Дяволът в теб

Четиринадесета глава

— Разбира се, отношенията на художниците с меценатите са сложни. Например Лоренцо де Медичи…

Доктор Марш говореше така монотонно, че Дейзи започна да се унася в дрямка. Лекциите на Марш й напомняха за най-скучните проповеди в „Сейнт Мерис“. Тогава бе гледала навън през прозореца от рисувано стъкло. Сега се взираше в прекрасните картини на ренесансови майстори в учебника си.

За щастие и тук мястото й бе до прозореца. Тревните площи на „Ракъм“ се простираха до брега на Изис, където имаше огромна плачеща върба. Дейзи обожаваше това дърво. Често сядаше в сянката му и си представяше, че е там на пикник с Брад Евънс.

Господи, колко бе красив. Стегнати мускули, широки рамене като на играч на американски футбол, тъмни мигли и секси южняшки акцент. Естествено, Дейзи знаеше, че е недостижим за нея, но поне й се струваше, че компанията й му допада.

Видя силуета си, отразен в стъклото. Да… Брадичката й се открояваше малко по-ясно. Плодовете и диетичните сандвичи бяха ужасни на вкус, но, изглежда, си струваше да се храни с тях.

За да отслабне, бе необходима само мотивация. Най-сетне тя имаше такава.

— Благодаря за присъствието, колеги. До сряда.

— Благодарим ви, доктор Марш — в един глас отвърнаха студентите.

Дейзи прибра учебника и тетрадката си и когато излезе от почти извънградската територия на „Ракъм“, зави надясно по Сейнт Алдейтс, право към Крайст Чърч. Това бе най-прекият път до „Мертън“, а и имаше доста красиви гледки. Докато минаваше през Пекуотър Куод, винаги се вълнуваше. Красотата на внушителната библиотека я караше да се вживява в образа на героиня на Джейн Остин и да си представя, че всеки момент господин Дарси ще мине покрай нея с карета с осем коня.

Сградата на „Мертън“ далеч не бе така впечатляваща, но все пак можеше да се нарече красива. Дейзи не завиждаше на Брад и Едуард за стаята им. Ценеше своята самостоятелност и се радваше, че не дели апартамента си с никого. Макар и да бе в модерна сграда, имаше чудесен изглед и не й се налагаше да ползва обща баня.

През вратата звучеше класическа музика. Дейзи почука. Явно вътре бе Едуард. Брад предпочиташе кънтри-енд-уестърн.

— Влез — извика Едуард. — Добър ден, госпожице Маркъм.

— Здравей, Едуард.

Брад бе излязъл. Дейзи прикри разочарованието си. „Какво от това, по дяволите?“ Тя харесваше Едуард. Може би съквартирантът му щеше да се прибере след малко. Едуард бе предложил да я заведе на среща — разговор с писател в студентския клуб и тя тактично бе премълчала въпроса дали и Брад ще дойде.

— Изглеждаш великолепно, както винаги — каза Едуард, изпивайки я с поглед.

Бе облечен с елегантен тъмен костюм и скъпи обувки, черни като очите му. Всъщност винаги се обличаше така.

Дейзи се завъртя, малко смутено, но се усмихна на приятеля си. Този път бе избрала тъмносиня рокля с плътна подплата и дълга пола. Тъмносиньото оптически вталяваше фигурата, както черното, но повече подхождаше на цвета на кожата и очите й. Слагаше лек, неутрален грим и се опитваше да пусне по-дълги коси. В момента изглеждаха безформени и тя ги повдигаше на френска прическа. Роклята бе с шифонени ръкави, под които не личеше, че ръцете й са пълни. Откакто се бе запознала с Брад, много по-често мислеше за фигурата си. Бе изхвърлила всички шорти, които имаше, всички панталони, освен джинсите, и всички тънки поли.

