Мадоната на бадемите

Четирийсет и пета глава Селваджо се прибира у дома

Връщането от Сароно в Павия ми отнема много по-кратко време, отколкото ми трябваше, за да стигна от Павия до Сароно. Защото тогава краката ми бяха спъвани от неохотата, а сърцето тежеше. А сега сърцето ми е леко, което прави стъпките ми бързи. Не спирам да почина, докато краката ми сами не ме принудят, но ми стигат само няколко часа, за да се наспя. Непрекъснато мисля за нея. Амария! Ако можеш да ми простиш, всичко ще бъде наред!

Знам къде да я намеря. Насочвам се право към гората извън града и стигам до поцо ди марито — кладенеца на женитбата. В мига, в който зървам изворите и чувам падането на водата от водопадите, започвам да се оглеждам за нея. И тя наистина е там — седи край езерцето, където за първи път се заклехме във вечна любов. Изглежда толкова слаба и толкова бледна, че сърцето ми ме заболява. От закръгленото й тяло не е останало нищо — зелената рокля от нашата сватба буквално виси по нея. Косата й виси на сплъстени кичури, очите й са безизразни и мъртви. Боже, какво й сторих?! И тогава разбирам — отнел съм й живота. Е, крайно време е да й го върна!

Минавам бавно зад нея, стъпвайки леко по покритата с роса трева. Лицето ми се появява във водата до нейното и очите й се вторачват в моите, ококорени от изненада. Пълнят се със сълзи. Иска ми се веднага да я взема в обятията си, но първо се налага да задам важния въпрос. Поставям ръце на раменете й и питам:

— Знаеш ли какво казват за това място?

— Казват, че… ако погледнеш във водата, ще видиш… ще видиш лицето… на своя съпруг — изрича замаяно тя, сякаш сънува.

— А вярно ли е?

Тогава тя вдига очи към мен и сълзите й рукват като водопада отсреща. И аз разбирам какво е изстрадала през изминалата седмица.

— Ти ми кажи — прошепва.

— Мисля, че е вярно — отвръщам и я обръщам към мен. Прикляквам и казвам: — Обичам те, Амария Сант Амброджо! — а след това започвам да изричам първите думи, на които тя ме бе научила. — „Мано“ — казвам, хващайки ръката й. — „Куоре“ — добавям, поставяйки я върху моето сърце. — „Бока“ — завършвам, целувайки я нежно по устните.

Тя ме целува много по-страстно от последния път и ме притиска към себе си много по-силно, и аз я целувам отново и отново, и през сълзите и на двама ни шептя, че никога повече няма да я напусна, моята любов, моята скъпа съпруга! Цветът по лицето й и красотата й се завръщат и тя се засмива с искрена радост. И аз вече знам какво ще ми каже.

— Хайде да се връщаме у дома! — изрича. — Трябва да кажем на баба! — ала този път изрича още нещо — изрича думи, които пронизват сърцето ми сякаш с кинжал. — Тя е много болна.

Тръгваме бързо към дома. По пътя моята съпруга ми обяснява какво се е случило и аз ускорявам крачка, подгонен от страха, че може да сме закъснели.