Дяволът в теб

Петдесет и девета глава

Роуз се прибра в апартамента си и изпита облекчение, щом зърна познатата обстановка, „Файненшъл Таймс“ стоеше отворен на страницата със снимката на Дейзи. Сгъна го и го прибра в шкафа. Нямаше да го изхвърли, но й бе омръзнало да гледа други жени, които „са си присвоили лицето й“, както се бе изразила Попи Алън.

Провери съобщенията си. Имаше три от майка й, всичките тревожни. Е, вече бе твърде късно, за да й позвъни. Щеше да го направи сутринта. Следваше едно от секретарката й Фиона.

— Госпожице Фиорело, търси ви господин Джейкъб Ротщайн и помоли да му се обадите. Не каза във връзка с какво, но ми се стори важно.

Продиктува номер.

Роуз зарови пръсти в косите си. Джейкъб Ротщайн? За какво ли я бе търсил?

Е, добре, щеше да му остави съобщение. Поколеба се дали изобщо да отговори, но й се стори неразумно да не го направи. Разговорите с Джейкъб я зареждаха с енергия, въпреки че двамата бяха противници.

„Наглото копеле ще получи само съобщение“, каза си тя.

Набра номера, но той вдигна след третото позвъняване.

— Джейкъб е на телефона.

— Обадил си се в офиса ми — каза Роуз.

— Късно е. Не очаквах да ми позвъниш тази вечер.

— О, да не би да съм прекъснала съня ти за хубост? — сопна се тя. — Какво искаш? Ако е във връзка с онези документи, ще ти бъде нужна призовка.

— Мисля, че трябва да поговорим — каза той с неустоимия си провлачен говор, от който през тялото й винаги преминаваше тръпка. Зърната на гърдите й изтръпнаха под елегантния тоалет „Шанел“.

Бе изминало толкова време от последната им среща, а той бе единственият, който я бе докосвал. „Престани“, заповяда си тя.

— Нямам намерение да идвам в апартамента ти, Джейкъб. Между нас няма нищо.

— Е, и двамата знаем, че не е така — възрази той. — Но няма да те поканя у дома. Какво ще кажеш за „Кардучи“? Бистро във Вилидж, страхотна храна и работи до три.

Роуз изведнъж почувства глад. Така се бе увлякла в приказки с Дейзи Маркъм, че не бе хапнала нищо от закуска.

— Какво те кара да мислиш, че ще приема?

— Сигурен съм, че ще ме поздравиш — отвърна Джейкъб. — Напуснах „Ротщайн Риълти“. Вече съм горд собственик на нова сграда.

— Какво общо има това с мен?

— Намира се в Алфабет Сити — каза той.

Беше й необходима секунда, за да схване за какво говори. След миг Роуз стисна здраво слушалката.

— Мамка ти! — процеди тя през зъби.

— Не намесвай майка ми — упрекна я Джейкъб и се усмихна, когато си представи изражението й. — В твой интерес е да се срещнем, Роуз. Трябва да изясним нещо.

Роуз затвори с трясък.

Бързо освежи грима си. Не би допуснала никой да я види ядосана, без да е ослепително красива, особено Джейкъб. Сложи ново червило и неутрални сенки и се напръска с ненатрапчив парфюм. „Проклет да е!“ Бе купил нейната сграда, нейния трофей. Как се бе добрал до сведения за нея? Гневът напълно разсея умората й, докато закопчаваше най-скъпите си бижута, великолепни обици и огърлица с жълти диаманти и перли. Струваха общо шестдесет хиляди долара. Роуз се постара външността й да покаже на онзи негодник колко е преуспяла. Никога нямаше да я надмине, никога. Въпреки че току-що бе отмъкнал ценния трофей изпод носа й.

Щеше да бъде в безопасност, защото щеше да отиде със собствената си кола и да шофира сама. Иначе никога не би рискувала да излезе с тези бижута на улицата.

Роуз се огледа в цял ръст. Розов „Шанел“, високи обувки, диаманти, перли и луксозна дамска чанта. Да, имаше вид на милионерка. Щеше да го накара да се изяде от яд.

Излезе от апартамента си, заключи вратата и слезе по стълбите до поршето си. Гневът постепенно отшумяваше, примесен с облекчение. Вече бе свикнала да се бори срещу фамилията Ротщайн. Джейкъб искаше война? Е, добре. Бе готова да приеме предизвикателството.

— Роуз — Джейкъб галантно се изправи. — Добър вечер.

— Да си спестим любезностите, а? — каза тя.