Дебелите момичета, към които Дейзи се причисляваше, трябваше да носят само плътни рокли и поли. Беше се научила как да изглежда с няколко килограма по-слаба, като се облича подходящо. Тъмни едноцветни тоалети, прикриване на всички издайнически части, като ръцете над лакътя, повдигащи сутиени за единственото достойнство на тялото й и вталени кройки. Ако се поддадеше на изкушението да облече нещо по-свободно, изглеждаше още по-пълна. Избираше рокли, плътно прилепващи в талията, чиито поли достигаха до глезените й. С руж успяваше ако не да прикрие, то поне да смекчи двойната си брадичка и да подчертае скулите си.

Другите пълни момичета, които бе виждала тук, отиваха в една от двете крайности: или напълно се предаваха и ходеха с шорти, които разкриваха всичкия им целулит, с мазни коси и очила, или демонстрираха самочувствие, като носеха смешни облекла — пуловери с бродерии на анимационни герои.

Защо хората очакваха пълните момичета да бъдат смешни? Дейзи преглътна дълбоко. Очите й заблестяха. „Никакви сълзи точно сега. Не се самосъжалявай“.

— Толкова си елегантна — каза Едуард и комплиментът му прозвуча напълно искрено. — Чувствам се недостоен за твой кавалер.

— С кого ще бъде срещата? — попита Дейзи.

— Изненада.

Тя го смушка.

— Е, добре. С Ричард Уестън.

— Не!

Кожата й настръхна от вълнение. Излизането тази вечер нямаше да бъде досадно задължение. Ричард Уестън бе любимият писател на Дейзи. Фалирал след борсов скандал като млад баща, той бе написал първия си бестселър от отчаяние, твърдо решен да опита всичко, за да избави семейството си от дълговете. Очакванията за успех не бяха големи, но малкият булеварден роман бе получил невероятни отзиви. Уестън имаше талант. Умееше да изгражда сюжети и да държи читателя в напрежение какво и кога ще се случи.

Дейзи изпита желание да заподскача от радост.

— Едуард, ти си истинско съкровище.

Той се усмихна.

— Знаех си, че ще бъдеш доволна.

Тясната, усойна алея, която водеше до портите отковано желязо на Оксфордския университет, бе препълнена. Едуард с лекота успя да я преведе през тълпата студенти, някои от които бяха с костюми и вратовръзки, но повечето с джинси и пуловери.

— Активисти — прошепна той в ухото й. — Задължително е да носят официално облекло. Аз съм просто редови член на клуба, но лесно минавам за един от тях, затова ме пускат.

Дейзи влезе във фоайето на сградата, където стоеше мъж, който проверяваше членските карти.

— О! — тя се изчерви. — Нямам карта, всъщност не уча в този университет…

— Съжалявам, госпожице. Само с членски карти. На срещата могат да присъстват…

— Тя е с мен, Пол.

— О! — надменният контрольор се отдръпна. — Добре, господин Пауърс. Заповядайте, госпожице.

Дейзи бе впечатлена. Едуард я преведе през сградата до вътрешния двор, където се тълпяха студенти. По чакълена пътека се стигаше до друго внушително здание в готически стил.

— „Камарата“. Проектирана е като точно копие на Камарата на общините, но не е виждала боя от около двадесет години — Едуард сви рамене. — Е, това не пречи да идват известни личности за беседи.

Дейзи изпита завист.

— Късметлии сте да виждате на живо хора като Ричард Уестън.

— Имаш мен — нежно й се усмихна Едуард. — Можеш да идваш като моя гостенка винаги когато пожелаеш.

Беше невероятен джентълмен. Изведнъж Дейзи се почувства щастлива. Имаше късмет, че са толкова близки приятели. Без него би загинала тук, а сега неприятните спомени от училище бяха започнали да избледняват в паметта й като нещо, което се е случило на друг човек.

Може би просто мъжете бяха по-тактични от жените.

Едуард я въведе в занемарената зала с дървени скамейки и я настани на един от първите редове. Местата бързо се заемаха.

Дейзи седеше задъхана от вълнение и стискаше ръката на Едуард. Очите й блестяха. Когато председателката, млада жена с тъмночервена официална рокля, и костюмираните й заместници влязоха, тя затаи дъх. Последва ги Ричард Уестън, с красив тъмен костюм, семпла вратовръзка и скъпи обувки. Часовникът му бе златен и когато мина точно пред нея, Дейзи предположи, че е „Ролекс“. Всичко в него издаваше завидни доходи, с които би могъл да си позволи всеки марков костюм.

