— Да видим какво има тук.
Дейзи застина. „О, не, помощ!“ Бе толкова погълната от историята, че не бе чула стъпките на госпожица Крауфорд. Старата гаднярка се славеше с това, че носи обувки с меки подметки, за да не я чува никой, когато слухти из общежитието нощем. По-често от всеки друг учител хващаше момичета да пушат или да си бъбрят в стаите след часа за лягане.
Освен това тя мразеше Дейзи.
„Трябваше да бъда нащрек“, помисли си Дейзи и закръгленото й лице се изчерви. Беше твърде късно.
Учителката грабна тетрадката с дебели червени корици от ръцете й и започна да чете на глас нахвърляните й бележки с ужасяващ напевен тон:
— Първа глава — смръщи рунтавите си вежди й навъсено изгледа Дейзи. Останалите от класа ги гледаха. — Господи, колко вълнуващо! Госпожица Маркъм намира английската класика за скучна и е решила да сътвори нещо свое!
Всички момичета бяха затаили дъх и наблюдаваха сцената с ужас и любопитство.
— Емили Маклауд потръпна от планинския хлад — подигравателно зачете госпожица Крауфорд. — Не бе сигурна какво да мисли. Все пак никога не бе виждала британските си братовчеди, а и този Рори бе само далечен роднина. В Шотландия бе твърде студено за човек, свикнал със слънцето в Ел Ей. Но майка й бе настояла, и ето я тук. За Емили бе чест да бъде поканена на този бал. Майка й държеше единствената й дъщеря да направи добро впечатление в замъка. Замък? Самата дума бе накарала Емили да потръпне. Как трябваше да се държи на такова място? Бе виждала само гумени замъци в Дисниленд — госпожица Крауфорд се засмя подигравателно. — Един съвет, Дейзи. Когато те накажат да стоиш затворена в стаята си, поне се занимавай с нещо по-полезно. Не с тези глупости. Може би ако внимаваше повече в часовете ми, щеше да се научиш да пишеш така, че хората да искат да прочетат творенията ти.
Дейзи наведе глава. Разбира се, че нямаше смисъл. Какво си бе въобразила? Сега целият четвърти курс бе чул жалкия й опит за любовен роман.
— Толкова е блудкаво. Напомня ми за Джудит Кранц — добави госпожица Крауфорд като язвително заключение. — Забрана за излизане и две черни точки за „Саквил“.
Грубо подаде тетрадката на Дейзи и тя припряно я сложи встрани и отвори копието си от „Както ви харесва“.
За щастие успя да прикрие блясъка в очите си.
Да! Госпожица Крауфорд мислеше, че Дейзи пише като Джудит Кранц!
Докато класът послушно се изтегляше през вратата, Виктория подло я смушка, защото бе донесла още две черни точки на отбора си, а някои от другите момичета я изгледаха с явен интерес.
— Е — обади се Арабела, която колкото и да не искаше да признае, проявяваше любопитство, — какво става по-нататък с онзи Рори? Тя влюбва ли се в него?
— Той е земевладелец — каза Дейзи. — Среща се с нея, но не знае коя е и й се присмива, защото я взема за някаква туристка. После, когато отново се виждат в замъка на бала, тя разбира, че пред нея стои онзи, който я е направил за смях в Единбург, и избягва.
— Като Пепеляшка — задъхано отбеляза Арабела.
Изабел Соумс се похвали:
— Дейзи ми прочете следващия откъс. Тя се опитва да стигне до летището, но има голяма буря и полетите от Шотландия са спрени.
— Искам да го прочета! — заяви Арабела.
Виктория я побутна.
— Стига. Това е някаква тъпа история, съчинена от дебелата Дейзи.
— Господи, каква кучка си, Вики — намеси се Изабел.
— Наистина искам да го прочета — увери я Арабела и леко се изчерви заради спречкването с Виктория.
— Може — каза Дейзи, — но Ема Уилкинс ме помоли първа.
Почувства странен прилив на радост. Въпреки че Арабела бе от същия отбор, не бе бясна заради черните точки. Просто искаше да прочете романа й.
Дейзи трябваше да измисли какво да се случи, когато героинята разбере, че трябва да се върне в града. Единственото й желание бе да се усамоти в стаята си и да продължи да пише.
— Трябва да вървя — каза тя и се оттегли.
Тази година зимата настъпи рано. Разрази се силна буря, която повали хиляди дървета в Южна Англия и блокира пътищата от и за Уитъмбъри. Момичетата гледаха новините и страховитите кадри на наводнени села и заклещени влакове ги караха да надават викове. Единствената тема за разговор в общежитието бе годишната дискотека с момчетата от пансиона „Чатсфорд“ и дали възпитаничките на „Сейнт Мерис“ ще могат да отидат.
