Мадоната на бадемите

Единайсета глава Симонета прекрачва важен праг

Зелените бадеми зрееха. Плодовете се поклащаха, черупките им се втвърдиха и започнаха да се пукат, разкривайки вкусните ядки. Висяха в очакване по клоните си. Тъмнозелените листа, изострени и назъбени, се поклащаха под есенния бриз. Една ръка премина през плодовете, преценявайки тежестта им, нарушавайки покоя на листата им, а после пусна клонката и те зазвъняха като наниз звънчета. Ръката улови светлината на ниското слънце и проблесна в златисто. Манодората се обърна към Симонета и попита:

— И това е всичко? Никакви маслини, никакви лози? Поне животни нямате ли?

Симонета поклати глава. Едва сега започваше да си дава сметка колко безразсъдно са се отнасяли двамата с Лоренцо към тяхното богатство. Бяха мислили единствено за удоволствията, а не за практичните неща — за красивото, а не за полезното. Дърветата бяха тук по щастливо стечение на обстоятелствата — преди много столетия, при завръщането си от Светите земи, един отдавна споминал се член на фамилията Ди Сароно бе донесъл първата фиданка от Йерусалим, която бе родила много други и създала бадемовите горички, на които те сега се наслаждаваха.

Манодората отпусна златната си ръка до тялото си и поклати глава. Изглеждаше нелепо тук, сред дърветата — бе по-скоро създание на града, което се чувстваше по-удобно сред филигранните стени на дома си или сред черното и златистото на своя храм. В тази селска обстановка се превръщаше във върколака, от когото всички се страхуваха — дебелите кожи по тялото му метяха листата зад него при всяка негова крачка. Пътеките между бадемовите дървета бяха пусти, защото вече нямаше слуги, които да се грижат за тях. А що се отнася до Рафаела и Грегорио, когато разбраха, че евреинът ще дойде в дома им, предпочетоха да отидат на пазар. Не бяха в състояние да стоят в близост до Дявола.

Манодората продължи да крачи още известно време, след което се обърна, погледна в очите Симонета и отсече:

— Шакад! — и преди да бе успяла да попита, преведе: — Бадеми! — презрителното му махване със златната ръка обясни предоволно мнението му за бадемовата горичка.

— Значи познавате тези плодове? — възкликна изненадано Симонета, но после се наруга мислено. Как е възможно такъв начетен човек да не е наясно с едни толкова прости неща.

— Разбира се, че ги познавам. Само че никога не съм вярвал, че биха могли да растат чак тук, в мразовития север.

— Топографска случайност. Предците на Лоренцо… Предците ни са ги донесли по време на кръстоносните походи и тази топла равнина в подножието на планините очевидно е успяла да допадне поне на по-горчивата им разновидност.

Той кимна, но тя не беше сигурна дали е чул думите й или не.

— На иврит ги наричаме „шакад“. Думата има дълбок смисъл — означава „бързо пробуждане“ или „очаквам“. Прекрасно олицетворение на вашето положение, не мислите ли?

Тя предпочете да не отговаря, смутена от странното му чувство за хумор.

После той продължи с по-мек тон, като че ли по-скоро на себе си:

— В Палестина цветовете се появяват още през януари, възвестявайки пробуждането на цялото мироздание. Много красиви цветове, в бяло и розово.

Симонета схвана, че странният й спасител вече не беше при нея, а някъде далече на Изток.

— Жезълът на Аарон е бил всъщност бадемова клонка, а плодовете на бадема са сред избраните за украсяването на златния свещник на скинията. Евреите и до ден-днешен носят цъфнали бадемови клонки в синагогата на големите си празници.

Симонета предпочете да замълчи, за да не издаде невежеството си относно тези ритуали. Почти всяка дума й звучеше непознато — изобщо не бе в състояние да проумее значението на подобни обичаи. Но Манодората приключи с емоционалното си отклонение и премина към деловите въпроси.

