Мадоната на бадемите

Тринайсета глава Елиях Абраванел хваща гълъб

— Какво ще кажете вече да поговорим, синьора? Последните ни няколко срещи преминаха в гробовно мълчание.

Бернардино казваше истината. Три сесии подред Симонета бе останала няма като риба, а погледът й — красив и студен като на ястреб, всяваше в сърцето му тревога. Вече бе преминал етапа на ожесточеното скициране и на страстното нанасяне на основните цветове — все неща, за които се изискваше пълно мълчание. Сега обаче бе на фазата на светлосенките и дреболиите и обикновено на този етап предпочиташе да разговаря с моделите си. Бе настанал моментът да проведе разговор, за който доскоро не би и помислил. Това, разбира се, щеше да бъде само до мига, в който щеше да се заеме с довършването на лицето й (което винаги оставяше за накрая) — период, през който тя задължително трябваше да мълчи. Никога не би могъл да улови изражението на тези устни и на тези очи, ако се оживят от приказки. Ала сега, докато довършваше робата й, един неангажиращ разговор би улеснил значително работата му. Но само при изричането на тези думи Симонета насочи към него очи, неспособни да скрият презрението й.

Бернардино въздъхна и остави четката си. Бе получил отговора си, но не бе от хората, които се отказват лесно. Протегна се и се прозя, показвайки розовия си език и белите си зъби. „Като вълче“ — помисли си тя.

— Е, в такъв случай ще отскоча до пивницата. Щом не искате да разговаряте с мен, ще си потърся такива, които ще искат. Но докато ме няма, изобщо да не сте помръднали! — и тръгна надолу по пътеката, подрънквайки монетите в джоба си. Нейните монети. Тя се надигна стреснато и най-сетне наруши мълчанието си.

— Какво искате да кажете с това?

Той се обърна, както си вървеше, но не спря. Продължи да върви заднишком. „Дано се спъне и си счупи главата!“ — помисли си тя.

— Казвам, че ще се върна по-късно, след като съм се насладил на малко компания. Ако държите да се правите на безсловесна статуя, ще се наложи да удължим сесиите си. Но не се тревожете — до полунощ ще свършим!

Вече бе стигнал до вратата.

— Почакайте! — извика Симонета. Вътрешно беснееше, но по никакъв начин не можеше да му позволи да й удължава мъчението. — Щом толкова желаете, ще говорим — промърмори.

Той постави ръка зад ухото си и изрева:

— Какво?

Тя въздъхна вбесено и повиши глас, за да отговори:

— Казах, че щом толкова желаете, ще говорим!

Бернардино се върна, седна и грабна отново четките си.

— Много добре! — кимна, погледна я и я подкани с глава.

— Е, за какво искате да говорим? — попита сдържано Симонета.

— Хмммм — отбеляза той, отпуснал брадичка върху ръката си. — Труден въпрос. Защото между такива като нас разговорът очевидно ще бъде доста скован.

— Какво означава това?

— Искам да кажа между такива като нас, които имат чувства един към друг!

— Какво имате предвид?

— Имам предвид омразата, разбира се. Защото вие ме мразите, нали? Какво друго бих могъл да имам предвид, според вас?

И действително — тя надали друг път го бе мразила толкова силно, колкото го мразеше в този момент. Но възпитанието й я накара да замълчи.

— Е — усмихна се ехидно той, — бихме могли да процедираме по следния начин. Вие ми задавате въпрос — но трябва да бъде интересен! А после аз ви задавам въпрос. И всеки от нас трябва да отговори напълно искрено.

— Вие сте луд!

— Да тръгвам ли към пивницата?

— Не, не! И кой трябва да започне това конкретно мъчение?

— Предлагам да сте вие. Дамите винаги имат предимство, пък били те и най-обикновени модели на художниците.

Тя предпочете да не му отвръща и се замисли. Но умът й не й помогна особено. В безизходицата си изтърси:

— Къде сте роден?

— О, Симонета, по-досаден въпрос не можахте ли да измислите?! Казах, че въпросът трябва да бъде интересен! Но така и така ме попитахте, добре — роден съм в Луино, на езерото Маджоре. А сега е мой ред. За какво толкова ви трябват пари?

Симонета сведе очи към ръцете си и промърмори:

— Защото моят… ние… бяхме разорени от войните.

— За какво толкова ви трябват пари?

