Дяволът в теб

Първа глава

— Гладна ли си?

Роуз Фиорело приглади плисетата на полата си и погледна майка си. Госпожа Фиорело имаше тревожно изражение, което по-рано се появяваше само когато я изпращаше на училище пеша, а сега почти всяка вечер.

— Не е възможно да не си. Погледни се, толкова си кльощава, че ме плашиш.

— Не съм кльощава, мамо — наистина не бе гладна, но трябваше да направи нещо, за да успокои майка си. — Все пак бих хапнала нещо.

— Добре. Трябва да доизядем онези салами — отвърна Даниела Фиорело и се обърна към плота в тясната им кухня. — Ще ти направя хубав сандвич.

— Чудесно.

Роуз свали тежката избеляла раница от гърба си и настани стройното си тяло на единия от боядисаните в бяло столове в претъпканата стая. Пространството в малката им гарсониера в Хеле Китчън бе крайно недостатъчно, но както баща й не преставаше да й напомня, живееха в Манхатън. Освен това наемът се контролираше от закона и макар районът да не бе от най-престижните, много хора биха убили, за да се сдобият с жилище в него. Тук човек можеше да изпадне в беда само ако изглежда неориентиран и изплашен, а с Роуз никога не бе така. Дори когато бе облечена с кокетната униформа на училището „Лейди ъв Ейнджълс“ — тъмносиня плисирана пола малко над коляното, бели чорапи и риза, която повечето момичета носеха с разкопчани горни копчета, за да изглеждат като Мадона, никой не смееше да се закача с Роуз. Беше петнадесетгодишна, сурова и избухлива. И бе красавица.

Семейство Фиорело винаги досега бе успявало да свързва двата края, но с цената на лишения. Оцеляването бе скъпо, което означаваше, че някой трябва да се примири с липсата на доста неща. Обикновено този някой бе Роуз, но това не бе болка за умиране. Понякога й се искаше да си купи нови маратонки „Найк“, видео, компактдискове на Уитни Хюстън, билети за кино и всичко останало, което се търсеше в разгара на осемдесетте, когато юпитата от Уолстрийт плащаха по три хиляди долара на месец само за място за паркиране на откритите си корвети и като че ли всички други хора забогатяваха. Роуз си казваше, че трябва просто да изчака. Имаше добър успех в училище, макар и да го мразеше. Училището бе необходимо зло. Щеше да се представи блестящо на CAT, да получи стипендия в Колумбийския или Нюйоркския университет, а после да си намери добре платена работа като адвокат или управител на инвестиционна банка. Тогава щеше да измъкне родителите си от мизерния малък апартамент и да си купува всички страхотни гримове и компактдискове, които желае.

Роуз бе сърдита през толкова голяма част от времето си, че не забелязваше колко е прелестна. Бе дарена със стройни дълги крака, гарвановочерни коси с почти син оттенък, овално лице и чувствени устни, естествено начупени. Бе висока метър и седемдесет, тежеше петдесет килограма и имаше тънка талия, стегнат едър бюст и току-що си бе купила първия сутиен втори размер. Носът й бе орлов, кожата матова, а очите невероятни — бледосини, почти бели, като на вълчица.

Никой от родителите й нямаше такива очи. Нищо чудно, тя бе осиновена.

Мъжете подсвиркваха след нея, когато вървеше по улицата, но не дръзваха да застанат на пътя й. Походката й бе характерна за Бронкс, гневна и заплашителна. Роуз Фиорело бе постоянно сърдита — заради болестта на майка си, дългите работни часове на баща си и мръсните улици. Изпитваше гняв към кмета, към родната си майка и към целия свят.

Но днес имаше конкретен повод. Омразата, която я бе завладяла, я изгаряше отвътре, силна като първата любов при повечето момичета на нейната възраст.

Роуз тръсна глава и във въздуха полетя водопад от лъскави черни коси.

— Чудесно — постара се да говори със спокоен тон. — Пак салам от магазина? Да не би отново да са отрязали тока?

Даниела кимна с тъга.

— Татко ти вече се обади, но докато дойдат да го включат, всичката стока в хладилниците ще се развали.

— Мога цял ден да се тъпча — каза Роуз с разбиране. И двете знаеха, че след още един ден целият асортимент от италиански колбаси, сирене и риба ще бъде изхвърлен и баща й отново ще загуби пари.

Пол Фиорело бе петдесетгодишен и от двадесет и пет години държеше магазинчето „Прочутите деликатеси на Пол“. Въпреки оптимистичното си име, не бе известно, намираше се в неподходящ квартал и бе твърде малко, за да привлече вниманието на платежоспособните граждани, които биха дали двадесет долара за бутилка чист зехтин. Но бе добро, стоката бе прясна и най-вкусната в район от десет преки. Баща й имаше редовна клиентела и през всички тези години бе успявал да изплува. Приходите от магазина бяха достатъчни, за да покрият лечението на съпругата му от артрит и таксата на Роуз в католическото училище. Беше евтино, но не и безплатно. Освен това имаше разходи, например за униформата. Магазинчето осигуряваше средства за всичко това плюс наема.

