Любимите й автори бяха Джефри Арчър, Джудит Кранц, Джили Купър и Шърли Конран. Романът „Дантела“ бе прелистван толкова пъти, че вече се разпадаше. В книгите се разказваше за стройни, красиви жени и мъже с неустоим чар или амбициозни личности, устремени към високи върхове. Дейзи се боеше да пътува със самолет, но в сълзливите романи лесно можеше да се пренася от слънчевата френска Ривиера до снежната романтика на руската степ. Копнееше да бъде похитена от някого като Рупърт Кембъл-Блек и да се издигне в огромна империя като Авел Росновски. Искаше да бъде красавица като Максим и Пейгън, да пазарува в „Скрапълс“, да представлява нещо съвсем различно от Дейзи Маркъм, ученичка в „Сейнт Мерис“, Уитъмбъри.

Дейзи имаше най-ценната колекция от любовни романи в пансиона и съученичките й прибягваха до какви ли не хитрини, за да се доберат до тях. Веднага щом бе подредила книгите на етажерката в новата си стая, при нея се бе вмъкнала Люси Грешъм.

— Здравей, Дейзи.

— Здравей, Люси — отвърна Дейзи, преструвайки се, че не я е чула да просъсква тихо „прасе дебело“, когато си бе взела допълнително от кекса следобед.

Люси тръсна дългите си, скъпо изрусени коси. Всички знаеха, че пътува до Лондон в края на всяка седмица, за да посещава фризьорския салон „Видал Сасон“. Родителите й бяха много богати. Семейството на Дейзи трудно успяваше да поддържа приличен стандарт за средната класа, въпреки че тя бе единствено дете и училището й бе отпуснало стипендия, защото майка й го бе завършила с отличие преди тридесет години.

— Виждам, че си се сдобила с най-новата книга на Джили Купър — нехайно подхвърли Люси.

— Ти нямаш ли я?

— Мама не ми позволява да си я купя, защото в нея има с-е-к-с — сподели Люси.

Дейзи помълча няколко мига.

— Искаш ли да я прочетеш?

Очевидно Люси искаше книгата.

— Ти свърши ли я?

— Естествено, още в деня, когато си я купих — уверено отвърна Дейзи. Кой би могъл да остави роман на Джили Купър, преди да го прочете? Бе напрягала зрението си с фенерче под одеялото, но си струваше. — Заповядай.

Свали дебелото издание с меки корици и заглавие, изписано с релефни златисти букви, и й го подаде.

— Благодаря, Дейзи — каза Люси и се изниза.

Скоро стаята й се превърна в минибиблиотека. Момичетата смятаха Дейзи за експерт и я питаха коя книга би им препоръчала да вземат. Чакаха на опашка, така че никой не посмяваше да задържа книгите повече от уговорения срок. Освен Виктория и Арабела, повечето момичета от четвърти курс престанаха да я тормозят.

Наясно бе, че все още не я харесват особено, но би било непочтено да се държат зле с някого, на когото дължат услуга.

Виктория побесня и започна да си купува по няколко копия от всяка нова книга, която си струваше да се прочете, но замисълът й бе несполучлив. Дейзи вече се бе утвърдила като кралица на евтините романи. Момичетата обичаха да се събират в стаята й и да обсъждат току-що прочетените книги.

— Знаеш ли — подхвърли Ема един ден, — и ти трябва да напишеш нещо подобно, Дейзи.

Дейзи прелистваше „Каин и Авел“.

— Не ставай смешна. Би ми отнело десет години.

— Не мисля — Люси бе съгласна с Ема. — Знаеш всичко за тези неща. Трябва да напишеш роман. Можеш да ни даваш да четем готовите глави.

— Ще се справиш страхотно — каза Ема. — Можеш да ме включиш в книгата.

Дейзи се усмихна и на пълните й бузи се появиха трапчинки. За първи път получаваше комплимент от съученичките си. Би се радвала да стане писателка. Може би наистина трябваше да опита.