Дяволът в теб

Петдесет и първа глава

Във вторник сутринта Дейзи си спомни съвета на Магнус. Не сложи никакъв грим, а само дневен крем и розова вода. Избра тъмносин панталон, семпла светлобежова блуза и перли.

Когато пристигна в лондонската къща на Едуард, красива сграда от времето на крал Джордж в Кенсингтън, бе напълно спокойна, което й се струваше странно. Щяха да бъдат насаме, само тя и Едуард.

Позвъни на вратата.

— Дейзи — Едуард се появи, както винаги, с тъмен костюм. — Заповядай, влез!

Топло му се усмихна и влезе в къщата. Интериорът издаваше вкуса на Едуард: картини, стар килим и красиви мебели от тъмно дърво навсякъде.

— Поръчах да ни донесат обяд от ресторант — каза той и я покани в трапезарията. Масата бе идеално подредена за двама. — Надявам се, че обичаш ризото.

— Разбира се.

Дейзи седна. Забеляза, че е смутен, и това я изпълни със задоволство. Чувстваше, че владее положението.

Едуард отвори бутилка вино, „Шато Лафит“, както забеляза. Не й допадаше особено, но бе поласкана от жеста.

— Гладна ли си? — попита той, напълни чашата й и седна на резбования стол на централно място.

— Всъщност не — Дейзи отпи глътка вино и загреба ризото. — Искам да кажа, вкусно е, но нали не си ме поканил тук, за да ме нахраниш?

Лицето му помръкна.

— Не.

— Искаше да поговорим за Магнус Сорен — каза тя.

По бледите страни на Едуард изби лека руменина.

— Аха. Да. Дано не мислиш, че е нагло да те поучавам, но мисля, че правиш грешка.

— Защо? — тържествувайки попита Дейзи.

— Защото този мъж е плейбой. Жесток прелъстител. Има цял списък от завоевания, все красиви момичета… не колкото теб, разбира се… — опитвайки се да бъде галантен, Едуард говореше несвързано. Продължи: — Спомена, че иска да има дете от теб. Но той е подлец. Говори за това, без дори да ти е предложил брак. Ако имаш дете, и двамата ще ми бъдете скъпи, независимо кой е бащата. Но мисля, че заслужавате нещо по-добро. Не бих понесъл да гледам как пропиляваш чувствата си.

— Значи съм ти скъпа? Колко?

— Много — отвърна Едуард. — Изненадан съм, че задаваш такъв въпрос след толкова години приятелство.

Дейзи изчака, но той не заговори отново.

— Само приятелство ли? — подкани го тя.

— Какво? — запримигва Едуард.

— За бога, Едуард! Защо ме повика тук, ако не за да ми се обясниш в любов? Всъщност винаги съм го знаела. Обичаше ме още когато бях дебела — неочаквано избухна в плач, когато изрече тези думи, но продължи, въпреки че по бузите й потекоха сълзи. — Дълго ме чака, а решението ти да се ожениш за Уина беше прибързано и сега се опитваш да поправиш грешката си. Зная, че е трудно — Едуард стоеше неподвижен и Дейзи докосна костеливата му ръка. — Сега е моментът, иначе ще останеш в капан завинаги.

Изведнъж той се отърси от вцепенението, отдръпна ръката си и изкрещя:

— Не е така, за бога! Как е възможно да си ме разбрала толкова погрешно?

Беше се изчервил до уши.

— Какво… какво искаш да кажеш? — запелтечи Дейзи.

— Обичам Уина. Нима си въобразяваш, че съм те поканил тук, за да… — изглеждаше бесен. — Как си могла да помислиш, че не държа на съпругата си и бих… бих… — Едуард рязко стана от стола си. Пое си дълбоко дъх и прие ужасяващо сериозно изражение. — Съжалявам, но се налага да те помоля да си тръгнеш.

Дейзи не помръдна. Не можа. Чувстваше се така замаяна, че щеше да припадне.

— Но, Едуард! Не ме ли обичаше в Оксфорд?

— Да, тогава — отсече той с леден тон. — Тогава. Но ти не отвърна на чувствата ми и продължих напред. Съветвам те да постъпиш по същия начин.

Дейзи стана. Сълзите от вълнение бяха преминали в сърцераздирателни ридания. Бе на ръба на истерия. Едуард смутено се озърташе. Дълбоко в себе си тя знаеше, че не е способен да я изхвърли на улицата разплакана и отчаяна.

— Успокой се — каза той. Изражението му издаде съчувствие. — Ще ти донеса кърпичка.

— Бла… благодаря — проплака тя.

Едуард й донесе няколко салфетки от кухнята.

— Заповядай. Слушай, Дейзи! — прокара пръсти през косите си. — Сигурно си привързана към мен, защото те харесвах, когато беше… по-пълна. Истината е, че и тогава заслужаваше да бъдеш харесвана, както и сега. Винаги си била жестока към себе си. Влюбваш се в неподходящи мъже или такива, които не можеш да имаш. Струва ми се, че… — продължи той, явно изпитал облекчение, защото плачът на Дейзи бе затихнал до сподавено хлипане — … ти си втълпяваш, че не заслужаваш да бъдеш обичана. На всяка цена помисли върху това. Помисли за себе си.

