Мадоната на бадемите

Шеста глава Нотариусът

Симонета ди Сароно скри отчаяно лице в ръцете си. Тези дълги бели ръце, чиито средни пръсти бяха с еднаква дължина, покриваха напълно лицето й. Досега си мислеше, че е достигнала дъното на своя кладенец на отчаянието, но ето че сега бе захвърлена към нови дълбини от човека, който седеше срещу нея от другата страна на масивната голяма маса в голямата й трапезария.

Ала не плачеше. И мъжът, който седеше сега с нея, не беше Бернардино Луини. Всъщност тя бе положила огромни усилия да забрави този невъзможен човек и почти бе успяла да прогони лицето му от будните си часове. Сънищата си обаче не бе в състояние да опази от него — той проникваше там въпреки съпротивата й, а на сутринта молитвите й ставаха още по-пламенни.

Не, господинът, който седеше сега с нея, беше нотариус — Одериго Бекерия, човек на средна възраст, който се грижеше за парите и имотите на фамилията Ди Сароно и който съвсем доскоро се срещаше веднъж месечно с Лоренцо, за да прекара затворен с него часове наред. До този момент Симонета не си бе давала сметка колко незначителна е скръбта й в очите на останалите, така че се стресна не на шега, когато на първото число на новия месец Одериго се появи у дома им със своята счетоводна книга и перо така, сякаш нищо не бе станало и Лоренцо все още си е у дома. Никога до този момент не й бе хрумвало, че тя — жена, на която досега не й се бе налагало да мисли за нищо друго освен за цвета на роклята й и за вида на прическата й, ще трябва да навлезе толкова дълбоко в сметките на своето домакинство.

А както изглеждаше, тези сметки не бяха в особено цветущо състояние. Без да увърта много, Одериго й съобщи, че не било плащано нито на доставчиците им, нито на прислугата от средствата, оставени от Лоренцо — средства, които господарят му бил оставил, за да разпределя по време на отсъствието му, което се бе надявал да е кратко. На този етап от разговора Симонета реши, че няма за какво да се притеснява. Съкрушена от загубата си, тя се бе уморила бързо от тези приказки за финанси и затова й се прииска нотариусът вече да си тръгва, така че да продължи да се отдава необезпокоявана на своя траур. Затова извади трите бронзови ключа от колана си и се насочи надолу по стълбите към бадемовия склад. Както винаги, първо се огледа, за да се увери, че никой не я вижда как се насочва към задната част на склада. Под краката й пукаха черупки на бадеми, докато вървеше към скритата в мрака врата. Беше толкова тъмно, че успя да намери само с опипване трите ключалки на вратата, зад която се криеше съкровището на фамилия Ди Сароно. Докато завърташе ключовете в съответния ред, тя бе напълно уверена, че вътре ще намери онова, което търси. Дори когато отвори първото ковчеже — онова с трите сребристи диаманта на тъмносин фон върху капака — и то се оказа празно, тя просто премина на следващото. Едва когато и всички останали ковчежета се оказаха празни, тя се върна на горния етаж, приседна и скри отчаяно лице в ръцете си.

Направи го, защото имаше чувството, че това е нейното наказание. В най-мрачните часове на скръбта си тя бе възроптала пред Бога, че няма никакъв смисъл да бъде богата и да има пари и имоти, когато Той й е отнел единствения човек, когото обичаше. Е, Бог очевидно я беше чул и й бе отнел богатството. И сега какво?

Одериго я изчака да дойде на себе си. За разлика от господарката на този дом той изобщо не бе изненадан от нейното откритие. От доста време сред банкерите и адвокатите на Сароно и Павия се носеха слухове, че Лоренцо ди Сароно е започнал да задоволява военните си амбиции до такава степен, че имало голяма опасност да разори собствения си дом. Като упорит, пламенен млад войник със свръхразвито чувство за чест, той бе счел за по-необходимо да осигури най-добрата екипировка на конете си и най-красивите униформи на своите войници, отколкото да се задоволи само с най-наложителните разходи, за да подсигури постоянен доход за именията си и постоянна издръжка на персонала си.

Нотариусът изсумтя възмутено. Подобно неблагоразумие бе недопустимо за човек на предпазливото боравене с финансите като него самия. Одериго не беше злодей — просто беше безразличен към участта на Симонета. В работата си, а особено във времена като днешните, той бе свикнал да се справя с клиенти, оказали се изведнъж разорени. Сега извади бавно от джоба си кърпичката, която носеше за такива случаи, но когато дамата вдигна глава, той с огромно облекчение забеляза, че очите й са сухи. А каква жена беше само! За първи път през дългата си кариера нотариусът долови в сърцето си твърде непривичен проблясък на съчувствие, защото никога досега не бе виждал такова изражение на пълна безнадеждност върху толкова красиво лице.

— Милейди — започна, — не трябва да се отчайвате. Мога да ви спечеля малко време. Ще усмиря кредиторите ви и ще се върна след месец. Дотогава положете всички усилия да се прегрупирате, така да се каже. Продайте всичко, което можете, и намалете броя на слугите си — надявам се, че засега няма да се наложи да напускате поне къщата. Но имайте предвид, че пренастройката ви няма да бъде никак малка! Направете всичко по силите си и си оставете само най-необходимото, разбрахте ли ме?