Дейзи си представи какво е човек да бъде писател, най-приятната професия на света, и да получава пари за това. Почувства се като груупи на концерт на „Бон Джови“. Сърцето й препускаше, а дланите й бяха хлъзгави от пот. Обожаваше книгите на Ричард Уестън.

— Добър вечер, дами и господа — заговори библиотекарят, набит млад мъж с йоркширски акцент, и се изправи, за да представи госта. — Тази вечер имаме честта да посрещнем най-популярния автор…

Дейзи се загледа в лицето на Уестън. Очите му блестяха и съсредоточено наблюдаваха аудиторията. Начинът, по който се взираше в студентите, й напомни, че самата тя го гледа втренчено. За миг срещна погледа му и се изчерви. Уестън й намигна.

— Ричард Уестън!

Той стана на крака и заговори. Държеше се непринудено: бе изключително чаровен. Дейзи попиваше всяка дума.

— Очаквам въпроси — каза той, когато завърши изказването си.

Вдигнаха се шестдесет ръце. Дейзи предпазливо подаде своята.

— Да?

Уестън гледаше точно към нея.

— Как гледате на критиците, които се надсмиват над популярната култура, и смятате ли, че творбите ви са…

Дейзи замълча. Пъпчив младеж, който седеше до нея, я бе изпреварил. Бе сигурна, че Уестън се бе обърнал към нея, но естествено нямаше късмет.

Гостът търпеливо отговори. Надигна се нова гора от ръце. Този път Дейзи не се осмели да опита. Мълчаливо изслуша поискания анализ на собственото му творчество, коментарите му за упадъка на английския роман и накрая отговора на дост сурово твърдение, че стилът, на който той е представител, плява, която покварява съзнанието на британските читатели.

— Мили боже! — засмя се той, когато чу това. — Понякога човек иска да пие „Шато Латиф“, а друг път диетична кола. Аз съм в бизнеса с диетична кола.

Студентката, изразила мнение, бе стройна, с късо подстригани коси. Усмивката й издаде злоба. Дейзи бе вбесена. „Снобка. Щом толкова мрази книгите на Уестън, защо е дошла на тази среща?“

— Искаме горещо да благодарим на господин Уестън, че при нашата покана — изрецитира председателката. — За съжаление времето, предвидено за въпроси, изтече.

— Мога да отговоря на още един, госпожице — каза Уестън. — На младата дама…

Дейзи бе свела поглед към меките си бели ръце.

— … със синята рокля — довърши той.

Страните й пламнаха. Вдигна очи.

— Аз ли?

— Да. Имахте въпрос, нали?

— Хм, да — Дейзи ужасно се срамуваше, но той й се усмихваше. Въпросът, който бе понечила да изрече, й се струваше тъповат след зададените досега, но предполагаше, че всички биха искали да узнаят отговора. — Богат ли сте?

— Много умно! — промърмори председателката с неодобрение.

Едуард тихо се засмя.

— Чудесен въпрос — каза Уестън. — Да, истината е, че съм феноменално богат. Не работя много, занимавам се с нещо, което доставя удоволствие и на мен, и на читателите, и вече съм натрупал толкова пари, че мога да не напиша нищо друго до края на живота си. Но продължавам, защото е забавно — отново намигна на Дейзи. — Трябва и вие да опитате.

— Благодаря — отвърна тя. — Може би ще опитам.

Председателката стана и изведе госта си, а редовите членове на клуба се отправиха към изхода на „Камарата“. Едуард преведе Дейзи между множеството младежи до вътрешния двор. Вече бе тъмно и през оранжевата светлина на уличните лампи се виждаха звезди. Всички се устремиха към бара, но Дейзи нямаше желание да пие изветряла бира сред тълпа гръмогласни студенти.

— Хареса ли ти?

— Да. Господи, благодаря! — Дейзи притисна ръце към гърдите си. — Беше толкова вълнуващо.