— Току-що ви отговорих.

— Нищо подобно. Ще продължа да задавам въпроса си, докато не ми отговорите. За какво толкова ви трябват пари?

Симонета въздъхна, изгубила търпение, и отвърна троснато:

— Имахме големи разходи — прислуга, множество подобрения на имуществото ни, забавления, подобаващи на ранга ни.

— За какво толкова ви трябват пари?

Това вече беше прекалено.

— За какво може да трябват пари на един човек? — повиши несдържано глас Симонета. — Защото разходите му надвишават приходите му и… защото Лоренцо пръсна всичките ни пари във войните! — избухна накрая тя, разгневена от любопитството му. — Прахоса ги за въоръжение и за хората си, за униформите и конете си, а когато отидох до нашата съкровищница, за да взема пари и да се изплатя на нотариуса, не открих нищичко. Е, доволен ли сте вече?

Забеляза сълзи в очите й и веднага съжали за настойчивостта си. Но го бе сторил, защото по някакъв начин усещаше, че именно съпругът й е виновен за това нейно състояние. Нещо дълбоко в него държеше да се увери, че Лоренцо се е провалил, но не бе нужно да се прави на велик, обиждайки паметта на бедния мъртъв нещастник. Той бе изгубил живота си, както и Симонета бе изгубила своя. Сега Бернардино съжаляваше за недостойния си подтик, с който я бе притеснил толкова много — тя беше принудена да си даде сметка, че съвършенството, което идва със смъртта, е само илюзия, а той не можеше да не й съчувства. Не че изрече на глас нещо — само смекчи тона си.

— Да, доволен съм. А сега е ваш ред. И гледайте въпросът ви да бъде интересен — нещо, което не очаквам.

Добре тогава!

— Чували ли сте за Масада? — запита Симонета. Съзнанието й все още не можеше да се отърве от приказката, която бе чула вчера, а и това със сигурност не беше въпрос, който той би очаквал.

Но проклетият Луини се оказа прекалено обигран, за да покаже изненадата си.

— Не — отговори спокойно. — Е, мой ред е — замисли се, но тя определено го бе заинтригувала и той искаше да разбере за какво става въпрос. — Добре де, казвайте! — подкани я учтиво. — Какво е Масада?

— По-скоро къде, а не какво — поясни победоносно тя, но когато започна да разказва историята, която не бе в състояние да забрави, бе отново обзета от добре познатото униние. Но докато тя редеше думите си, той продължаваше да рисува с напълно безстрастна физиономия, а когато разказът завърши, той само сви безгрижно рамене. — Не ви ли заболя поне мъничко? — провикна се възмутено Симонета.

— Това ли е въпросът ви? Не, изобщо не ме заболя. А ето и моят въпрос към вас — защо да ме заболи?

— Защото става въпрос за хора като нас! И те са живели, дишали са, обичали са!

— Твърде много битки по света се водят в името на религията. Тъкмо затова религията изобщо не ме интересува. Тя не е сред важните неща в живота ми.

— А кое е най-важното в живота ви?

— А, не, не е ваш ред! А моят въпрос към вас е — кой ви наговори тези неща?

— Един евреин, когото познавам. Той ми помага така, както… повечето християни никога не биха ми помогнали.

Бернардино спря да рисува, погледна я право в очите и отсече:

— Ако бях на ваше място, не бих се сближавал с евреи. Те са лоши хора и не носят нищо друго освен неприятности!

— Вашето мнение не ме интересува! — сряза го тя.

Той пак сви рамене и подметна:

— Ваш ред е!

— Добре. Кое е най-важното нещо в живота ви?

— Да ме оставят на мира и да ми позволят да рисувам. За мен няма нищо друго по-важно от това на този свят.

Симонета се изсмя презрително, а когато камбаните удариха шестия час на вечерта, тя си събра дрехите и с горда походка напусна църквата. Луини, мразещият евреите. Ха! Още една причина да го ненавижда!

Бернардино се загледа след нея. Беше нарушил правилата на играта — не беше особено искрен в отговорите си. Особено с последното си изявление. То си беше чиста лъжа. Някога беше вярно, но днес вече не.