— А събирате ли тези бадеми? Използвате ли ги по някакъв начин?

Симонета сви рамене и отговори:

— Преди слугите ги беряха през есента и ги складираха в избата, където някога държахме съкровищата си — тук се усмихна, спомнила си една история, която реши да разкаже на госта си. — Преди години една прислужница и един прислужник се влюбили един в друг по време на беритбата на бадеми. Казвали се Орсолина и Джузепе. Набрали си малко плодове и приготвили от тях сладки, наречени „амарети“, за да ги подарят на кардинала на Милано. Поднесли му ги в църквата на Сароно, за да благослови съюза им — усмивката й угасна, припомнила си собствената сватба в същата тази църква — щастлив съюз, от който вече не бе останало нищо. Вдигна очи към Манодората, за да провери дали не е разчел мислите й, но той имаше отнесено изражение и тъжна усмивка.

— Е, за настоящия кардинал обаче не мисля, че някой ще се сети да направи сладки.

— Какво искате да кажете? — попита тя.

— Нищо — отвърна евреинът, вече дошъл на себе си. — Просто ми хрумна. Моля, продължете, слушам ви!

Тя предпочете да остане само на делова тема и продължи:

— Бадемите могат да бъдат осолявани и прибирани в качета или пък използвани за овкусяване на месо и сладки. Англичаните правят от тях един деликатес, наречен „марципан“. Могат да бъдат консумирани и в естествения им вид, разбира се.

— Достатъчно хранителни ли са? Имат ли приятен вкус или някакви медицински качества?

Симонета протегна ръка и откъсна един бадем. Свали умело зелената му черупка с ловджийския си нож и го поднесе на госта си.

— Ето, опитайте сам, синьор!

Манодората огледа неуверено плода, а после го пое с нормалната си човешка ръка. Постави го в устата си и започна да го дъвче. Но после изражението му се промени и той извади една копринена кърпичка от джоба си и деликатно изплю остатъците от бадема в нея.

— В името на Яков, има вкус на дърво!

Симонета се усмихна и рече:

— И аз си помислих така, когато преди години опитах за първи път бадем. Но имат един особен вкус, след като се подъвчат още мъничко.

Манодората свали ръкавицата си със зъби и започна да души останките от плода, очевидно не особено убеден в положителните страни на този деликатес. После изрече властно:

— Заведете ме у дома си! Искам да огледам счетоводните ви книги и скиците на имотите ви.

Симонета сведе очи. Беше обещала на Рафаела, че ще посрещне евреина в градината и няма да го пуска в къщата — слугинята й се ужасяваше, че ако евреинът прекрачи прага им, къщата ще бъде прокълната. Беше й обещала това по-скоро в името на спокойствието си и изобщо не вярваше на суеверията и предразсъдъците на тази проста жена, но пък имаше обичая да спазва обещанията си. Затова предпочете да смени темата, вместо да ядосва госта си.

— А какво ще кажете за тези дървета и плодовете им? Има ли някаква полза от тях?

— Може би — отговори Манодората. — Но както виждам, имате достатъчно акри земя под тях. Ако се прочистят и се засадят маслини, ще ви донесат много пари. Лозя няма смисъл да се засаждат, защото са необходими твърде много години, докато израснат и започнат да дават достатъчно плод. Иначе дървеният материал от тази горичка изглежда добър — може да бъде насечен и продаден за дърва за огрев или пък за онези военни машини, които засега като че ли млъкнаха, но които няма начин да не се завърнат.

Симонета се загледа с много тъга в обречените дървета. Протегна дългите си пръсти и погали ствола на най-близкото. То потрепери лекичко под ръката й и отрони няколко сълзи роса. Щеше да й бъде непоносимо да ги гледа как падат под ударите на брадвите — бадемите се бяха превърнали в неразривна част от наследството на Кастело. Те бяха част и от самото име на Ди Сароно — дори семейният герб носеше три бадема. А после си спомни, че тъкмо тези отличителни знаци бе носил Лоренцо при смъртта си. Болката в гърдите й стана толкова остра, че тя сграбчи здраво ствола на дървото, докато не усети и болката в дланта си. Лоренцо! Какво ли щеше да кажеш, ако знаеше какво ми предлагат?!

