Мадоната на бадемите

Дванайсета глава Селваджо проговаря, Амария проглежда

Амария никога нямаше да забрави първия звук, който излезе от устата на Селваджо. Бяха минали няколко седмици, откакто го бяха спасили, и състоянието му се подобряваше с всеки изминал ден. Постепенно той започна да изпълнява дребни задачи в къщата и в двора, за да помогне на онези, които бяха помогнали на него. Не бе произнесъл още и думица, но делата му говореха за добро сърце, докато цепеше дърва, грижеше се за кокошките или хранеше прасето. Зае мястото си в живота на двете жени по толкова незабележим, но и толкова перфектен начин, че те едновременно рядко усещаха промяната, но и не можеха да си представят какво би било без него. Усещаха болезнено отсъствието му, когато отидеше за вода или до пазара, и ги оставеше сами дори само за два часа. Не отлепяха очи от него — старицата, за да вижда отново сина си, а Амария с чувство, което все още не можеше да определи. Облякоха го в старите дрехи на Филипо, хранеха го и се грижеха за него като за дете, но и той започна да се грижи за тях така, както те за него. Стана ясно, че не само не можеше да говори, но и да пише — пробваха го на няколко пъти с парче дърво и овъглена пръчка. Единственият звук, който издаваше, бе дишането му. Понякога за Амария това бе най-приятният звук, докато седяха край огнището и тя го слушаше как си поема въздух и как издиша, напомняйки й за океана, който никога не бе виждала. Обикновено в подобни моменти той държеше в обезобразените си ръце парче дърво и камата на Филипо. Изглеждаше прехласнат по жилките на дървесината, по усещането й в ръцете си. Стискаше здраво парчетата дърво или треските, които дялкаше, сякаш бяха нещо фундаментално, някаква природна стихия — работеше с дървото толкова всеотдайно и пристрастено, че Амария и баба й достигнаха до извода, че сигурно в предишния си живот се е занимавал с дърводелство. Тогава все още двете нямаха представа, че дървото няма нищо общо с предишния му живот, но пък е било първото нещо, което е зърнал в сегашния си. Първите фигури, които издялка, бяха груби и несъразмерни, затова ги хвърли директно в огъня. Но с напредването на времето уменията му нараснаха и той започна да изработва малки фигурки, които забавляваха много Амария. В края на всяка такава вечер тя скриваше изработеното от него в полите си и пазеше всяко негово творение — шкафът й започна да се препълва от тази непрекъснато нарастваща тълпа дървени куклички. Бе в състояние да наблюдава Селваджо часове наред — и го правеше. Говореше му почти непрекъснато, а когато той се засмееше, както правеше напоследък, представляваше странна гледка — лицето и тялото му се разтърсваха като на повечето развеселени мъже, но от него не излизаше нито звук.

Но звукът най-сетне дойде. Веднъж Селваджо бе решил да запуши веднъж завинаги дупката във вратата, от която бе паднал един чвор и сега оттам нахлуваше непрекъснато студен въздух. Докато ковеше новата дъска, той удари ръката си и извика. Амария се втурна към него, а той изпусна чука и се загледа в ударената си ръка. После двамата се спогледаха невярващо и се разсмяха — нейният смях музикален, а неговият — беззвучен както винаги. Амария го отведе до огнището, хванала го за наранената ръка, накара го да седне и донесе мехлем, за да спре кръвта. После извика:

— Хайде, опитай пак! Възможно е да успееш да проговориш! Хайде, давай!

Той като че ли забрави болката в ръката си, докато кривеше уста в опит да повтори вика. След няколко опита от гърлото му излезе някакъв звук — плоско, гърлено „О-о-о!“ като вик на мармот. Амария се засмя и плесна с ръце. Неспособен да сдържи вълнението си, Селваджо скочи от столчето и се разтанцува из стаята, размахвайки от щастие ръце. Превръзката му се разви и се понесе около него като панделка. Амария се въртеше като пумпал с полите си, повтаряйки непрекъснато „О-о-о!“. Така ги завари баба й, когато се върна. А когато чу звука, излязъл от устата на Селваджо, тя едва не се изкуши да се присъедини към танца им, но възрастта и достойнството й не й позволиха. Пък и едно тъничко гласче в сърцето й шептеше, че това може да се окаже началото на края, че скоро той може да напусне техния дом.