Изчака я до вратата и тя излезе в коридора.

— Но мога ли да ти се обаждам? Да разговаряме? — промълви Дейзи с умоляващ тон.

— Не — тихо отвърна Едуард. — Според мен би било най-добре да не се виждаме известно време.

Беше се изразил деликатно, но думите му я връхлетяха като товарен влак. Дейзи едва успя да кимне и да излезе на улицата, където безмилостно грееше слънце и всички видяха зачервените й очи.

Чу Едуард Пауърс да затваря вратата след нея.

Дейзи не помнеше как се е прибрала. Навярно бе плакала по целия път. Чувстваше се така, сякаш някой бе изтръгнал сърцето й, докато все още диша.

Неусетно се озова обратно в апартамента си. Беше ранен следобед и през прозорците нахлуваше светлина. Бе идвала чистачката и във всички стаи ухаеше на дезинфекциращ препарат и свежи цветя.

Дейзи влезе в банята и издуха носа си. Изглеждаше ужасно, с разрошени коси и зачервени очи, обляна в сълзи. Цялото й лице бе подпухнало и сбръчкано, въпреки здравия сън и козметичните процедури от месец насам.

Ето до какво можеше да доведе разбитото сърце.

Седна на леглото си и се загледа навън, докато слънцето залязваше над Северен Лондон и синята здрачевина я поуспокои. Сякаш се бе отделила от тялото си. Нямаше апетит и не проявяваше интерес към нищо. Но събра сили да отиде до банята и да вземе вана.

Топлата вода я ободри поне малко. Не можеше повече да се заблуждава, че Едуард Пауърс ще бъде неин. Отдавна го бе загубила.

През вратата на банята, която бе оставила отворена, се виждаше ваза с рози с цвят на захаросани бадеми, които бе купила, когато последните цветя, подарени от Магнус, бяха увехнали. Магнус. Никога вече нямаше да види и него.

Магнус я бе нарекъл фригидна и й бе казал, че твърде много усложнява нещата.

Фригидна? Просто не се интересуваше от секс, както вероятно доста хора.

После Едуард бе влязъл в ролята на психоаналитик.

Защо мъжете искаха да управляват живота й? Тя не искаше съвети. Искаше единствено любов.

Но я измъчваше подозрението, че може би Едуард е прав, поне донякъде.

Нямаше съмнение в това, че не престава да обърква нещата. В любовния си живот действаше непохватно, както Едуард на игрището за крикет.

Може би проблемът бе в самата Дейзи, в начина, по който гледаше на себе си. Застана пред огледалото и се опита да надникне отвъд бледото лице със зачервени очи. Да, знаеше, че е красива. Може би не блестеше с изключителни умствени способности, но какво от това? Бе постигнала чудеса — бе млада, преуспяла и се грижеше за родителите си…

За първи път в мислите й се прокрадна срам. Нямаше смисъл да се опитва да повдигне духа си, като си внушава колко е велика. Беше се опитала да отнеме един женен мъж от съпругата му. Едуард й бе казал, че има проблем със самочувствието, а Магнус Сорен й бе казал да порасне.

Дейзи се замисли върху това. Бе отблъснала Едуард, когато той имаше чувства към нея. Сега отблъсваше Магнус и за пореден път тичаше след мъж, когото не би могла да има.

За няколко мига й хрумна да се подложи на терапия, но бързо отхвърли идеята. „По дяволите! — каза си тя. — Аз съм англичанка. Не вярвам в теориите, че всички проблеми произтичат от нещо в детството…“

При тази фраза нишката на мисълта й спря. „В детството“. Мнозина твърдяха, че човек постъпва по определени начини заради нещо, което е изживял в детството си, нали?

Но нейното детство бе щастливо. Имаше прекрасни родители, които я обожаваха. Тогава защо бе започнала да се тъпче и бе станала срамежлива и непопулярна? Сякаш съзнателно се бе превърнала в грозна дебелана, за да се чувства отхвърлена от другите деца в училище.

Отговорът изникна в съзнанието й толкова изненадващо ясен, че коленете й се подкосиха и все още гола, изведнъж се отпусна на леглото си.

Бе отхвърлена далеч преди някой от тези хора да я отхвърли.

От родителите си. Първите си, биологичните си родители.

След безсънна нощ Дейзи се събуди и се облече. Първата й работа бе да се обади на родителите си. „Истинските“, напомни си тя.

Майка й вдигна при първото позвъняване.

— Здравей, мамо.

— Здравей, скъпа…

— Мамо, трябва да те попитам нещо — колебливо започна Дейзи. Дали майка й щеше да се почувства дълбоко наранена?

— Какво има, скъпа? Пострадала ли си? Или си болна?