Три четвърти от масите в „Кардучи“ бяха заети и очевидно имаше защо. В този час заведението нямаше конкуренция в района. Беше малко бижу, скътано в приземния етаж на кооперация във Вилидж край улица с три платна, със старинни орнаменти и фенери отпред. Мразовитата зимна нощ изчезваше веднага щом човек прекрачеше прага. Пианист свиреше тих рагтайм, гореше камина, а стените бяха облицовани с дъбова ламперия. До бара се тълпяха клиенти. Сервитьорите бяха над петдесетте и изглеждаха невероятно самоуверени.

На всяка маса имаше свещи, но никакъв скъп кристал или сребърни прибори. Беше истинска италианска гостилница, изпълнена с аромат на печено месо и зеленчуци, от който стомахът на Роуз силно закъркори.

— Хм! — засмя се Ротщайн. — Това не се връзва със скъпите дрънкулки, които носиш.

Роуз седна. „Проклет стомах“. Опита се да запази достойнство.

— Искам да приключим колкото е възможно по-бързо.

— Какво, нямаш време за вечеря? Мисля, че поне трябва да хапнеш нещо. Тук има много вкусни хлебчета, фокача с розмарин и сол…

— Върви по дяволите — каза Роуз, когато се настани на скамейката от тъмно дърво срещу него и посегна към панера за хляб. Хапна един залък. Беше превъзходен.

Появи се сервитьор.

— Ще поръчаме бутилка домашно „Кианти“ — каза Джейкъб — и за мен „Портърхаус“.

— Филе „Миньон“ — избра Роуз, предавайки се на глада. — Значи си отмъкнал моята сграда?

Джейкъб я погледна в очите.

— Купих я напълно законно.

— Купил си я само защото аз я исках — злобно промърмори тя.

Той се замисли.

— Не само. Сделката е страхотна. Възхищавам се на вкуса и усета ти. След ремонт, осигуряване на охрана и благоустрояване на района се надявам да спечеля два милиона. Върху тази основа ще изградя „Джей Рот Корпорейшън“.

— „Джей Рот“? Оригинално.

— Този сарказъм не подхожда на красотата ти. Възнамерявам да превърна сградата в крайъгълен камък на компанията си. За разлика от теб, ще инвестирам само в центъра. Тук печалбите са по-големи. Мисля, че в Манхатън има непроучени кътчета, които чакат да бъдат разработени.

— Къде например?

Отново познатата чаровна усмивка.

— Не издавам тайните си.

Роуз промърмори:

— Значи си ме повикал тук, за да натриеш носа ми и да ми кажеш, че вече имам двама врагове вместо един?

— Не точно — Джейкъб отпи глътка вино. Беше силно, с богат, приятен вкус. Тя изглеждаше зашеметяващо. Очите й яростно хвърляха искри, като диамантите, които проблясваха на шията и ушите й. — Това е само предупредителен изстрел.

— Охо — Роуз широко отвори вълчите си очи. — Уплашена съм.

Той не обърна внимание на думите й.

— Все още не си превъзмогнала случилото се с баща ти.

— Не смей дори да споменаваш името му — процеди Роуз през зъби със зачервени от гняв страни.

— Налага се. Слушай, роднините ми не са светци.

— Твоите роднини са алчни, зли подлеци, които трупат богатство, като съсипват живота на други хора. Баща ми не е единственият.

Ротщайн сви рамене.

— Това, което виждах в семейната компания, не ми харесваше и затова си тръгнах. Но трябва да разбереш нещо, Роуз. Каквито и прегрешения да има баща ми, той си остава мой баща. Зная, че си решила на всяка цена да го унищожиш, и те предупреждавам, че няма да позволя това да се случи.

— Не искам да се карам с теб, Джейкъб. Просто стой настрана.

— Явно не ме слушаш — тихо каза той. — И това е грешка, Роуз. Няма да ти позволя да навредиш на баща ми. Трябва да се отърсиш от тази омраза. Тя те обсебва. Мисля, че партньорството с дон Салерни ти оказва твърде голямо влияние. Таиш жажда за мъст като истинска италианка.

— Наистина съм италианка. Фамилията ми е Фиорело, не помниш ли?

Той сви рамене.

— Имам предвид, по рождение. Опомни се.

Тя помълча една секунда.

— Освен това каква справедливост може да има за баща ми, който вече е покойник? Каква справедливост да очакват другите наематели, които онзи мазник чичо ти Уилям и ненаситният ти баща са съсипали? Кой ще компенсира всички жени, които са се опитали да работят за тях и са били уволнени или са станали жертви на сексуален тормоз от шефовете си? Нима си въобразяваш, че бих позволила „Ротщайн Риълти“ да останат ненаказани за всички злини, които са причинили?