Когато заговори, тонът й излъчваше лекота, която успешно прикриваше истинските й чувства.

— Древните гърци имат една легенда за красивата принцеса Филида, която се влюбила във войник на име Демофонт. В деня на сватбата си го чакала пред олтара, но той не се появил. Продължила да го чака на същото място години наред да се върне от войните, но накрая се обесила на едно бадемово дърво — тук Симонета си спомни, че по едно време и тя бе мислила да избере пътя на самоубийството. — В знак на съчувствие към ориста й боговете превърнали Филида в същото онова клонче, на което се обесила. Когато изпълненият с угризения Демофонт се завърнал, заварил Филида, превърната в дърво без листа и без цветове. Прегърнал дървото и то автоматично се разлистило и разцъфтяло, с което доказало, че дори смъртта не е в състояние да победи любовта и вярата. И до ден-днешен в земята на гърците бадемовото дърво е символ на надеждата.

Манодората се загледа втренчено в нея и постепенно странните му сиви очи омекнаха.

— Долавям в тази приказка едновременно истина и лъжа. Съпругът ви няма да се завърне, но смъртта му няма да може да победи любовта и вярата в него. Никой не знае това по-добре от моя народ! — той отново потъна в мисли, а после обърна гръб на горичката и се насочи нагоре по пътеката към къщата, като я подкани: — Хайде, елате! В замяна и аз ще ви разкажа една приказка.

Симонета тръгна до него, заслушана в разказа му.

— Много далече и много отдавна имало една крепост, наречена Масада. Била построена от цар на име Ирод — същият, който във вашите свети писания искал смъртта на човека, когото вие наричате Исус. Крепостта била изключително здрава, но също така и много красива. Била разположена на планина, която гледала към един затворен сред сушата океан, наречен Мъртво море. В продължение на много години била римски гарнизон, докато не била превзета от хора, познати като зелоти.

— Евреи ли? — попита Симонета.

— Евреи. Когато град Йерусалим паднал в ръцете на римляните, зелотите потърсили убежище в Масада. Римляните отвърнали, като обградили крепостта. Зелотите се били храбро, но не били в състояние да сторят нищо срещу могъществото на Рим. Разбрали, че краят им наближава. Водачът им Елиезер бен Яир заповядал всички зелоти да бъдат убити. Избрал десетина, които да убият останалите, след това един от тези десет, който да убие другарите си и накрая да се самоубие.

Симонета се закова на място, слисана от чутото. Но гостът й продължи да върви напред, както и да разказва:

— С падането на крепостта Масада идва и краят на държавата Израел — земята, която ни е била обещана. И оттогава насам ние сме разпръснати по целия свят — мразени и осмивани, но продължаващи да живеем. Нашата смърт, както и смъртта на нашите братя през вековете, е свидетелство за неугасващата сила на нашата любов и надежда. Защото Масада всъщност не е краят. В Йорк евреите били затворени в кулата Клифърд и изгорени, до последния човек. В Майнц след първия кръстоносен поход всички членове на еврейската общност били изкарани на площада и един по един обезглавени. В Испания, доста наскоро, лично аз… — тук спря, очевидно потънал в спомени, и смени темата. — Е, отлично знаете какво говорят за моя народ дори и в този прекрасен и уж цивилизован град — усмихна й се тъжно, а тя отмести очи, мислейки си за Рафаела и Грегорио.

— Но защо толкова ви мразят? — осмели се да попита накрая.

Манодората сви рамене и отговори:

— Някои християни обвиняват евреите за смъртта на Христос. Един такъв е свети Августин от Хипо, чиито мощи лежат в църквата „Сан Пиетро“ в Павия.

— Да, виждала съм гроба му — кимна Симонета. — Почитат го като велик учител.