Допреди месец.

Цените на имотите в Манхатън нарастваха главоломно. Дори в най-непрестижните квартали, за които по-рано се твърдеше, че никога няма да бъдат населени, сега се купуваха сгради. Ийст Вилидж и Хеле Китчън бяха само два от тях. Някои хора предвиждаха, че следващите ще бъдат Алфабет Сити и дори Харлем. Все едно. Роуз не даваше пет пари за демографията.

Но мислеше за магазинчето на Пол.

Намираше се в голяма сграда, занемарен стар небостъргач на ъгъла на Девето и Петнадесето Авеню. В съседство имаше пицария и магазин за шивашки материали, в който се продаваха копчета, пайети и платове с разръфани краища. Над тях се помещаваха офиси. Но цялата сграда бе продадена на агенция „Ротщайн Риълти“.

„Ротщайн“ бе гигант сред имотните компании. Боравеха с десетки милиони долари. Имаха планове за сградата и не слагаха в сметките си един местен търговец на колбаси.

Съседите на Пол вече бяха приели подаянията, предложени като компенсация от „Ротщайн“, и бяха прекратили договорите си за лизинг. Но Пол Фиорело бе отказал. Какво щеше да прави с някакви си петдесет хиляди долара? Магазинчето бе единственото му препитание, къде щеше да намери толкова изгоден лизинг? Ако се преместеше на повече от пет пресечки, щеше да загуби всички редовни клиенти и да се бори с конкуренцията на по-големи и луксозни магазини с по-ниски цени. От онези, пред които на сергии бяха наредени лъснати с парафин плодове. Петдесетте хиляди биха им стигнали най-много за година, дори ако бъдеха възможно най-пестеливи.

— Не си длъжен да се местиш, татко.

Роуз си спомни как бе заговорила разпалено с баща си, след като бе прочела поредното писмо от „Ротщайн“. Бе пълно със завоалирани заплахи. Нямаше нищо, за което биха могли да заведат дело, но ако човек четеше между редовете, несъмнено би ги доловил.

— Не могат да те принудят да се изнесеш. Повече от десет години си правил вноски.

— Те са способни на всичко, скъпа.

— Какво ще направят, ще изпратят най-яките рекетьори? — Роуз гневно бе втренчила поглед в приведените рамене на баща си и посивелите му коси. — Ако приложат такава шибана тактика, ще се обърна към полицията. И към пресата.

— Не използвай такива думи в тази къща — изръмжа Пол Фиорело.

— Извинявай.

Тя разтри напрегнатите рамене на баща си.

— Няма нужда да прибягват до бой. Достатъчно е да ми спрат водата и електричеството…

— Редовно плащаш сметките си, как биха могли?

— Аварии, прекъсвания. Намират начини. Да не говорим за шума от ремонтните работи в съседните помещения. Вече започнаха да къртят в другите два магазина. Сещат се да пробиват точно по обяд… клиентелата вече оредява.

— Не могат да ти причиняват това.

— Напротив, могат и ще го направят, момичето ми — въздъхна Пол. — Въпросът е единствено дали ще успея да се споразумея с тях. Дали ще убедя господин Ротщайн да остави магазинчето ми. Може би на издокараните му адвокати и архитекти ще им трябва по един сандвич за обяд. Мога да му напиша писмо.

С надежда погледна дъщеря си, пълната отличничка, която пишеше всички писма в този дом.

— Разбира се, татко — бе отвърнала тя.

Заедно бяха съчинили писмото. Бе истински шедьовър, написано с категоричен, но учтив и предразполагащ тон. Роуз сама бе отишла до пощата и го бе изпратила препоръчано, с обратна разписка.

Разписката бе пристигнала, но нищо друго.

Това се бе случило преди две седмици.

Днес отново щеше да яде полуразвалени студени колбаси. Когато вече не ставаше за ядене, останалата стока щеше да бъде изхвърлена, което бе все едно да хвърлят пачка банкноти от по двадесет долара в огъня. На Роуз й бе писнало да яде студени колбаси, но цялото семейство се хранеше с това на закуска, обяд и вечеря.

— Кога ще се прибере татко? — попита тя, докато Даниела режеше хляб, шунка и пилешко филе за сандвич.

— Ще закъснее. Трябва да издейства разрешение от полицията да включи захранването. Иначе прехраната ни за два дни отива на кино.

Даниела с мъка преглътна и Роуз видя как в очите на майка й заблестяха сълзи, които нямаше да бъдат пролети пред детето. Господи, колко мразеше „Ротщайн Риълти“! Как ги презираше!