Мадоната на бадемите

Деветнайсета глава Безликата мадона

Симонета усещаше, че сетивата й я предават.

Слушаше думите на литургията, които напяваха отпред, но едва чуваше какво точно казват. Гледаше кардинала и неговия антураж, докато напредваха тържествено в пищните си одежди и скъпоценните си камъни към олтара, но не виждаше почти нищо. Не бе в състояние нито да улови аромата на тамяна, нито да усети вкуса на луннобялата нафора, която поставиха върху езика й. Нямаше сили да вдигне очи над бокала, докато отпиваше от Христовата кръв пред олтара. Но иначе все още чувстваше, и то как! Отпечатъкът от горещите устни на Бернардино беше легнал върху устните й като петно от червено вино. Насочи дългите си пръсти към устните си, за да го изтрие от себе си, да заличи знака на безчестието. Чувстваше се напълно съкрушена от срам.

Беше дошла тук да се помоли, защото греховете й бяха големи. Как изобщо се остави той да я целуне, при това на същите тези стълби, където бе дала брачния си обет пред Лоренцо? Споменът, че той първи я бе целунал, не бе никаква утеха — нищо не можеше да я накара да забрави, че нейните устни също се бяха открили под неговите, че езиците им се бяха докоснали, че тя бе потънала в прегръдките му. Беше се притиснала в него силно и с благодарност, изпитвайки щастие, каквото вече беше забравила. Всъщност, ако трябваше да бъде честна към себе си, това беше щастие, което тя никога не бе имала. След това бе побягнала от него, ридаеща, знаейки, че никога повече няма да се върне. На прага се бе сблъскала с някакъв човек и го бе избутала, но не беше видяла лицето му, защото вече беше напълно заслепена от сълзите на огромното си унижение. Бернардино беше хукнал след нея, обаче тя срита коня си и пое в буен галоп напред, без да обръща внимание на заледените пътища, по които конят й би могъл да се подхлъзне и да си счупи крак. Снегът биеше в лицето й, но така и не успя да охлади пламъка върху бузите й.

Прекара една дълга, безсънна нощ, посветена на сълзи и съжаления, но когато сивата зора обагри хоризонта, взе важно решение. Знаеше, че той ще я потърси и че тя няма да има сили да го отпрати. Затова се налагаше да отиде в църквата още веднъж, за един последен път, за да се срещне с него под защитата на множеството и да му каже, че двамата не могат да бъдат заедно. Еднакво болезнени й бяха както мисълта, че ще го види, така и осъзнаването, че никога повече няма да го види. Да седи в света на багрите и светостта, които той бе създал в тази църква, за нея бе истинско мъчение. Да съзерцава делата на чудодейния му талант и да знае, че тъкмо този мъж я желае, беше много повече, отколкото бе в състояние да понесе. Пред образа на Мадоната — нейния образ — тактичният отец Анселмо бе поставил огромна мощехранителница. Той не знаеше нищо за инцидента — единственото, което знаеше, бе, че Дева Мария не е завършена. А зад чудовищната кутия, съдържаща фрагмент от Кръста, седеше безликата Божия майка. Анселмо смяташе, че само трима души знаят за този факт, но всъщност бяха четирима. Симонета потрепери. Бе наясно, че Бернардино е някъде в задната част на църквата и дебне наоколо като вълк. Усещаше погледа му върху себе си, който я изгаряше. Изгаряха я и сълзите, които бе принудена да преглъща.

Той се движеше от единия край на църквата до другия, въртейки се отново и отново, описвайки като вълк невидими осмици. Днес повече от всякога нямаше търпение литургията да свърши. Трябваше да говори с нея. Беше обзет от нетърпение, но също така и от радост, и от очакване. Подобно на него, тя вече би трябвало да е наясно, че го обича. Целувката му бе казала това — бе го казала и на двама им. Той най-сетне беше открил центъра на своя живот. Всичките му болки бяха изцелени. Какофонията, която бе звучала доскоро в сърцето му, се бе превърнала в истинска хармония и отмерваше сладък акорд в душата му. Главата му беше пълна с поезия, тялото му беше препълнено от желание. Нямаше търпение да я обладае — всичко останало бе длъжно да отстъпи пред тяхната любов. Идеите на трубадурите за рицарската любов не бяха за Бернардино — всичките тези напразни въздишки и стенания за някаква далечна дама, която никога не би могла да бъде истински притежавана. Уплахата, скрупулите, съпругът и дори богът на Симонета не би трябвало да значат нищо за тях. Щяха да живеят по старите обичаи на старите времена, когато езичниците не са имали никакво желание да слушат църковни хорове, а единствено ударите на собствената си кръв. Там нямаше нито рай, на който можеха да се надяват, нито отвъден живот. Защото раят бе единствено тук, а когато някой ден си заминеха, костите им щяха да се превърнат в прах, легнали един до друг в земята до края на вечността.

