Четирийсет и шеста глава Симонета затваря една врата

Симонета стоеше сама насред бойното поле.

По настояване на Бернардино Вероника от Таормина бе докарала Симонета до Павия с каляската — една от благините на проспериращия бизнес — защото господарката й вече не можеше да язди. Вероника чакаше търпеливо край близкия поток заедно с каляската, където бе разпуснала конете да си отпочинат и да се напият с вода. Галеше кадифените им муцуни и им тананикаше неаполитански напеви, за да ги успокои. Не че се притесняваше, че конете ще хукнат да пресичат потока — за нищо на света не биха се втурнали към напоеното с кръв поле, ако ще и да ги караше. Те знаеха какво се е случило тук. Усещаха миризмата на смъртта, чуваха призрачните бойни вакханалии и потрепваха при всеки полъх на листата над главите им. Вероника присви очи, за да ги предпази от силните пориви на вятъра, и прикова поглед върху господарката си. Симонета се бе отдалечила доста, но Вероника виждаше надалече.

От всички хора Вероника като че ли можеше най-добре да разбере Симонета как се чувства, защото тя също бе изгубила съпруг. И също като нея бе открила втора, още по-голяма любов — Исак. Но едновременно с това бе наясно, че понякога паметта изисква от нас да отдадем дължимата почит и на първата, изгубената връзка. Знаеше, че подобни ритуали трябва да бъдат извършвани насаме. Но погледът й нито за момент не се отклони от господарката й, която продължаваше да навлиза още по-навътре в полето, докато не достигна самия му център. Беше лесна мишена за наблюдение, защото не само бе облечена с дебели мечи кожи, но и тялото й беше огромно — носеше дете, което всеки момент щеше да се появи на бял свят.

* * *

Симонета се загърна още по-плътно с дебелите мечи кожи, за да се предпази от острите пориви на студения вятър. Той подхващаше косата й и изваждаше къдриците й изпод качулката, проблясващи като ярка мед под непостоянните слънчеви лъчи. Пелерината ухаеше нежно на сандалово дърво — ароматът на Манодората, предишният й собственик. И тя внезапно се задави от мисълта за него. Докато преглъщаше сълзите си, едва не се разсмя, че е дошла да скърби за един мъж, а плаче за друг. Не беше скърбила дори за родния си баща, когато чумата го отнесе. Но сега си даде сметка, че Манодората й е бил като баща — бащата, когото никога не бе предполагала, че иска, никога не бе знаела, че ще й липсва. Той беше неин настойник и приятел тогава, когато имаше най-голяма нужда от него, затова усещаше загубата му всеки божи ден. Радваше се, че може да го види в Елиях и Йовафет — неговите синове, нейните синове, а сега и синове на Бернардино.

Днес тя за първи път бе оставила сами трите си момчета. Бернардино бе настоял тя да изпълни този ритуал тук — неземно щастлив, не можеше да й откаже нищо, дори и това. От празника на свети Амброзий, когато бе излязла с цялото си семейство и целият град я бе поздравявал и възхвалявал, тя се бе заредила с необяснимо, нарастващо безпокойство. Не, не можеше да каже, че е нещастна — тъкмо обратното. Бернардино я бе подкачил, изтъквайки, че сега е като птица, която подготвя гнездото си в очакване на голямото събитие, и че подобни чувства са обичайни за жена в нейното положение. Ала тя знаеше, че чувствата й нямат нищо общо с това. В онзи знаменателен ден нещо у нея се бе променило, нещо бе събудило съвестта й, подсказвайки й, че има несвършена работа. Постепенно бе осъзнала каква е тази работа, затова бе споделила мислите си със своя съпруг и бе дошла тук с неговата благословия. Единственото му притеснение бе как ще се отрази дългият път на нея и на детето им, но беше умилостивен, когато тя му каза, че ще вземе Вероника и тя ще я кара с каляската. Бе оставила всички в голямата кухня, която, въпреки все по-нарастващото семейно богатство, си бе останала сърцето на къщата. Сърцето й се стопляше, когато си спомнеше сцената, която бе оставила зад себе си — Бернардино бе отворил голямата си дъска с всички свои безценни въглени и бои и бе разстлал велен за момчетата.