— Да — вдигна тъмните си вежди Манодората. — Обикновено го изобразяват с горящо, пронизано от стрела сърце в ръка, което символизира силата на неговата набожност. Ала за моя народ той е проводник на голямо невежество, тъй като самият Христос е бил евреин и е убит от римляните по заповед на Пилат Понтийски, както пише съвсем ясно и във вашето писание. Значи може да се каже, че вашите предци са по-отговорни за тази смърт, отколкото моите. И въпреки това тези обвинения ни преследват векове наред. А тук, в този град, аз съм мразен по сходни обвинения в убийство.

Симонета замръзна и внезапно съжали, че е останала съвсем сама.

— Убийство ли? — изхриптя.

— Че съм убил съпругата на един мъж.

Симонета се обърна рязко и огледа лицето на госта си за признаци за черен хумор. И ги видя — тънките устни потрепнаха и после пак заговориха:

— А престъплението ми се състои в това, че съм пресякъл същия площад, който била пресякла и тя, но в посока, обратна на часовниковата стрелка, при това в нощ, когато луната е дебела и пълна. Жената развила млечна треска, разболяла се и умряла. Сега съпругът й хвърля камъни по децата ми, когато ги види на улицата — Симонета се опита да каже нещо, но той продължи: — Не ме разбирайте погрешно, не търся съчувствие. Поуката от моя разказ е следната: някои от моите предшественици — зелотите, са били обградени от някои от вашите предшественици — римляните. И въпреки това ето ни сега — дишаме, живеем. Вие сте имали съпруг, а аз… — тук очите му отново омекнаха. — … имам съпруга. И, моля да ми простите, но вие сте млада и нищо чудно отново да срещнете любовта.

— Това никога няма да стане! — отсече домакинята и закрачи бързо напред.

Манодората се усмихна лекичко, защото разбираше много повече, отколкото тя му казваше. Тръгна след нея, хвана ръката й и я извърна към себе си.

— Кажете ми, синьора, молите ли се?

— Да се моля ли?

— Вие сте християнка. Е, молите ли се, ходите ли на литургия?

— Да… ами аз… правех го някога.

— Но сега се обръщате за утеха към класическите легенди, така ли? Може би за вас ще бъде по-добре, ако се обърнете към вашия християнски бог!

— И това го казвате вие? Вие, чийто народ е преследван от християните векове наред? И продължава да бъде преследван?

Манодората поклати глава и поясни:

— Обидите, които са ми нанесени, са нанесени от хората, не от Бога. Гарантирам ви, че ако се върнете към вярата си, тя ще ви помогне. Аз не тая никаква омраза към вашия Христос, само към онези, които безчинстват в негово име!

Симонета беше сащисана. Тя не познаваше подобна сила да се прощава. И знаеше, че Грегорио, Рафаела и мразещите евреите граждани на Сароно никога не биха демонстрирали подобно състрадание и разбиране към друга религия. Усещаше, че трябва с нещо да компенсира несправедливостта, извършена спрямо този човек и неговия народ, но какво можеше да стори? Той насочи сивите си очи към нея и сякаш разчете мислите й.

— Можете да сторите много, като направите нещо малко. Ако се отнасяте към мен с уважение, ако ме поканите в къщата си, тези малки ваши стъпки биха могли да променят цели светове!

И й предложи ръката си, като че ли й отправяше предизвикателство да демонстрира добра воля. Тя с радост го хвана под ръка и двамата поеха към къщата. Рафаела и Грегорио сигурно вече се бяха върнали от пазар и вероятно гледат от прозорците, но за нея това нямаше никакво значение. Докато вървяха под колоните и тя водеше Манодората към прага на дома си, усети, че се изпълва с благодарност. В едно сърце, което беше раздирано било от смразяващия хлад, причинен от загубата на Лоренцо, било от изгарящия огън в погледа на Бернардино, тя долавяше една нова топлота — бе открила приятел.