Дяволът в теб

Единадесета глава

— Добро утро, курсисти.

— Добро утро, мадам Латур — отвърнаха всички в хор.

— Добро утро, мадам Латур — промърмори Попи.

Бяха я записали в курса по актьорско майсторство на мадам Мари Латур, прочута петдесетгодишна французойка, доайен на обучението на бъдещи актьори в Ел Ей. Въпреки невзрачната си черна рокля, която приличаше на боядисан чувал, и грубите си кафяви обувки, мадам Латур бе сигурен билет за Холивуд за богатите тийнейджъри. Изключително скъпите й уроци по актьорско майсторство бяха инкубатор за звезди. Коридорът и офисът на школата й бяха украсени със снимки в рамки, а на най-видно място стояха портретите на най-преуспелите. Очевидно „мадам“ се гордееше не само с двамата си възпитаници, получили „Оскар“, а и с изявяващите се на малкия екран като актьори в сапунени опери или водещи телевизионни игри.

Попи направи недоволна гримаса. Родителите й бяха спрели джобните й пари и я бяха принудили да посещава този курс. Най-лошото бе, че майка й бе задействала всичките си връзки, за да уреди записването й. В групата имаше дъщери на продуценти и вицепрезиденти на студия и бе трудно да се намери място за дете на адвокат по семейно право.

Знаеше, че родителите й тайно мечтаят да влезе във филмовия бизнес или поне в телевизията, на която не се гледаше толкова сериозно, но там бяха парите. Музиката със сигурност не влизаше в сметките, поне доколкото зависеше от тях. Фактът, че Попи обожаваше рока, нямаше никакво значение.

— Днес имате чудесна възможност — гласът на мадам Латур бе нисък и дрезгав, а над горната й устна трептяха бели косъмчета. — Ще усвоявате актьорските умения в люлката на изкуството. Разбира се, това не е просто занаят, а удоволствие… призвание… благородно… силно…

Слушателите й изглеждаха впечатлени. Бяха вперили погледи в нея и въздишаха.

— За добрата игра е необходимо въображение! — изкрещя „мадам“ и накара Попи да подскочи на чина си. Удари с черен бастун по земята. — Днес вие поемате към своята мечта!

Курсът бурно я аплодира. „О, да“, помисли си Попи.

— Превъплътете се в чаша кафе!

— Хей, това е страхотно — обади се пъпчиво момче с часов ник „Ролекс“, което седеше пред Попи. — Искам да кажа, невероятно вдъхновяващо.

Попи вдигна ръка. Знаеше, че не би трябвало, но не можа да се сдържи.

— Mademoiselle?

— Да, мадам Латур — заговори тя с неуважителен тон. Другите курсисти се обърнаха назад към нея и й хвърлиха убийствени погледи. Попи не им обърна внимание. — Как да изиграя чаша кафе? Това е неодушевен предмет. Никой няма да ни кара да изпълняваме роли на предмети. Искам да кажа, откакто в трети клас се правих на дърво…

Преподавателката властно вдигна ръка.

— Трябва да почувствате топлината… затвореното пространство… В пластмасова чашка ли сте или в сребърна кана? — въодушевено ръкомахаше. — Изборът е ваш!

Курсистите започнаха да тананикат и да се поклащат. Някои от тях се тресяха и издаваха пронизителни звуци. Един младеж се просна по очи на килима.

— Великолепно! — извика мадам Латур. — Той направо се разплиска на пода!

— Мамка му! — промърмори Попи. — Колко продължава този курс?

— Осем седмици — прошепна пъпчивото момче пред нея. — Супер е, нали?

— Татко — захленчи Попи. Бе облякла най-приличния си тоалет: копринена рокля с копчета и малки подплънки на раменете, сандали с тънки каишки и слънчеви очила, вдигнати на главата. — Обещавам, че ще бъда примерна в училище. Миналата седмица получих шестица по математика. Ходя на онзи курс…

— Няма да се отказваш — мрачно заяви баща й.

— За нищо на света — присъедини се майка й.

— Не искам да се отказвам. Страшно ми харесва! С Джонатан Епстайн доста си допаднахме — излъга Попи.

— Той е много мило момче — каза майка й малко по-спокойно.

Телефонът в съседната стая звънна и в хола влезе домашната помощница.

— Обаждане за госпожица Попи.

— Кой я търси? — подозрително попита баща й.

— Каза, че името му е Рик Перес — осведоми го прислужницата.

Попи почувства, че страните й пламват. Дланите й започнаха да се потят.

— Кой е този Рик? Откъде го познаваш?

— От курса по актьорско майсторство — излъга Попи. — Той е партньорът ми за следващата задача.

Майка й забеляза руменината по бузите й.