За първи път, откакто беше дошъл, Симонета го погледна в очите. Боже, къщата! Никога, ама никога досега не й бе хрумвало, че някога ще й се наложи да напусне Вила Кастело. Не, за нищо на света! За нищо на света не би допуснала да изостави онова, което бяха споделяли двамата с Лоренцо, каквото и да й струваше това! Кимна бавно на нотариуса, давайки му знак, че го е разбрала, и той си тръгна. Докато вървеше по алеята между бадемовите дървета пред къщата, Одериго Бекерия не спираше да превърта в ума си мига, в който Симонета ди Сароно го беше погледнала в очите.

Какъв месец беше само! Какво ограничение на разходите, какво падение! Каква разлика щеше да види Одериго, когато следващия път поеме по алеята между бадемовите дървета към Вила Кастело! Всяка слугиня и всеки слуга, които досега бяха работили в имението, трябваше да бъдат освободени — с изключение на скъпата Рафаела, от която Симонета се нуждаеше повече като приятелка, отколкото като камериерка. Грегорио също бе запазил мястото си по три причини — от милосърдие, заради раните, които бе получил във войните; заради вярната му служба и безрезервната му лоялност към наскоро споминалия се млад господар; и заради привързаността, която Симонета виждаше да расте между някогашния оръженосец и Рафаела. След като самата тя бе откъсната от своята любов, не можеше да понесе да раздели други двама влюбени.

Един слуга и една камериерка трябваше да й стигнат. Всеки ден Симонета обикаляше стаите на имението с Рафаела, за да решат кои скринове, кои фини драперии и кои картини могат да бъдат продадени. Отново заедно прегледаха гардероба на господарката. За бижутата, кожите и пищните рокли от по-щастливи времена бе настанал момент да бъдат продадени. Огромният гоблен, който покриваше цяла стена в голямата трапезария и изобразяваше обречената любов между Ланселот и Гуиневир, беше свален от рамката си. Докато го нагъваше за продажба, Симонета прокара тъжно ръце по изящните шевове и въздъхна. Обичаше тази сцена — страстната прегръдка между виновната кралица и нейния рицар в бляскави доспехи, наблюдавана иззад сенките от Артур, а отзад, в далечината, белите островърхи кули на Камелот, издигащи се над главите им като корона. Дрехите на Лоренцо, недокоснати, откакто бе тръгнал на война, също трябваше да си заминат. Симонета не си позволи да зарови лице в бельото му, за да усети неговия аромат, нито да си спомни, че под този кадифен ръкав бе усещала твърд, топъл мускул, когато се отпускаше на ръката му, или широчината на гърба му под тази кожа, на която се бе наслаждавала, докато танцуваха. С пресъхнали от мъка очи тя се освободи от всичко негово — с изключение на един костюм за лов от домашно платно, който задържа със специална цел.

Сега, когато вече нямаха пари за месо, Симонета започна да възстановява уменията си с лъка. Спортът, на който някога се бе отдавала за разнообразие, тъй като подхождаше перфектно на една изискана дама, сега стана за нея точно толкова важен, колкото бе и за най-бедния селянин. Час след час тя прекарваше пред прозореца си — обаче вече не плачеше, а изстрелваше стрели с все по-голяма точност към бадемовите дървета. Когато стрелбата й се подобри, тя реши да изостави нещастните дънери, покрити с дупки от стрелите й като тялото на свети Себастиан, и боядиса с червена глина само един бадем, който избра за своя мишена. След това продължи да боядисва по същия начин други дървета, разположени все по-далече и по-далече от къщата, докато накрая прецени, че е станала истински професионалист с лъка. За да подобри още повече уменията си, тя си представяше, че стреля по испански войници, а понякога, тайничко, че стреля и по онзи художник, когото така и не можеше да забрави. Тази стрела е за сребристите му очи, тази е за тъмните му къдрици, тази е за влудяващата му усмивка с яркобелите зъби, която я преследваше непрекъснато — измъчваше я със спомена, че я бе стоплила там, където тя смяташе, че се е вледенила завинаги. Понякога мислеше за него и докато се разхождаше из гората, облечена в стария ловен костюм на Лоренцо, докато поставяше капани и убиваше зайците, които ловеше. Изпитваше безмилостна наслада, когато откриваше нещастните същества да се борят за живота си, докато всъщност затягат още по-силно примката около вратовете си. Сваляше кожите им и ги изкормваше с неподозирано и за себе си умение. Докато топлата им кръв шуртеше по белите й ръце, тя се къпеше във вълните на гнева си и усещаше как сърцето й се вледенява все повече. Подобно на някогашните езически жреци гадаеше бъдещето по вътрешностите им. Онова, което някога бе било силно и топло, сега бе студено и безжизнено. От време на време изправяше гръб и поглеждаше през гората към къщата си. Заскрежените бадемови дървета проблясваха като покрити със строшени диаманти, а ниското зимно слънце обагряше къщата в розово. Оглеждаше елегантната квадратна сграда с последните остатъци от топли чувства, които можеше да изпитва. Бог й бе отнел любовта на живота й — нямаше да му позволи да й отнеме и къщата.