— Да.

— Тогава значи си луд — каза Роуз и отчупи още хляб.

— Не, просто зная каква е алтернативата. Ще изградя „Джей Рот Корп“ за няколко години и ще покажа на нашите акционери какви печалби мога да имам. Ще се докажа извън семейната арена. После ще се обърна към инвестиционна банка и ще превзема „Ротщайн Риълти“.

— Ще превземеш компанията? — попита Роуз. — Просто така, а? Явно си си загубил ума.

— Нима? Сигурно си прегледала цифрите от документите, които открадна. Знаеш, че устоите на империята са разклатени. Приходите бележат спад, а счетоводителите прибягват до ловки машинации.

— Да — потвърди тя и очите й заблестяха. — Не съм напреднала достатъчно, за да се възползвам от положението. Все още.

— Но си готова да чакаш още десет години и да храниш ненавист… стига, Роуз. Има и по-добър начин. Когато завзема компанията, ще получиш своята справедливост. И ще спася баща си от фалит, защото зная, че ако те оставя да действаш както си си наумила, един ден ще успееш да го съсипеш.

— И как ще получа тази справедливост?

— Първо, ще го видиш да преотстъпва компанията. Това ще бъде унижение за него. Второ, когато аз застана начело, нещата ще се променят. Ще прегледам архива и ще се погрижа всеки пострадал да получи обезщетение.

Роуз изсумтя.

— Всеки пострадал значи.

— Говоря напълно сериозно — заяви Ротщайн. — И ще подбирам служителите си според качествата им.

— Ще назначаваш жени?

Той кимна.

— И чернокожи?

— Дори италианци — усмихна се Ротщайн. — Слушай, това означава почтеност в бизнеса. Щом ще давам заплати, нека ги получават най-добрите. Понякога дори тъпа едрогърда брюнетка като теб може да даде някоя ценна идея.

Роуз едва сдържа усмивката си. Бе готова да се предаде.

— Наистина ли смяташ, че е осъществимо?

— Зная, че ще успея. Защото ще разчитам на двамата най-добри търговци на недвижими имоти в Ню Йорк.

— За нас двамата ли говориш? — попита Роуз.

Той повдигна чашата си към нея.

— Разбира се. Има ли в града някой по-добър, за когото да не съм чувал?

Роуз зяпна от учудване.

— Искаш да ми станеш партньор?

— Няма да намериш по-добър. Мога да се меря с теб. Аз купих сградата в Алфабет Сити.

Роуз поклати глава.

— Джейкъб…

— Заповядайте, господине, госпожо — каза сервитьорът и сложи пред тях две огромни порции сочно печено телешко със спанак, картофи и хрупкав зелен фасул.

— Ще продължим, след като хапнем. С пълен стомах ще бъдеш в по-добро настроение.

Бе прегладняла.

— Добре — съгласи се тя.

Ротщайн хапна парче от пържолата и отпи глътка вино.

— Стига толкова за бизнеса. Да поговорим за друго.

— Например?

Той се усмихна.

— Разкажи ми как мина денят ти.

Роуз го погледна и след миг избухна в истеричен смях.

— Какво е толкова смешно? — попита той. — Не съм казал нищо остроумно.

— Денят ми — отвърна тя.

— Нещо интересно ли ти се случи?

— Господи! — каза Роуз. — Мислиш, че този разговор е страхотна изненада за мен? Не и след това, което преживях днес — поклати глава. — Нямаш представа.

— Разкажи ми. Мога да те слушам цяла нощ.

По време на вечерята Ротщайн изгаряше от нетърпение всеки път, когато Роуз прекъсваше разказа си, за да хапне. Със задоволство гледаше как помита всичко в чинията си, но бе много по-заинтригуван от историята й. На два пъти я попита дали не се шегува, но тя отрече, а и бе очевидно, че казва истината.

— Е, какво означава всичко това според теб? — попита той накрая.

— Нямам представа. Означава, че имам две кръвни сестри, които искат да се опознаем взаимно, и това е чудесно. Но семейната близост не е просто резултат от общи гени. Вече се познаваме, но не можем да се почувстваме като сестри.

Джейкъб се замисли.

— Какво смяташ да правиш отсега нататък?

— Ще се прибера у дома и ще си легна — отвърна Роуз.

— Ела с мен — настоя той. — Мисля, че тази нощ не трябва да оставаш сама.