Мадоната на бадемите

Трийсет и седма глава Кардиналът получава подарък

Габриел Солис де Гонзалес, кардинал на Милано, беше свикнал да получава всякакви малки подаръчета от своето паство. Въздържанието и бедността не бяха за него. Нямаше нищо против да проповядва от амвона на катедралата за камили и иглени уши, но не виждаше никакъв смисъл да живее в нищета, само и само за да отиде в рая. Смяташе, че мястото му там вече е подсигурено благодарение на мерките за прочистване на християнския свят от евреи, които бе предприел. За това не бе особено изненадан, когато му беше поднесена интересна на вид бутилка ликьор. Беше с цвета на горена захар, а когато изтегли тапата — венецианско стъкло, както отбеляза с око на ценител — долови сладкия аромат на бадеми. Да, кардиналът изобщо не бе изненадан от подаръка, но слугата, който му го донесе, не бе обичайният му камериер. Този тук беше дребен и доста грозноват.

— Къде е Николо? — попита с надменно изражение кардиналът след кратка пауза, необходима му, за да си спомни името на слугата си.

— Разболя се, Ваше Високопреосвещенство. От воднянката.

Кардиналът изсумтя. В такъв случай е по-добре, че Николо е бил заместен от друг, защото той нямаше никакво желание да прихваща от болестите на простолюдието. Ето така Негово Високопреосвещенство възнаграждаваше годините вярна служба на своите слуги.

— А ти как се казваш? — попита той сега новия.

— Амброджо, Ваша милост.

— Хмммм… — хубаво миланско име. Обаче този човек не ставаше за негов слуга — в лицето си имаше твърде много неща, които му напомняха за евреите. Очевидно щеше да се наложи да се отърве и от него, но и утре не е късно. В момента най-важното за него бе ликьорът, който го мамеше с цвета и уханието си. — Кой донесе тази бутилка? — попита. — Няма никакво посвещение.

— Това не знам, Ваше Високопреосвещенство — подсмръкна слугата. — Сигурно ще да е от Негово превъзходителство херцога, защото преди малко тук се навърташе един от хората на Сфорца.

Кардиналът изсумтя, възмутен от некомпетентността на този човек. Освободи го с махване на ръка, напълно уверен, че никога повече няма да му се наложи да вижда този безотговорен слуга. Нямаше представа колко е прав.

В отсъствието на Николо или на негов свестен заместник той бе принуден да си изгаси свещите сам, след което се качи сред кадифетата на огромното си легло, облечен с роба и шапчица. Сложи бутилката до чашата на нощното си шкафче и започна да отпива от великолепната напитка, докато четеше от една книга с проповеди за зловредното влияние на евреите, написана на испански език. Омразата, която лъхаше от всички строфи на книгата, заедно със сладостта на ликьора, му доставяха огромна наслада, затова той пиеше и четеше, пиеше и четеше, докато накрая бутилката се оказа празна. Брей, този вкус на бадеми бил много приятно нещо! Накрая книгата падна от ръцете му и той заспа.

Не заспа, естествено. Просто умря. Защото онова, което кардиналът не знаеше, бе, че има още една течност с дъх на бадеми, само че тя е смъртоносна. Това прахообразно вещество, извличано от листата на маниоката, черешите и други подобни, бе толкова смъртоносно, че дори и човекът, който го продаваше в малките улички зад катедралата на Мантуа, се почувства длъжен да предупреди дамата, която го купуваше, за неговото действие. Тя само беше кимнала и бе поела внимателно стъкленицата с бялата си ръка — ръка, чиито три средни пръста, както продавачът забеляза, бяха с еднаква дължина.

Най-новият и последен слуга на кардинала побягна бързо надолу по стълбите на двореца на мъртвия си господар. Поспря единствено, за да метне върху ливреята си една пелерина и да скрие под нея празната бутилка, която бе взел от нощното шкафче на господаря си. Втурна се към коня си, който стоеше и го чакаше зад един тисов плет. Пое в бесен галоп, докато не стигна в полето. Реката пред него бе като широка сребърна панделка, виеща се в нощта. Човекът захвърли бутилката в средата на реката и изчака мъничко — достатъчно, за да я чуе как пада с плясък и водата я поглъща завинаги. Стигна до Вила Кастело на зазоряване и видя, че господарката му вече го чака на своя прозорец. Тя слезе веднага долу, за да го посрещне, а той беше твърде уморен, за да стори нещо друго, освен да хвърли юздите върху куличката на къщичката за гълъби и да остави коня си да пасе кротко трева. Изтощението му беше толкова голямо, че едва не се строполи и той в тревата. Господарката му реши да не го притеснява с подробен разпит, затова само запита:

— Видя ли го?

— Да.

— Свърши ли се?

— Да.

Тя въздъхна облекчено.

— Днес си освободен от работа с момчетата. Сега върви се наспи добре! — и докато той влизаше в дома й, тя подвикна: — Исак!

— Да, милейди?

Тя сведе глава в търсене на подходящите думи и накрая рече:

— Твоят бог много ще се гордее с теб!

Той се усмихна с усмивката, която бе единственото красиво нещо в него, и изобрази с ръка знака за шалом, след което отвърна:

— Вашият също ще се гордее с вас, милейди!