Дейзи се молеше отговорът да е „не“. Искаше само да стои в стаята си и да пише своята книга. През зимата обичаше да гледа зелените хълмове, посребрени от мъгла, която приличаше на захарен памук, и тъмните облаци, надвиснали от навъсеното бяло небе. Обичаше голите стволове и клони да се открояват сред пустия пейзаж, а тя да бъде вътре, за предпочитане пред камината, докато суровият вятър навън свири и брули покривите. В „Сейнт Мерис“ нямаше камини, но бе доста топло. Времето бе идеално за писане. Преброи по колко думи средно има на ред и умножи броя им по този на редовете, а след това по страниците, които бе написала. Напредваше. Може би вече бе наближила двадесет хиляди думи.
Имаше опашка от желаещи да прочетат готовите глави. Подигравките, които бе свикнала да понася, бяха намалели. Дори Виктория просто я отбягваше.
Дейзи не искаше всичко да започне отново.
— Хей! — влезе Изабел и стовари чантата си на леглото. — Видя ли това?
— Какво е? — попита Дейзи.
Изабел извади откъсната страница от списание.
— „Къмпани“ обявява конкурс за книги. Ако спечелиш, отиваш на вечеря с импресарио, издател и Марша Уотсън.
— Наистина ли?
Дейзи сграбчи листа. Беше истина. Искаха откъс от произведение, една глава, не по-дълга от три хиляди думи. Голямата награда бе петстотин лири и шанс ръкописът да бъде предоставен на издателство. Сърцето й се разтуптя. Ами ако наистина спечелеше? Може би така бе писано.
— Но трябва да бъде напечатано.
— Мога да набирам текстове. Уча се в компютърния клуб — решително каза Дейзи.
— Трябва да участваш. Всички смятат, че пишеш страхотно — увери я Изабел.
В стаята нахълта Ема.
— Здрасти, Дейзи. Изабел, знаеш ли какво! Току-що съобщиха, че дискотеката в „Чатсфорд“ все пак ще се състои.
— Супер — каза Изабел. — Дано Том Райе да бъде там. Страхотен е.
— Какво ще облечеш?
— Не знам — отвърна Изабел. — Може би розовата рокля. Много е секси.
— А ти, Дейзи?
— Няма да дойда. Тези дискотеки са толкова детински.
— Трябва да дойдеш — ужасено извика Ема. — Иначе ще те сметнат за пълна откачалка. Всички ще бъдат там. Не бива ти да си единственото момиче, което не е дошло.
— Ще намерим тоалет, който да ти стои адски добре — добави Изабел не много убедително.
Вълнението от новината за писателския конкурс бързо отшумя. Дейзи беше в безизходица. Ема бе права, по-лошо би било да не отиде. Би станало очевидно, че се срамува. Замисли се. Можеше да отиде, да се уедини в някой ъгъл, където няма да я забелязват, и да остане там, докато веселбата приключи.
— Добре — каза тя.
— Честна дума, ако се оставиш изцяло в моите ръце, ще направя така, че да изглеждаш чудесно — обеща Изабел, готова да приеме предизвикателството.
Дейзи погледна отражението си в малкото пукнато огледало над мивката. Имаше зачатъци на двойна брадичка, а косите й изглеждаха проскубани. На носа й се бе появила пъпка. Бе така погълната от писането, че още повече бе занемарила външния си вид.
— Добре, ще ти дам възможност да опиташ — отвърна тя.
Изабел плесна с ръце.
— Не се тревожи. Ще се получи.
Докато времето ставаше все по-студено, Дейзи се постара да не мисли за коледния бал. Все пак наближаваше краят на срока, който тя очакваше с нетърпение. Бе напечатала първата глава от романа си и я бе изпратила по пощата. Беше едва хиляда и петстотин думи. Дали не бе твърде кратка? Надяваше се да не е. Поне имаше за какво да мечтае. Всички момичета харесваха стила й. Бе започнала да вярва, че наистина има талант. Изабел непрекъснато й повтаряше, че ще стане новата Джили Купър. Чувстваше се по-щастлива и бе свалила няколко килограма. През следващия свободен уикенд двете отидоха да обиколят магазините в Уитъмбъри. Дейзи си купи по няколко броя от всички издания за хора с писателски амбиции. Изпълниха я със смесени чувства на надежда и отчаяние. От една страна, имаше очерци за издатели и традиционни автори и интервюта с писатели, които минаваха за популярни, макар и да не бе чувала за тях. Но от друга, на снимките всичко изглеждаше пошло и като че ли всички бяха с посивели коси, над петдесетгодишни. Присъстваха на конференции в занемарени хотели в Брайтън, печелеха конкурси, организирани от списанието, и явно плащаха за курсове по писане чрез кореспонденция. Хвалебствията за резултатите от тези курсове бяха от рода на: „Благодарение на вашия курс публикуваха мой разказ във «Фишинг Мантли» и спечелих шестдесет лири!“.
Дейзи не желаеше да прави подобни неща. Искаше да напише голям бестселър. Може би бе твърде амбициозна.
Не, тайно вярваше, че ще спечели конкурса на „Къмпани“. Най-популярните момичета в „Сейнт Мерис“ харесваха творението й, а те никога не грешаха.