Свикна да носи непрекъснато ловния костюм на Лоренцо. Задържа си само една рокля — зелената сватбена рокля, която така и не облече нито веднъж след това. Когато крачеше из гората, приличаше по-скоро на момче — и още повече, заради най-голямата си саможертва. Мъртвите, червени листа на есента хрущяха под краката й, напомняйки й за нощта, когато Рафаела бе отрязала косата й — когато ножиците шептяха в ушите й, че никога повече няма да бъде красива. После събра червените плитки от пода и ги уви в тънък плат, за да бъдат продадени във Флоренция, където в момента рижавата коса бе на мода за перуки и добавки. Вече й бе все едно. Не я беше грижа за красотата, която някога притежаваше — тъкмо обратното, зарадва се, когато видя, че фините й бели ръце се покриват с мазоли, зарадва се, когато осъзна, че най-хубавото у нея си бе заминало безвъзвратно. Преди да продаде сребърното си огледало, тя се погледна за последен път — видя, че косата й все така упорито настояваше да се къдри приятно над раменете й и около лицето й, но това я изпълни със задоволство, защото така той никога повече нямаше да поиска да я рисува.

Трапезата й също не можеше да се похвали с нещо особено. Вечерите със заек или катерица и от време на време някакви корени, които беше открила в гората, бяха единствената й утеха. Някога, много отдавна, когато в земите на Кастело подготвяха изящните розови градини и алеите с тисове, никога не би хрумнало нито на нея, нито на Лоренцо, че земята би могла да се оползотвори по-добре, ако в нея се засадят зеленчуци. Вечерите си прекарваше сгушена пред оскъдното огнище, приготвено от Грегорио, и пееше без акомпанимент мелодиите, които някога изпълняваше на лютнята си, преди да я продаде. Когато усетеше, че очите й се затварят от изтощението на дългия ден, тя се качваше в стаята си и се увиваше в единствената кожена мантия, която си бе запазила. Спеше направо на каменния под, защото изящното дървено легло от английски дъб — леглото, в което бе прекарала първата си брачна нощ, вече го нямаше. Есенните ветрове нахлуваха безпрепятствено през прозорците, защото кръглите венециански стъкла, които някога стояха там, също бяха заминали. През повечето нощи заспиваше бързо, защото умората й надделяваше, но през нощта на последния ден от месеца не можа да заспи, защото знаеше, че все още не разполага с достатъчно пари, които утре да даде на нотариуса.

Дълбоко разтърсен от вида на къщата и нейната господарка, Одериго бе принуден да приседне на един дънер край огнището, защото и масата, и пейките около нея липсваха. Този път Симонета не беше сама — от двете й страни стояха Рафаела и Грегорио, готови да се застъпят за своята господарка или да я защитят, ако нотариусът се разгневи. Той преброи монетите, които тя му даде, в пълно мълчание. Нямаше нужда да й казва, че не са достатъчни. Задоволи се само да се загледа в нея. Беше станала по-слаба и по-твърда, но в никакъв случай не бе по-малко красива. Най-голяма обаче бе промяната в поведението й — много по-голяма от промяната, предизвикана от загубата на косата й и от мъжките дрехи. Ако последния път, когато я беше видял, я бе сметнал за прекрасна, то днес тя му се струваше божествена. Първа заговори тя.

— Синьор — изрече Симонета с новопридобита увереност, — аз няма да напусна тази къща! Какво друго мога да направя? Кажете ми, къде бих могла да потърся помощ? Какво да сторя? Готова съм!

Одериго отвори уста, но размисли и я затвори. Познаваше един човек, който би могъл да помогне, но като добър християнин нямаше никакво желание да я запраща по този път. Поклати глава, макар и по-скоро на себе си, но тя видя всичко.

— Какво? Кой? Кажете! — извика нетърпеливо. Приближи се до нотариуса и пое нежно ръката му. — Знам, че можете да ми помогнете! За бога, кажете ми къде бих могла да потърся помощ?

— Милейди — въздъхна Одериго, — наистина познавам човек, който би могъл да ви помогне. Но няма да го направи нито заради вашия Бог, нито заради моя, нито заради който и да било друг. Името му е Манодората.

Симонета чу ахването на Рафаела зад гърба си и видя как камериерката й се свлича на пода и закрива глава с престилката си. Обърна се към Грегорио, който бързо започна да се кръсти и да нарежда някаква молитва. Озадачена, но все още неразбираща нищо, тя се обърна пак към нотариуса и рече:

— Манодората ли? И кой е той? Може ли да ми помогне?

— Да, той може да ви помогне, милейди.

— Тогава защо всички се плашите толкова от него? Що за човек е той? Да не би да ме пращате при самия Дявол, а?

Този път Одериго нямаше сили да я погледне в очите, когато отговори:

— Може и така да се каже, милейди. Той е евреин!