Дяволът в теб

Двадесет и седма глава

През първия месец Попи не надигаше глава.

Усвои основните неща. Изчисляване на разходи, раздаване на хонорари. Майк повери на нея задължението да регистрира групата и екипа в хотелите и да предава ключовете на излизане. Вареше кафе, изпълняваше дребни задачи и ловко се изнизваше, когато се появяха груупита и стриптийзьорки. Веднага разбра, че това е важно, ако иска да продължи. Рок звездите обичаха плътските наслади, а тези момичета обичаха да спят с рок звезди. Понякога, за да се доберат до тях, обслужваха някой от персонала. Имаше мацки, които бяха готови на всичко. Половината мъже гордо разгръщаха албуми с полароидни снимки, които бяха доказателства за това.

Като жена тя имаше две възможности: да покаже колко е отвратена от всичко и да си тръгне или да се преструва, че не го забелязва.

Попи избра втората.

Съществуваше двоен стандарт. Мъжете на турне се смятаха за играчи, а жените за куклички, пърхащи около тях. Скоро разбра, че няма смисъл да се оплаква от това. Никой не принуждаваше момичетата да правят нещо, което не желаят.

Потръпна, когато си спомни за собствените си тийнейджърски фантазии как се промъква зад сцената и прави бурен секс с всеки дългокос красавец с мултиплатинен албум. Но истината бе, че сексът бе неразделна част от рокаджийския живот. Както и наркотиците. И все пак й харесваше.

Попи намираше хитри начини да прикрива разходите за дози кокаин и други опиати, които групата често ползваше. „Поне все още не са неспасяеми“, казваше си тя. Нямаше смисъл да се преструва, че не знае какво става. Наркотиците съсипваха някои групи. Но не и „Грийн Дрегън“, поне засега.

Когато за първи път й предложиха да смръкне малко в буса, тя категорично отказа.

— Аз черпя, сладурче — озадачено каза осветителят.

— Просто не искам — искрено отвърна Попи.

Бе открила нещо друго. Пиенето, наркотиците и дори груупитата не я смущаваха толкова много. Привличаше я вълнуващият свят на музикалния бизнес. Пътуванията, организацията на голямо турне, всичко това бе като подготвяне на армия за война. Тя бе от логистичните части. Гледаше как опитният екип издига една и съща сцена с безпогрешна точност на тридесет различни места, а всички от продуцентския офис отлично знаят задачите си, като мравки в мравуняк. Проблемите се решаваха светкавично, а след като групата взриви стадиона, екипът без разтакаване се качваше в буса. Купонът ставаше след, а не преди концерт. Роудитата, дръзнали да пият по-рано, бяха безцеремонно уволнявани.

Попи попиваше всичко. Учеше се и бе на седмото небе.

Мъжете от екипа започнаха да се отнасят малко по-толерантно. Доволна бе, че на нея се пада да раздава хонорарите, защото това караше всички да се радват, щом я видят. Не бе толкова приятно, когато се наложеше да смъмри някого за забавяне на автобуса. Но разбираха, че има право. Турнето вървеше по график, с точност до минута. Джоел Стейн, мениджърът, трябваше да се появи на една от датите за концерти в Испания. Тогава щеше да прегледа програмата на всеки от екипа и да провери дали се вместват в рамките на предвиденото време и бюджет. Затова, когато удържаше от хонорарите им за закъснение, момчетата не се бунтуваха.

Постара се да се хареса и на музикантите. Успяваше да сведе до минимум личната сметка на всеки от тях в хотелите, от което те бяха страшно доволни. „Никога не забравяй, че богатите не пропускат възможност да спечелят още малко пари“, казваше си тя. Освен това се обаждаше по телефона на охраната им, когато съпругите или приятелките им пътуват към стадиона. Случваше се някоя от тях да реши да „изненада“ мъжа си. Едно от задълженията на Попи бе да се погрижи да не бъде толкова „изненадан“, че да не успее да разкара майките навреме.

Но имаше един човек, който никак не я харесваше, и това бе Майк Рич.

Опитваше се да превърне живота й в ад: Попи не каза нищо за това на Джоел. Той често се обаждаше в продуцентския офис, но просто го уверяваше, че всичко е наред.