— Ще ги науча да рисуват — бе заявил той с обичайната си самоувереност — защото съм сигурен, че именно с това ще си изкарват хляба, когато пораснат!

Тя се бе усмихнала мило и бе попитала:

И двамата ли ще стават художници?

А той бе посочил към корема й, поправяйки я:

— И тримата!

Тя целуна всички подред, очаквайки сълзи от малките, но после, със сърце, изпълнено с радост, осъзна, че те се чувстват съвсем добре и само с новия си баща. Елиях отдавна се бе превърнал едва ли не в покорен слуга на Бернардино заради случая с нарисувания гълъб, но дори и малкият Йовафет бе започнал да го приема спокойно и се отдаваше с наслада на игрите, които той предложеше. Към момента, в който потеглиха, тримата бяха по-оцветени и от самия велен, и най-вече — най-голямото момче, Бернардино. Тя само се бе усмихнала, без да прави забележки. Не би се изненадала, ако при завръщането си завареше Вила Кастело декорирана като църквата в Сароно. Важното е, че бе започнало нещо важно, което можеше само да я радва.

Имаше чувството, че се намира на хиляди километри от техния щастлив дом. Тук беше студено, а не топло, тя беше ужасно сама, без компания, и вървеше сред мъртвите, а не сред живите и жизнените. Пое с пълни гърди от студения въздух и направи пълен кръг около мястото. Полето се къпеше ту в светлина, ту в мрак под гонещите се бързо над главата й облаци, които често закриваха слънцето. Простираше се плоско, тихо и невинно, пазещо дълбоко своите тайни. На север от него градът Павия лежеше като яркочервен спящ дракон — къщите му бяха накацали като люспи, кулите — като шиповете по гърба му. Симонета продължи да обикаля полето нашир и надлъж. Така и не можеше да намери мястото — никога нямаше да разбере къде точно е паднал. Единственото, което знаеше, бе, че днес се навършват точно четири дълги години, откакто това поле бе приело тялото му и неговата кръв. Четири години. И какви са поуките, които са си взели великите хора от това? Само преди няколко месеца Симонета бе чула в Сароно да се разправя как край Ладриано френска армия под командването на фелдмаршал Сен Пол е била решително разгромена от испанските сили, водени от Антонио ди Лейва, губернатор на Милано. Значи кръгът отново се бе завъртял. И докато този кръг — подобно на големите обсадни колела, прекършили тялото на света Катерина — продължаваше да се върти неумолимо, за да докара нови битки на тази земя, с него щяха да се въртят още дълго и колелата на невежеството и предразсъдъците. Защото до Сароно бе достигнала и новината за това как в Унгария, през същата тази 1529 година, трийсет евреи са били изгорени живи на клада заради ритуалното убийство на дете, което по-късно било намерено живо и здраво. Симонета поклати глава. Именно такова бе и първото престъпление, за което някога бе обвинен и Манодората.

Но тук, в Павия, обгорената земя беше отдавна изцелена и през напоената с кръв почва вече пробиваха първите треви. Тук-там се виждаха дори и цветя. Както светът живееше на цикли, така живееше и природата, избутвайки нагоре отново кълновете на надеждата и здравето, колкото и обругана да бе тази земя. Симонета откри едно местенце, на което вече растяха диви цветя, а тревата бе осветена от слънцето. Приклекна и постави ръка върху равната земя. Вече осъзна защо беше дошла. Това не беше неразумна приумица на бременна жена. Тя имаше нужда да затвори тази врата. Бе дошла да си вземе завинаги сбогом.