— Не — явно гласът й бе издал, че нещо я измъчва. — Нищо, заради което да се тревожите. Но слушай, мамо. Любопитна съм за осиновяването. Моето осиновяване — в слушалката прозвуча шумна въздишка. — Няма нищо общо с теб и татко. Вие сте истинските ми родители. Единствените — Дейзи усети, че пелтечи. — Знаете, че ви обичам…

— Разбира се, че знаем, скъпа — увери я майка й с укорителна нотка за несдържания й изблик на емоции.

— Просто любопитство. Искам да узная нещо повече.

— Всъщност очаквахме някога да попиташ — каза майка й. — Иска ми се да можех да ти помогна повече, скъпа, но беше от осиновяванията, при които не се дава информация. Пълна тайна.

— Не разпитахте ли? — нетърпеливо попита Дейзи. — Медицински картон, нещо такова? Не настояхте ли?

Госпожа Маркъм се засмя.

— О, скъпа! Търсехме дете за осиновяване от години. Нямаш представа какво е. Когато ни казаха, че имат красиво момиченце за нас, веднага те взехме, без да задаваме въпроси. Ако беше болна, просто щяхме да се грижим за теб. Влюбихме се в теб в мига, когато те видяхме.

Очите на Дейзи се наляха със сълзи, но ги изтри.

— Скъпа мамо — каза тя.

— Скъпа моя.

— Помниш ли името на агенцията?

— Разбира се. Подробностите са в една папка горе. Почакай само минута, ангелче — майка й бързо се върна. — Казва се „Интерадопт“ и се намира в Лондон — даде й телефонен номер и адрес на Тотнъм Корт Роуд. — Но имай предвид, че са изминали двадесет и пет години, така че може би са се преместили.

— Не се безпокой — каза Дейзи. — Ще ги намеря.

Не се оказа толкова просто.

Мина цяла година. Дейзи се зае с издирването, докато работеше върху следващата си книга, в свободното си време между интервюта, конференции на разпространители и всичко останало, което бе част от живота на преуспяващ писател. Бе разочарована, че не се добра почти до нищо. Поне телефонните разговори и писмата до детективски агенции отклониха мислите й от Магнус Сорен и угризенията, които я терзаеха.

Агенцията се бе преместила преди години. Бяха й необходими шест месеца, за да разбере, че са излезли от бизнеса, и още шест, за да се добере до оскъдни сведения от архивите. Междувременно ближеше раните си и изливаше чувствата си в романа. Беше по-благосклонна към героите си, отколкото съдбата към нея.

Дори излизаше с мъже, но беше безсмислено. Преставаше да се вижда с тях най-късно след четвъртата среща. Установи, че й е безкрайно неприятно да я докосват.

Бе обсебена от стремежа да разбере кои са истинските й родители. Дълбоко в сърцето си вярваше, че е стигнала до прозрение и не би могла да продължи напред, ако не разбере защо са я изоставили. Защо е била нежелана.

„Портокаловият цвят“ получи още по-ласкави отзиви и се продаваше по-бързо от първата й книга. Бизнес мениджърът й инвестира парите и те й донесоха почти четиринадесет процента печалба.

Все повече забогатяваше. Дори два пъти я спряха на улицата. Даваше интервюта за списания и участваше като гост в популярни предавания. Бе млада, преуспяваща и поразително красива. Избягваше неудобните въпроси за интимния си живот. „Какъв интимен живот?“, питаше тя и така още повече разпалваше любопитството на журналистите. Не й харесваше да бъде център на вниманието. Това я лишаваше от писателската анонимност, а тя бе едно от нещата, които най-много й допадаха в професията. Сътворяваше свой свят, в който можеше да се потопи, поне докато книгата бъде издадена и хората започнат да я четат в метрото. Славата я изтръгваше от този свят. Но сега би могла да се възползва от нея. Разследването й не бе стигнало доникъде. Всяка нишка водеше до задънена улица.

Дейзи взе решение. Щеше да разгласи с какво се е заловила и така да достигне до истината.

— Осиновена съм — каза тя на Сузи Куонт.

Сузи бе шегаджийка, чието предаване се казваше „На гости при Сузи“, излъчваше се през деня по канал 4, след шоуто на Опра, и имаше висок рейтинг. Издателите й бяха решили, че появата в него е голям пробив.

— Кажи им нещо пикантно — бяха я посъветвали.

Бе решила да направи именно това.

Сузи широко отвори силно гримираните си очи. Дейзи сякаш прочете мислите й: „Сензация“.

— Наистина ли? — глезено попита водещата.

Дейзи погледна право в камерата.

— Да. Агенцията се е казвала „Интерадопт“ и, изглежда, е изчезнала от лицето на земята. Ако някой читател знае нещо и се свърже с мен, ще му бъда безкрайно благодарна.

Чу шушукане сред публиката. Несъмнено това щеше да послужи за интересна статия в „ОК!“. Мразеше да говори за толкова лични неща пред чужди хора, но бе отчаяна и се нуждаеше от помощ.

Кой знае? Може би щеше да има полза.