Мадоната на бадемите

Трийсет и втора глава Сърце и душа

Амария и Селваджо се насочиха към гората. В мига, в който се озоваха под прикритието на дърветата, се хванаха за ръце — така, както им беше обичаят, когато никой от жителите на града не можеше да ги види. Днес тя усети едно придърпване на неговата ръка, след което той я поведе.

— Къде отиваме? — попита Амария.

— Ще видиш! — погледна я косо той с тревистозелените си очи.

Не й трябваше да знае повече. Беше напълно доволна да държи ръката му и да върви натам, накъдето я води той. От време на време го поглеждаше — скъпото му сериозно лице се озаряваше от играта на светлосенките на листата, ту в мрак, ту в светлина.

Селваджо също я погледна и запи жадно от красотата й. В този прекрасен ден тя изглеждаше едно цяло с настъпването на пролетта — би могла да бъде дори самата Богиня на пролетта, Примавера. Кожата й светеше от здраве, косата й блестеше от внимателно увитите плитки около ушите и врата й, днес украсени с бяло-жълтите личица на лайката. Роклята й беше в същото зелено като тревата — беше я ушила баба им с плата, който той й бе купил от скромните си печалби. Тъмните й очи проблясваха с обещание. Тя беше толкова жива, толкова плодовита. Селваджо я виждаше легнала ту върху него, ту под него, а косата й — разстлана върху възглавницата. Представяше си я как носи детето му, неговите деца, как извивките на тялото й нарастват с всеки изминал месец.

Слънчевите петна заиграха в очите му и желанието заби толкова силно в гърдите му, че се уплаши да не изгуби съзнание. Желаеше я толкова силно, искаше тя да бъде не само негова любовница, а коренът на неговото семейство. Тя го бе изтръгнала от лапите на смъртта и му бе вдъхнала наново живот. Тя беше като плодоносна лоза и той си мечтаеше да доживее да види децата на техните деца.

Двамата вървяха през полянките и процепите на гората, следвайки пътя на кристалното изворче, докато накрая не стигнаха до кладенеца на женитбата. Когато Амария видя изворите и чу падането на водопада, ахна щастливо.

— Точно тук се срещнахме за първи път! — възкликна.

Селваджо се усмихна и я отведе до най-близкия извор, откъдето изскочи една риба и после падна обратно със сребрист отблясък. Когато повърхността отново се успокои и стана огледална, двамата погледнаха заедно във водата. После той сложи ръка на рамото й и попита тихо:

— Знаеш ли какво казват за това място?

— Ами — изчерви се Амария — казват, че ако погледнеш във водата, можеш… можеш да видиш лицето на бъдещия си съпруг! — говореше унесено, като че ли сънуваше.

— А вярно ли е?

Тя се загледа в него, защото го познаваше и знаеше, че понякога обича да я подкача. Ала видя, че лицето му е напълно сериозно и едва в този момент разбра, че той изобщо не си играе.

— Ти ми кажи — прошепна.

— Мисля, че е вярно — каза тихо той и обърна лицето й към себе си, а сърцето й подскочи така, както онази риба преди малко. — Обичам те, Амария Сант Амброджо!

А след това започна да изрича една по една първите думи, на които го бе научила — „мано“, когато пое ръката й, „куоре“, когато постави ръката й върху сърцето си и „бока“, когато я целуна нежно по устните.

Когато накрая се отделиха един от друг, очите й бяха пълни със сълзи. После се разсмя от щастие и цялата й красота блесна.

— Хайде да се прибираме! — извика. — Трябва веднага да кажем на баба!

И двамата тръгнаха с бърза крачка обратно през гората, и този път Амария не пусна ръката на Селваджо дори когато навлязоха в града, защото държеше всички да я видят. Пък и знаеше, че никога повече няма да го пусне от живота си.