На път имаше няколко основни правила, едно от тях бе да не хленчи.

— Здравей.

Попи вдигна поглед от масата в офиса. Тази вечер бяха в Барселона за един от последните концерти от турнето. Току-що бе влязъл Джоел Стейн.

— Здравей. Бях забравила, че пристигаш днес.

— Не бих пропуснал това — отвърна Стейн. Завъртя един стол, възседна го като кон и я изгледа с тревога. — Някакъв проблем ли има, хлапе?

— Не.

— Значи това е последният ти миг?

Попи кимна.

— Да.

Дрейк й се усмихна. Имаше нова прическа, която подлудяваше момичетата. Седяха в ограждението за групата, на тревна площ край Милано. Поредният концерт на открито.

Попи трябваше да замине на следващия ден. Не отвърна на усмивката му. Най-сетне щеше да си почине, да изпере дрехите си както трябва, а не на ръка със сапун на мивката, и гордо да докладва пред Джоел Стейн. Но бе готова да заплаче.

Роудитата не бяха престанали да се подиграват с нея. В автобуса звучаха неприлични песни, които вече бе запомнила наизуст. Хвърляха я с дрехите в плувни басейни, веднъж бяха поръчали осем пици за нейната стая и непрекъснато я потупваха и щипеха отзад. Наричаха я с обидни прякори: Мис Целомъдрие, Дева Мария и какви ли не други. И все пак й се плачеше.

Беше трогателно.

Дрейк забеляза, че очите й са зачервени, и отново се усмихна.

— Винаги е така, скъпа. Първо турне? Успокой се. Мислиш, че никога не ще забравиш тези момчета, че са ти братя по оръжие или нещо подобно…

Попи завъртя глава, за да разсее напиращите сълзи.

— Е, добре. Като прекараш една седмица у дома, дори няма да помниш имената им. Повярвай ми. Всичко ще бъде като в мъгла, до следващия път.

— Предполагам — отвърна тя.

— Не бива да те изпращат на турне. Не е за теб. Трябва да ти намерят друга работа.

Дрейк бе от групата, което означаваше, че Попи трябва да му се кланя. Той бе клиент на шефа й. Но изведнъж настръхна.

— Добра съм, по дяволите! — уверено изтъкна тя.

Той се засмя.

— Огън момиче.

— Исках да кажа, че съм добра в работата… — бе започнала да изпада в паника.

— Не се тревожи, няма да те издам. Справи се добре. Но не в това е въпросът.

— А в какво? Че съм жена?

— Че си страшно красива жена — каза Дрейк. — Няма да издържиш дълго. Повярвай ми.

Попи силно се изчерви.

— Саундчек — каза един куриер, надничайки зад паравана.

— Чао — Дрейк излезе.

Тя отиде до хладилната чанта и извади бутилка „Ийвиън“. Музикантите бяха я харесали толкова много, че й позволяваха да взема от храната и напитките им. Обикновено това бе абсолютно недостъпна зона. Придружаването на група бе като пътуване с кралска свита. Музикантите бяха кралските особи, а хората около тях — просто слуги.

От огромната сцена долитаха познатите звуци на саундчек.

— Едно-две. Едно-две.

Нима роудитата не можеха да измислят какво друго да казват по микрофона? Определено им липсваше въображение.

Слънчевите лъчи пареха лицето й. Утре щеше да си тръгне. Попи чувстваше някаква празнота, сякаш се бе провалила.

Не с нещо, което бе сторила. Знаеше, че е постигнала много за начинаеща. Екипът я бе приел, макар и да я тормозеше. Групата бе доволна от нея. Изпълняваше задачите си експедитивно и дори проявяваше изобретателност.

Но не бе достатъчно.

Отчаяно искаше да се върне при Джоел Стейн окичена с лаври. Да му покаже, че трябва да й позволи да бъде мениджър на някоя звезда под неговото крило.

Звукозаписният бизнес бе мъжки свят. Точка. За да проникне в него, една жена трябваше да бъде повече от компетентна. Трябваше да ги разбие.

Но какво би могла да постигне като помощник-счетоводител на турне?