Виждаше я много добре от мястото, където се намираше — впрочем би я познал навсякъде. Тя седеше сред тълпата точно до онази нейна слугиня, свела покритата си с качулка глава. Ала той познаваше толкова добре начина, по който платовете се диплеха около тялото й и наклона на главата й, че би я познал веднага, дори и сред по-гъста тълпа. Тя отказваше да го погледне, но ако можеше да поговори с нея, ако успееше пак да я прегърне, всичко щеше да бъде отново наред — знаеше го.

Рафаела погледна към господарката си. Нямаше представа какъв е изворът на болката й, но предполагаше, че е същият като болката на Грегорио. Бе наясно, че вчера и двамата бяха много унили и скръбни в деня от смъртта на Лоренцо, но бе станала свидетел на такава разтърсваща болка, че ако не знаеше, би си помислила, че господарят й се е споминал току-що. През цялата изминала нощ господарката й бе стояла будна, изпълнявайки обещанието си да извърши бдение около запалените свещи в памет на Лоренцо, но реакцията на Грегорио беше още по-странна — той изобщо не се бе появил на бдението. Бе се прибрал на зазоряване директно от пивницата, вонящ и със зачервени от сълзи и вино очи. Изобщо не се бе извинил на господарката — тъкмо обратното, бе я изгледал с такава ненавист, че Рафаела нямаше как да не го забележи. Момичето бе безкрайно изумено от поведението му, защото досега той винаги се бе държал изключително почтително към господарите си, но прецени, че на този етап е по-добре да се въздържи от въпроси. После Грегорио се свлече на сламеника си за една пиянска дрямка, а двете с мълчаливата й господарка трябваше да се приготвят за църква. Предположи, че след литургията всичко ще се изясни. Затова, след като взеха причастието, тя последва господарката си до техните места и плъзна поглед из тълпата наоколо в търсене на засрамения Грегорио. Но от него нямаше и следа. Сигурно все още отспиваше виното си и въобще няма да се появи на църква. Така предполагаше Рафаела. Но се оказа, че много греши.

Докато всички бяха потънали в беззвучна молитва на благодарност за нафората, вратите на църквата внезапно се отвориха с трясък и прогърмяха над смълчаното паство. Всички вкупом обърнаха глави назад. Беше Грегорио, едва държащ се на крака. Той се заклати по пътеката към олтара и хората го проследиха с погледи. Бернардино се закова на място, изпълнен с грозно предчувствие, защото веднага разпозна в него човека, който снощи се бе появил неочаквано в църквата. Човека, с когото и той, и Симонета се бяха разминали на прага, докато тя бягаше, а той я гонеше.

Кардиналът продължи да напява „Аве Мария“ с очи, приковани в Книгата на книгите. Но в момента, в който изрече името на Мадоната, Грегорио започна да се смее. Смехът му беше толкова маниакален и толкова грозен, че кардиналът беше принуден да спре. Фиксира натрапника с леден поглед и направи знак на скритата в сенките охрана. Мъжете със скъпи ливреи се измъкнаха като един иззад двете срещуположни колони пред олтара и се насочиха към натрапника. Подхванаха го под мишници и започнаха да го влачат към вратата. Рафаела простена. Но пътеката между пейките беше доста дълга, така че Грегорио разполагаше с достатъчно време да си каже онова, за което беше дошъл.

