Мадоната на бадемите

Трийсет и първа глава Един самотен ангел

Бернардино беше сънувал Елиях — момчето, на чиято длан бе нарисувал гълъб. Нямаше никаква представа защо този спомен го връхлетя точно сега. Вярно е, че всички сънища досега бяха свързани с времето, прекарано от него в Сароно, но обикновено касаеха обятията на Симонета. Интересното бе, че не сънуваше нито стенописите, които бе изработил, нито приятелствата, които бе завързал. Единствено нея. След тревожното си, ранно събуждане той напусна монашеската си килия още призори и пое по коридорите на манастира. Мисълта му бе обсебена от момчето, за момента, когато го бе спасил от неприятности. Никога до този момент не бе усещал каквато и да било връзка с някое дете, но конкретно това като че ли бе докоснало сърцето му. Макар че зората едва се разпукваше, той вече чуваше песента на сестрите от Залата на монахините и за пореден път се удиви на упоритата им набожност. После обаче се усмихна и на себе си, защото не беше ли станал рано и той, за да се отдаде на онова, в което вярваше?

Насочи се право към Залата на вярващите и грабна четките си. Докато смесваше пигментите, си спомни наново сладкото лице на Елиях — въпреки че сънят му вече избледняваше в съзнанието му, споменът се оказа ярък така, сякаш се бе случило едва вчера. Красивата глава и усмихнатите очи, когато го бе изловил в изричането на ругатня, каквато не би трябвало да изрича. Бернардино потрепери, опитвайки се да извлече лицето му от спомените си. Надяваше се момчето да не е мъртво, защото знаеше, че мъртвите често посещават живите в сънищата им. Да не е мъртво или в някаква опасност. А ако това все пак е така, сега той щеше да му отдаде почит. Линиите на въглена полетяха и постепенно очертаха ангел с криле, изникващи от гърба му, и нежно личице — но не надменен херувим с небесно презрение, застанал сред редиците на серафимите, а човешко дете, с човешко изражение. Бернардино работи до пладне, нанасяйки светлосенки и цветове. Постави две дълги, бели церемониални свещи в ръцете на детето, където те се извисиха като везни на правосъдието. После същото това восъчнобяло осигури светлосенките в златистите къдрици. Накрая Бернардино отстъпи и подпря брадичка върху ръката си. Спомни си, че когато се бе запознал с Елиях, момчето инстинктивно му се бе доверило и му бе казало истинското си име, преди да се сети и да се поправи с християнската му версия „Еванджелиста“. Тази мисъл накара Бернардино да спре за момент. Момчето беше еврейче. Има ли право да изобразява тук, сред християнските светци, дете, което е пазено от Бог, който не е неговият бог? Без да знае защо, той замеси гъста кървавочервена боя и започна да я нанася върху перата на крилете му, докато накрая не направи и тях в същото наситеночервено, ако потомците питат, червените криле ще го отличават от останалите — един самотен ангел.