От самото начало изпитваше антипатия към Майк Рич. Неговата враждебност не можеше да се обясни само с присъствието й. Попи знаеше, че трябва да подхранва самочувствието на хора като него, и покорно изпълняваше всичките му нареждания. Дори му приготвяше кафе, точно такова, каквото го харесваше.

Поседя замислена, докато обявиха първата загряваща група. След това стана, пъхна ламинираната карта под тениската си, за да не я открадне някой, и се отправи от бек стейдж зоната към централната част на стадиона.

Беше рано, но три четвърти от публиката вече бе пристигнала. Билетите бяха разграбени за половин час още преди четири месеца, когато ги бяха пуснали. Спонсорът й бе казал това, доволно потривайки ръце.

— Che fantastico — бе възкликнал той.

„Фантастично“. Да, златна мина за него.

Попи огледа хората, които изпълваха сектора за правостоящи и седалките около него. Учтиво поклащаха глави, докато първата местна група отчаяно свиреше най-добрите си парчета пред черни завеси, които закриваха апаратурата на „Грийн Дрегън“. Бяха доста. Други се тълпяха пред сергиите за сандвичи, фланелки и изветряла бира, която се продаваше с големи надценки.

В съзнанието й светна червена лампичка. Имаше нещо нередно. Какво ли бе то?

„Нещо в разположението“, помисли си Попи.

След миг го откри. Секторите вдясно и вляво от сцената също бяха заети. Спомни си схемата на местата. Не, не бяха имали намерение да ги включват. Ъгълът бе лош, не се виждаше нищо и нямаше добра акустика.

Другите групи изцеждаха от феновете си всеки възможен долар, но не и „Грийн Дрегън“. Не и „Дрийм Мениджмънт“. Не и нейният шеф.

Сърцето й започна да бие учестено. Върна се с гневна походка зад сцената и си проправи път през хаоса до продуцентския офис.

Майк Рич седеше там със спонсора с чаша в ръка. Смееше се, сякаш бе направил голям удар. Попи забеляза, че от джоба му стърчи плик, от който се подават банкноти.

Крадешком погледна към диаграмата на стената.

Не съдържаше онези сектори.

— Хей, Майк — заговори тя със спокоен тон. — Къде са отрязъците от билетите?

Израженията на двамата мъже изведнъж се промениха.

— За какво са ти, скъпа? — мазно попита спонсорът. — Машината действа безотказно, групата ще получи възнагражденията си. Да не би да се страхуваш, че ще прецакам „Грийн Дрегън“ с плащането?

— Просто държа да проверявам всичко — любезно отвърна Попи.

— Вече преброих отрязъците — раздразнително се намеси Майк. — Всичко е точно.

— Чудесно — каза тя. — Защо има хора в секторите встрани от сцената?

— Местата са предвидени. Всъщност това не е твоя работа, а и тонът ти не ми харесва, госпожичке — просъска той. — Изпълняваш мои нареждания, така че защо не разкараш хубавото си задниче от офиса? Пречиш ни.

Тя вдигна ръце.

— Добре, добре. Щом сте преброили всичко, няма какво да кажа… ще се видим по-късно.

Отиде да хапне нещо, за да убие половин час, след което се върна в офиса. По масата, на която бяха седели, имаше следи от бял прах, който Попи моментално разпозна. Сърцето й подскочи, когато набра номера в Ел Ей.

— „Дрийм Мениджмънт“.

— Обажда се Попи. Искам да говоря с Джоел.

— Има важна среща.

— Свържи ме, Лиса.

В слушалката прозвуча въздишка на отегчение. Попи не обърна внимание.

— Какво толкова спешно има? — ядосано попита Джоел. — Прекъсна преговорите ми с Ар Си Ей.

— Майк се опитва да намаже допълнително.

Последва мълчание.

— Повече места?

— Цели два сектора, мисля, че става дума за рушвет.

— Документирай го — каза Стейн и затвори.

Попи се усмихна, докато отиваше да вземе фотоапарат. Знаеше какво ще се случи. Щеше да се придвижи с едно стъпало нагоре още след първото турне. „Шест седмици работа и ще получа повишение“, помисли си тя.

Обожаваше звукозаписния бизнес.