Преди години, когато споменът за битката бе все още пресен и скръбта — голяма, общината на Павия бе забранила разхождането по бойното поле поради риск от разнасяне на зарази, а и заради голямото объркване между хилядите обезобразени тела. Така Симонета изобщо не успя да си върне Лоренцо у дома, да го види затворен в ковчег и да го погребе, както подобава. Затова сега нямаше гроб, на който да ходи всяка година, за да се успокоява и отново да разцъфтява заедно със сезоните. Но на тази неправда й предстоеше да бъде поправена.

Симонета направи знак на Вероника, която я чакаше край ручея. Момичето спъна конете и се приближи към нея, носейки два вързопа, които вече бяха твърде тежки за нейната господарка. През колана на гърба й беше пъхната лопата, а в двете си ръце носеше два дълги вързопа, увити в синьо-сребристите знамена на Ди Сароно. Вероника остави товара си на земята и изкопа плитка дупка в твърдата земя, докато господарката й си почиваше отстрани. По тържественото изражение на момичето Симонета се досети, че Вероника си спомня за погребението на собствения й съпруг и съжали за болката, която очевидно бе събудила у нея. Но, от друга страна, се надяваше тя също да успее да извлече някаква полза от този ден. Защото онова, което на Вероника й бе изглеждало като край, се бе оказало и начало, защото сега си имаше Исак.

Накрая Симонета положи двата дълги вързопа в земята. Беше й трудно да ги различи — и двата дълги, студени, стоманени — но това нямаше никакво значение. И двата бяха виновни, и двата сееха смърт.

Мечът и пушката.

Вероника разпръсна пръста над оръжията, докато накрая ги скри от поглед.

Симонета осъзна, че умът й е пуст като земята пред нея — не бе в състояние да измисли никакви последни думи, никакви молитви. Единственото, което я изпълваше, бе всепоглъщащото чувство за правота. Не желаеше оръжията на Лоренцо да се мотаят из къщата й като трофеи за зимните вечери, нито пък да ги връчва на синове, които не са негови.

Всичко свършваше тук и сега.

Оттук нататък името „Ди Сароно“ щеше да бъде свързано с търговия, а не с война, и тя щеше да се гордее с него точно толкова, колкото се бяха гордели и предците й в миналото. Светът се въртеше и битките продължаваха, но тя нямаше да взема участие в тях. Нейната работа бе да създава живот, а не да го отнема. Бернардино също никога не би убил, нито наранил някого. Той бе посветил живота си на това да направи света по-красив и да го остави по-хубав от онзи, който бе заварил. След брака им страстта му към работата се бе завърнала и той бе започнал една последна нейна картина в ролята на Мадоната, очарован от промените, донесени от бременността на лицето и тялото й — поредното проявление на истинската човечност и смъртност. На този панел, който бе наполовина завършен и съхнеше край камината, я показваше закръглена и умиротворена, всяка нейна част по-пухкава от преди с изключение на бледите й ръце. В скута си държеше Елиях, а сестра Бианка ги гледаше благо.

— Ще я нарека „Дева Мария с Младенеца и покланящата се пред тях монахиня“! — бе съобщил Бернардино, не пропускайки да включи в платното си и своята приятелка, която се бе върнала в манастира „Свети Мавриций“.

След като бе приключила с позирането си, Симонета не можа да не забележи липсата на фон или контекст на картината. Тримата с Елиях и Бианка бяха сякаш увиснали във въздуха — зад тях нямаше абсолютно нищо освен глазирания фон на платното. Елиях беше извикал закачливо:

— Сигурно татко ни мисли за духове, майко! За гоблини, които кръжат над равнините на Ломбардия! — и после бе хукнал из къщата със страховити възгласи и смешни, призрачни физиономии, за да плаши братчето си.

Бернардино се бе усмихнал, но не бе казал абсолютно нищо. А когато Симонета попита съпруга си за това, той отказа да й издаде какво е планирал за фон.

— Ще бъде изненада! — отсече. — Ще я видиш на именния си ден, което е само след един месец, когато ще станеш на двайсет и една!