— Явно не е евреин, с такова име.

— Ма-а-мо-о! — изръмжа Попи.

Баща й махна с ръка и я остави на мира. Попи забърза към вратата и едва се сдържа да не изтича по коридора.

— Ало, Попи е на телефона — каза тя.

— Как си, бейби? — попита гласът на басиста.

Бяха изминали две седмици от изявата на групата в клуба и тя бе загубила надежда, че ще й се обади. През тялото й премина неописуема тръпка. Зърната на гърдите и изтръпнаха под старомодния памучен сутиен и усети прилив на топлина в корема.

— Защо не се обаждаш? — сърдито попита тя и изпита желание сама да се срита в пищяла.

— На път сме. Знаеш как е.

„Ще ми се да знаех“, помисли си Попи.

— Тази вечер ще свирим в „Уиски“. Искаш ли да те включа в списъка на гостите?

Попи бе като ударена от гръм.

— Не мога — прошепна тя със съжаление. — Налага се да стоя затворена у дома.

Той се засмя.

— Кажи ми, че си поне на шестнадесет.

— О, разбира се — излъга Попи. Ставаше все по-убедителна. Може би все пак не бе толкова слаба актриса.

— Какво ще кажеш да се видим утре на обяд? Знаеш ли „Нейтънс“? Около един?

Следващият ден бе учебен.

— Няма проблем — решително отвърна Попи. — Е, до утре — върна се и продължи да умолява родителите си. Вече наистина бе важно! — Ти знаеш, татко…

— Изтъкни една основателна причина да получаваш джобни пари — строго каза баща й. — Откъде мога да знам какво ще правиш с тях след онзи инцидент?

— Ами… всички други в класа могат да си купуват най-новите записи, да ходят на кино и да отскачат до кафенето, а аз нямам пари и се чувствам… — Попи ужасено сниши глас. — … като ученичка от бедно семейство.

Майка й видимо пребледня. „Да! Едно на нула“.

— Джери…

— При известни условия, Попи — баща й се опита да прикрие уплашеното си изражение, но не успя да я заблуди. — Наполовина по-малко — отвори портфейла си и й даде две двадесетачки. — Толкова ви се полага, млада госпожице.

— Благодаря, татко — Попи прочувствено го целуна по бузата и долови задоволството му. — Отивам горе да уча репликите си.

На следващия ден в училище бе разсеяна. Дали Рик щеше да дойде? Дали щяха да забележат отсъствието й? Ако разберяха, че си е тръгнала… мисълта за това бе непоносима. Освен това нямаше секси дрехи. Трябваше да отиде в заведението с униформата си. Почти бе готова да се откаже, но нямаше начин да му се обади.

Истината бе, че за нищо на света не би пропуснала срещат с него. Беше толкова вълнуващо. Най-сетне малко разнообразие в скучния й безпроблемен живот. Мислите й не преставаха да се връщат към концерта, светлините, потните тела, еротиката…

По обяд с нехайна походка излезе от училището и се запъти към Ла Брея. Никой не я спря, явно никого не го бе грижа. Една тийнейджърка по-малко, за която да се тревожат.

Попи пристигна в „Нейтънс“ в един без двадесет и си поръча порция пържени картофи с кетчуп, но бе твърде нервна, за да яде. Плъзгаше вилицата по ръба на чинията и често поглеждаше часовника.

Стана един… него все още го нямаше.

И петнадесет, и двадесет… нищо.

Попи започна да се чувства неловко. Остави пари на масата и понечи да си тръгне, но в този миг го видя на прага по тениска и джинси, с разпуснати тъмни коси и слънчеви очила, през които я търсеше с поглед.

Момичетата по масите го зяпнаха.

Попи скочи и размаха ръце.

— Рик! Тук съм!

Най-сетне я видя и тръгна към нея. Изведнъж тя се засрами заради ръкомахането си, негримираното си лице и плисираната си ученическа пола и бяла риза. Прииска й се застланият балатум под да се разтвори и да я погълне.

— Здрасти, маце — Перес повдигна очилата си и зачервените му очи се плъзнаха надолу по униформата й. — Страхотна поличка. Много е секси — наведе се и леко я целуна по устните.

Коленете на Попи се подкосиха. Бе замаяна от близостта му. С периферното си зрение забеляза, че всички други клиентки я гледат. Вероятно се питаха какво намира този страхотен музикант в една ученичка. Почувства се смешна.

— Хапна ли вече?

Хвърли поглед към чинията й.

— Помислих, че няма да дойдеш.

— Не бих пропуснал това.

Погледна я право в очите така, че й се зави свят.

— Искаш ли нещо?… Ще повикам сервитьорката…

— Нищо от това меню — усмихна се той и хвана ръката й. — Да тръгваме.