— Да бе, Небесна царица, ха! Знаете ли, Ваше Високопреосвещенство, моделът за Дева Мария всъщност не е Божията майка, а Мария Магдалина, първата сред падналите жени! — Бернардино се плъзна напред светкавично, като животното, на което го бяха кръстили. Не знаеше дали да удари оръженосеца, или да направи опит да му затвори устата с думи, но нямаше време да реши, защото веднага след това бе принуден да спре. — Аха, ето го и прелъстителят! — изграчи грозно Грегорио. — Вашият гений, великият Бернардино Луини! — слугата бе научил всичко, което трябваше да се знае за Луини, снощи, в пивницата, и нито едно от нещата, които чу за него, не му хареса. Пиянската му жлъч избликна отново и потече с пълна мощ. — Как е възможно мъж като този, дето просто рисува хубави картини, да прелъстява съпругите на добрите войници — мъж, който нито е виждал някога бойно поле, нито е държал някога меч в ръката си, нито е почувствал някога острие в плътта си! И същият този човек и онази дама си стоят, разбираш ли, и си гукат сладко като две гълъбчета, ама в Дома Божи! Плюя и на двама ви, разбрахте ли ме?! — и придружи думите си със съответното действие, но слюнката му само се плъзна по разкривената му челюст, смесвайки се със сълзите. — Как можахте да сторите това, милейди?! — занарежда жалостиво, почти виейки от скръб. Погледна право към Симонета и тя му отвърна на погледа, само че веднага извърна очи, ужасена от онова, което зърна в неговите. — Та вие бяхте венчана тук! Венчана! При това за мъж, който струва хиляда такива като онзи! Мъж, който се би и умря за всички нас! Като Христос! Да, като самия Христос! — Грегорио извиси глас, усещайки, че възвръща контрола над мислите си, и сравненията започнаха да се редят като наниз от устата му. — Като Христос, който умря на кръста, а сега неговият кръст крие техния срам! — изпълнен с ревностен плам, той се откъсна от ръцете на охраната и скочи към мощехранителницата. И преди някой да успее да го спре, той я събори на земята, за да разкрие безликата Мадона в центъра на фреската „Поклонението на влъхвите“. Чудовищната кутия се претърколи, но рубиненият обков задържа непокътнато парчето дърво вътре — единствено трясъкът върху земята стресна присъстващите. Охраната побърза отново да сграбчи Грегорио, ала той успя да извика над мелето: — Да, ето я и нея! Обаче не е завършена, защото бяха твърде заети да се отдават на плътските наслади, за да мислят за небесните!

Паството започна да се споглежда, шокирано от подобно богохулство. Погледите се отправиха първо към недовършената Дева Мария край олтара, а след това се насочиха към господарката на Сароно. Бернардино се бе заковал на място, а Симонета се изправи и се вкамени като колоните наоколо. Пиянският призив на Грегорио, сълзите и болката му я бяха разтърсили много повече от неговия гняв, много повече от падането на мощехранителницата, много повече от разкриването на целия стенопис. Но тя не можеше да му се сърди — той беше прав и много по-лоялен от нея.

Отпуснат и хленчещ, слугата най-сетне беше изнесен навън и изхвърлен като парцал от охраната на кардинала. Симонета и Бернардино се оказаха единствените изправени хора в църквата. Вторачиха се един към друг през пустошта на човешката безчувственост, разделени завинаги. Тя сведе очи и се отпусна обратно на мястото си с пресъхнали очи и напълно съкрушено сърце. Тълпата около нея зажужа като кошер. Всички очи се превърнаха в стрели, думите станаха бодли за плътта й — но тя знаеше, че заслужава всяка една от тях. Бернардино остана съвсем сам, изпълнен с ужас, че едва поникналите нежни филизи на тяхната любов бяха опустошени от безмилостния мраз на скандала, още преди да са имали шанса да израснат. Очите на целия свят бяха вперени в тях — съдеха ги, претегляха стойността им с грубите си и мазни пръсти и ги определяха като недостойни.

От церемониалния си трон кардиналът съзерцаваше и двамата с хладни, бледи, заплашителни очи. Не можеше да повярва на онова, което току-що беше чул и видял. Беше сигурен единствено в едно — че безбожието, еретизмът и прелюбодейството са нахлули в Божия храм и са осквернили фреските, за които той толкова бе мечтал и за които бе платил. И сега, в неговите очи, тези чудодейни стенописи бяха изгубили блясъка си. Той вече не виждаше светци или ангели, а само грозните, разкривени усмивки на греха, изписани по лицата им. Погледна към мъжа и жената пред себе си и видя върху техните лица същите грехове. Гробовното мълчание бе нарушено от връщането на охраната му. И тогава кардиналът заговори — изрече първите думи, които не бяха на латински, а на милански, за да могат всички да ги разберат:

— Арестувайте го!