На нея това й бе напълно достатъчно. Бе напълно щастлива с бременността си и с двете си деца. Радваше се, че синовете й ще бъдат отгледани „да се изхранват с четка, а не с меч“. Усмихна се, когато това сладникаво мото нахлу в съзнанието й — спокойно би могло да се превърне в мото на герба на фамилията Луини. Внезапно я обзе копнеж да се прибира у дома, но знаеше, че работата й тук все още не е приключила. Освободи Вероника и я успокои, че няма да се бави още дълго.

Постави отново ръка върху студената земя, която Вероника бе изравнила — върху мястото, където лежаха мечът, аркебузът и кръвта на Лоренцо.

— Ти беше любовта на младостта ми — рече тихо. — Но сега вече пораснах. Светът се промени и те отне от мен, но аз също се промених.

А после извади изпод коприната на корсажа си млечнобял бадем, затоплен от гръдта й, и го пъхна в студената земя. Така, както онзи, който той й бе поднесъл в деня на сватбата им. Покри напълно бадема с пръстта, връщайки го на земята — така, както римляните са принасяли дарове на земята, за да осигурят растежа на посевите си и да умилостивят боговете. А нейният собствен Бог си седеше отново на небето — годините на съмнение бяха останали далече назад в миналото. Тя беше щастлива. Беше време да затвори тази врата.

— Сбогом, Лоренцо! — прошепна.

Изправи се не особено уверено, подпираща корема си с ръце. Беше кръгъл като тиква. Детето в нея прорита силно и настойчиво така, както никога досега не беше правило. Тя ахна от болка и удоволствие, за миг неспособна да помръдне. Видя как Вероника тръгва загрижено към нея, но само поклати глава и се усмихна. Движенията на детето затихнаха. Всичко беше наред. Всичко беше повече от наред. Изведнъж облаците се разделиха и слънцето огря полето и пътя й, когато тя пое към каляската, без да се обръща назад. Реши да си спомня Лоренцо с приятни чувства и всяка година на този ден да поръчва литургия с реквием в Църквата на чудесата в Сароно — за упокой на душата му. Щеше да му даде ритуалите, които някога бе прекалено обезумяла от скръб, за да се сети да изпълни.

Сароно. Сърцето й потрепна, когато осъзна, че само след броени часове ще бъде при семейството си. Вдигна ръка, за да приглади непокорните къдрици, и пръстенът на ръката й проблесна под слънчевите лъчи. Разпери странните си бледи пръсти, за да се наслади отново на дизайна — подобно на всяка младоженка, изключително горда с брачния си пръстен.

Беше й го поръчал Бернардино. Бе отишъл чак до Флоренция, завръщайки се най-сетне в града на своята младост. Там, покрай Понте Векио, където най-добрите златари на света ваеха своята алхимия, имаше една скромна работилничка с шестовърха звезда на вратата. Симонета го бе изпратила точно там — знаеше, че еврейските майстори са онези, които са изработили и златната ръка на нейния скъп, покоен приятел. На Бернардино му бе необходимо само да прекрачи прага и да изрече името „Захей Абраванел“, за да получи цялото му полагащо се внимание. И стана много добре, че поръчаха пръстена там. Защото дизайнът, изработен от жениха, беше прекалено труден за не особено умел майстор. Представляваше изящно сърце от златни бадемови листа. В средата му имаше други три бадемови листа. Но върху листата вече се виждаха и трите овални бадема на герба на фамилията Ди Сароно, символизирани от блестящи, чисти перли. Колелото на съдбата се бе завъртяло, бе изминало пълен кръг и сега дървото бе родило плод.

Вероника се приближи и пое протегнатата й ръка с една от редките си усмивки. Докато помагаше на господарката си да се качи в каляската, заваля сняг — дребни, деликатни цветчета, които нямаше да затруднят пътя им.

Без да знае защо, Симонета ди Сароно наклони назад глава и поднесе уста на падащите върху нея снежинки.

Загрузка...