— Той очевидно те хареса. Не му беше приятно, когато онзи колега зададе въпрос вместо теб.

— Мислех, че гледа мен. Но ми се струва, че бях твърде пряма с…

— Не, за бога. Всички си задавахме един и същ въпрос, но само ти събра кураж да го изречеш. Мисля, че го впечатли.

— Бих се радвала да бъда на негово място.

Едуард я погледна.

— А аз се радвам, че не си.

Отново онова мъчително чувство.

— Слушай, Едуард…

— Забрави. Хапва ли ти се нещо?

— Ами…

— С Брад се уговорихме да се срещнем в „Пилето“.

— Добре — Дейзи се успокои. — Защо не?

„Орлето“, което студентите наричаха „Пилето“ или „Голишарчето“, се намираше наблизо и Едуард поведе Дейзи през уличната навалица. В Оксфорд имаше невероятно съчетание на старинна красота и електрически светлини. След лекции чувството за свобода бе опияняващо. Дейзи се запита какво ли е човек да живее тук и наистина да учи в университета. Като Едуард и Брад. Донякъде съжаляваше, че не бе кандидатствала. Знаеше, че ако бе положила усилия, вероятно щеше да влезе.

„Може би досега просто съм се задоволявала с малко“, помисли си Дейзи. Чувството за обреченост бе добро оправдание за примирение.

Докато вървеше, усети първите признаци на промяна в тялото си. Обикновено бедрата й неприятно се търкаха едно в друга, а сега вече дори не се докосваха. Бе забелязала, че лицето й е започнало да добива по-ясни очертания. Малки промени, но все пак осезаеми. Тялото на Брад бе изтъкано от мускули, набито, но без грам тлъстина. Веднъж бе слязла до реката, за да го погледа как гребе. Когато лодка номер осем бе стигнала първа до финала, Брад бе свалил тениската си. Докато стоеше на брега на Изис, Дейзи бе усетила нещо непознато — истинско страстно желание. Отлично знаеше, че не е в категорията му, трябваше да престане да мисли за него. Лесно бе да си каже това, но не и наистина да го прогони мислите си.

Влезе с Едуард в кръчмата и се постара да не издаде нетърпението си. Къде беше той? А, да, седеше до камината с бутилка слаба американска бира. Дейзи би му простила това, защото всички знаеха, че американците не пият. Едуард го забеляза, вдигна ръка и тръгна към него.

— Здравей — каза той.

— К’во става, Ед?

Дейзи се засмя. Името Ед никак не подхождаше на Едуард Пауърс.

— Здрасти, хубавице — поздрави я Брад. — Как си тази вечер?

— Добре съм — отвърна тя и леко се изчерви. Наведе глава, за да скрие това от Едуард.

— Къде бяхте досега?

— На среща с Ричард Уестън в клуба.

Явно името не му говореше нищо.

— Известен писател.

Дейзи завъртя главата му.

— Нищо подобно. Просто го попитах дали е богат.

— Направо по същество, а? — усмихна се Брад. — Харесвам момичета, които говорят каквото мислят — погледна я и Дейзи бе замаяна от тъмните му очи с дълги мигли. След миг отместиха поглед от лицето й. — Мисля да се пробвам в отбора по ръгби — сподели той с Едуард.

— Нямаш понятие от ръгби — отвърна Пауърс.

— Така е, но имам подходящо телосложение и мога да играя футбол — стегна бицепсите си. — К’во ще кажеш, Дейзи?

На шега докосна ръката му. Мускулът бе твърд като камък.

— Мисля, че от теб би излязъл страхотен играч на ръгби — промълви тя.

— Ръгбито е изкуство, приятел — възрази Едуард и двамата поведоха спор на спортна тема, който бе отегчителен за нея. Крепеше чашата със сайдер на коленете си и се опитваше да не изглежда твърде очевидно, че се взира в Брад. Беше толкова привлекателен. Естествено, той не гледаше нея. Очите му преценяваха всяко друго момиче в заведението, докато разговаряше с приятеля си. Но това не накара Дейзи да престане да го зяпа. Просто го желаеше и не можеше да се сдържи.