От този момент нататък Амария Сант Амброджо се зае с мисията на живота си — да научи един дивак да говори. Тази мисия събуди цялата й топлота, всеотдайност и жизнерадостната й природа и тя й се отдаде с наслада и огромно търпение. Самата тя заклета бърборана, Амария изпитваше удоволствие да го слуша как бавно, но сигурно усвоява сричките. Крачката от „о“ до „и“ беше малка, а оттам дойде ред на „е“, докато накрая всички гласни си дойдоха на мястото. Бърбораната вече го изчакваше търпеливо да произнесе думата си, онази, която доскоро не млъкваше, сега мълчеше, докато той се бореше със словото, говорителят се превърна в слушател. Бабата наблюдаваше внучката си как обучава Селваджо. Не можеше да не забележи новопридобитата й зрялост — момичето действително бе израснало за една нощ чрез задачата, която си бе поставило. Вече не беше задъханата, неспираща да бъбри девойка, а жена със съвсем нови качества — почти майчинска, всеотдайна загриженост и внимание, които допълваха великолепно женската й красота. Дори и критичното око на баба й не бе в състояние да отрече, че новата роля на Амария й подхождаше напълно. Само един бог знаеше какви ли опустошения ще нанесе тази нова Амария на изгубения младеж — мъж без име и без семейство. В Амария той би могъл да открие едновременно майка и любима, страстно сърце и две успокояващи ръце. Тя бе цялата живот, здраве и топлина, докато единственото, което бе познал той, бе студената смърт. Старицата наблюдаваше внучката си как учи Селваджо със сърце, изпълнено едновременно с гордост и грозни предчувствия.

И въпреки това тя не можеше да не се зарадва, когато Селваджо изговори първите си думи. Веднъж, когато се върна от събиране на дърва, завари двамата млади, едва сдържащи вълнението си. Бяха репетирали нещо за нея и затова тя приседна край огнището, за да ги гледа — като човек, който сяда, за да се наслади на хубава комедия. Те приклекнаха с лице един към друг, сякаш се канеха да се закълнат във вечна вярност, и после Амария посочи ръката си.

— Мано — изрече Селваджо. Бабата се надигна с намерение да излее възторга си от видяното чудо, но се оказа, че има и още от представлението.

Амария посочи към сърцето си.

— Куоре — изрече дивакът.

И накрая, макар и съвсем ясно, той изрече „бока“, когато момичето посочи към устата си. Бабата прегърна и двамата, благодари на Бога, но сърцето й все така не се успокои.

От този момент нататък Амария търпеливо го научи на думите за всички части на тялото и за всички неща в къщата и непрекъснато го караше да повтаря, докато не се увери, че той изговаря перфектно думите за маслина, казан или огън. После продължиха нататък. Заведе го в Павия и го накара да научи всяка една от стоте кули на града. Влязоха и в наситения с аромат на тамян мрак на голямата червена катедрала и изговориха имената на всички светци, проблясващи под светлината на свещите — с лица, изпълнени с благоговение, и ръце, вдигнати едновременно нагоре към сводовете. Сред тях бе и личният покровител на Амария — свети Амброзий, който в този ден изглеждаше особено благоразположен, докато неговата дъщеря го представяше на дивака. После двамата тръгнаха заедно по Виа Кавалоти, гонейки гъските и биволите, запътили се към пазара, и влязоха в църквата „Сан Микеле“. Тук обаче Амария се оказа крайно озадачена, защото дори и тя не знаеше думите за странните полуживотни и риби, които се гонеха и плуваха по фризовете и капителите, водейки битки с човеците за техните души. Прекосиха моста Понте Коперто и спряха, за да надникнат в занаятчийските работилници и да погледат течащата вода. Докато наблюдаваха екзотичните, натоварени с подправки кораби, които пореха водите на река Тичино, Амария не можа да не се запита от коя ли от четирите точки на компаса идва Селваджо. След това тя го заведе в гората, за да му покаже всички птици, цветя, дървета и билки. Веднъж се отбиха дори и към мястото, където тя за първи път го бе видяла — кладенеца на женитбата, и се загледа с блага усмивка към момичетата, които се мотаеха около него под претекст, че са дошли за вода. Смяха се като деца, докато ловяха млади зелени жаби в бутилка за прочутия специалитет на баба им — ризото кон ране. Сърцето на Амария се изпълваше с неземна радост, когато Селваджо започна да й говори по-пълноценно, докато се опитваше да съчетава изречения като малко дете, после като ученик, а накрая и като млад мъж. Тембърът му бе нисък, а в гласа му имаше някакво странно грачене, като че ли и гърлото му бе пострадало от онова, което му се бе случило. Но звукът бе приятен, а акцентът му стана истински милански, въпреки че колебливостта му при говорене си остана.

Докато Амария готвеше скромната им вечеря, Селваджо обикновено седеше до нея край огъня и й говореше. А после, докато споделяха скромната си яхния и отпиваха по чаша вино, говореха и тримата. Той не си спомняше нищо нито за името си, нито за участта си, нито откъде идва. Бабата го разпитваше много подробно как е получил раните си или за ужасите, на които бе станал свидетел. Но при всеки подобен въпрос Селваджо се връщаше към своята метафора за дървото, която бе първата му мисъл, когато бе дошъл на себе си.

— Дали парчето дърво знае, че някога е било дърво? — казваше, като вдигаше някоя цепеница от камарата пред огнището и започваше да я върти в ръка. — Не, то не си спомня къде е стояло, в равнина или в гора. Не си спомня и дъждовете, които са го напоявали, и ветровете, които са го разклащали, и слънцето, което го е топлело. Не си спомня, че през зимата се е освобождавало от листата си, за да се сдобие отново с тях през пролетта, и така сезони наред, докато кръговете в сърцевината му са нараствали. Само ние знаем, че то наистина е живяло така, макар сега да е просто цепеница. Аз също сега съм тук, макар че някога съм бил някъде другаде, но къде е било това, не знам. Нямам представа дори колко лета съм бил на тази земя, нито пък какво място съм заемал в света, докато съм бил жив.

Старицата кимна и най-сетне се успокои, че Селваджо си е изцяло техен и никога няма да ги напусне.

А слънчевата душа на Амария никога не се бе съмнявала, че той ще остане, пък и определено не можеше да си представи той някога да си тръгне от нея. Когато той започна да разговаря с нея, тя установи, че й е точно по вкуса — вкусовете и предпочитанията му бяха точно като нейните. Селваджо обичаше гората и изворите много повече, отколкото чудесата на града. Изпитваше много по-голямо удоволствие от сребристия отблясък на подскочила над водата риба, отколкото от фантастичните морски създания, нарисувани по стените на „Сан Микеле“. Той обичаше природата и не се интересуваше от изкуството, обичаше простичката работа по дялкане на дървото или простичкия вкус на домашното вино. Изпитваше огромна наслада от подбирането на прекрасните зеленчуци на пазара, избирайки най-доброто за скромната им трапеза с монетата, която имаха — възхищаваше се и на пурпурния отблясък на патладжана, и на кървавочервените домати, и на дребните като морски камъчета зелени маслини. За него тези зеленчуци, израснали от земята, напоена и с неговата кръв, бяха много по-красиви и от най-финото цветно стъкло, което бореше мрака на катедралата. Нито едно от изящните изкуства не бе в състояние да докосне сърцето му — музиката почти не проникваше през ушите му, въпреки че обожаваше песента на течащата река. Импозантната снага на катедралата също не го впечатляваше — предпочиташе да извива назад врат, колкото може, за да види върховете и на най-високите сред дърветата. А иконите с женски образи в „Сан Пиетро“ го караха да спира очи по-скоро върху възторженото лице на Амария до него. Светците имаха тайнствени изражения, очите и костите им бяха отдавна мъртви, но Амария бе жива и с всеки изминал ден красотата й разцъфтяваше все повече и повече. Сърцето на Селваджо вече биеше с ритъма на земята, а не по такта на дворцовата музика.

Двамата се разхождаха из града, винаги заедно, говорейки си за какво ли не. Най-добрата приятелка на Амария — Силвана, бе крайно озадачена — доскорошната й дружка и дивакът бяха толкова често заедно, че езикът на Селваджо не бе единственият, който се упражняваше в приказки. Но двамата млади не знаеха нищо за сплетните на Силвана, нито ги интересуваше. Всичко между тях бе съвсем естествено — до деня, в който сестрата погледна брата по съвсем нов начин.

Зърна го една сутрин в двора, без риза. Беше се навел над ведрото с леденостудена вода и плискаше лицето и тялото си. Намокри косата си и тогава тя зърна под кожата му формата на мускулите му, вече зарасналите белези и изпъкналите вени, които се очертаваха по китките му като жилки на листо. Сякаш усетил погледа й и в гръб, той вдигна капещата си глава и й хвърли един поглед, едновременно топъл и любопитен. Зимното слънце превърна очите му в пролет, които блеснаха в тревистозелено като млади филизи. Амария отстъпи бързо в спасителната прегръдка на тъмните сенки на прага им и прехапа устни. Лицето й пламна, сърцето й заби силно в гърлото и тя усети, че краката й се подкосяват така, че едва се задържа права.