Изпълнена със справедливо възмущение, Симонета нахлу в Кастело и веднага разказа на Манодората за случилото се. Той се бе усамотил в опразнената голяма зала и преглеждаше инвентара й. Но когато тя заговори, той остави перото си и се загледа внимателно в нея. Завършвайки разказа си, тя очакваше от негова страна гняв, а може би и няколко не особено ласкави изявления във връзка с християните, обаче той я изненада — усмихна се.

— Но как е възможно да се усмихвате на това?! — възкликна сащисана тя.

— Защото той не е говорил искрено. Позволете ми да ви разкажа нещо, което се случи със сина ми.

— Елиях7 Абраванел, какво държиш в ръката си? — повиши глас Ребека Абраванел, забелязала леко засрамената физиономия на големия си син.

Той я дари с типичната си пакостлива усмивка, която размекваше сърцето й, и отвърна:

— Нали името ми вече трябваше да бъде „Еванджелиста“, след като бях кръстен?

Ребека му върна усмивката, въпреки че последното събитие не бе сред най-приятните за нея, и отговори:

— Прав си. Но това е християнското име, с което те наричаме извън тези стени. В нашата къща ти си все така моят Елиях. А сега бързо ми покажи ръката си!

Ребека се запъти към по-големия си син и го накара да разтвори дланта си. Но изобщо не бе очаквала да види онова, което откри там. Видя бял гълъб — красиво изрисуван върху дланта му, като жив. Бе представен в полет, а в човката си носеше маслиново клонче. Беше толкова съвършен, че перата му сякаш пърхаха от вятъра, а сребристосивото на маслиновите листа улавяше лъчите на слънцето. Оперението на птицата беше снежнобяло, но при по-внимателен оглед разкриваше цяла дъга от цветове, съставляващи перата му и образуващи най-бялото от всички бели цветове. И всичко това беше толкова миниатюрно, че се скриваше напълно върху детската длан.

Ребека приклекна пред детето. Знаеше, че не то бе нарисувало гълъба. Не бе възможно да бе дело и на камериерката Сара. Йовафет бе твърде малък за подобна изработка, а дори и бащата на децата й, който иначе имаше множество таланти, не бе особено надарен с четката.

Елиях си даде сметка, че не си струва да крие, че е нарушил вечерния час, и затова предпочете да каже истината:

— Направи я рисувачът. Онзи, дето оцветява църквата.

Макар да знаеше, че не може да напуска къщата без майка си или Сара, Елиях се бе поблазнил от виковете на пътуващия търговец и знаеше, че ако иска да си купи от черните топчета, които бе зърнал в деня на Йом Ришон, трябва да тръгне веднага. Тези топчета бяха истинска легенда — бяха направени от стъклото, което плюят вулканите, онези огнени планини, за които му бе разказвал баща му. Елиях си взе един дукат от скривалището между дъските на пода (дори и брат му Йовафет не знаеше това скривалище) и излезе извън пределите на вратата със звездата.

Тръгна след гласа на пътуващия търговец през тълпите, като се стараеше да избягва кучетата и локвичките урина след тях. Накрая зърна пелерината на търговеца, която се ветрееше като платно на вятъра, и я последва зад ъгъла. Елиях навлезе нетърпеливо в малката странична уличка. Обаче там не срещна търговеца, а нещо много по-лошо.

Сблъска се с тълпа християнски деца, малко по-големи от него и доста на брой. Играеха на челик на улицата, но когато той тръгна към тях, всички вдигнаха глави и го загледаха враждебно. Елиях бе наясно, че облеклото и подстрижката на косата му го отличават от тях, и започна да отстъпва още преди да бе разбрал защо го прави. Оказа се, че интуицията му не го бе подвела. Християнските деца го подгониха и той побягна като попарен.

Той тичаше с намерение да стигне по-скоро до убежището на вратата със звездата, но те очевидно се бяха досетили за това и му бяха блокирали пътя. Той се приведе и побягна още по-бързо — така, че дробовете му щяха да се пръснат. Сълзите в очите му почти замъгляваха чертите на невестулчените им лица, но не съвсем. Ударите на сърцето му почти го оглушаваха за думите, които крещяха по негов адрес и този на баща му и майка му, но не съвсем. Нямаше представа накъде отива, докато пред него не изникна вратата на голямата църква. Знаеше, че не трябва да влиза на такива места, но зейналата тъмна паст на църквата предлагаше спасение, затова той се втурна право вътре. Докато не попадна директно в ръцете на Бернардино Луини.

Бернардино отдалечи леко момчето от себе си и промърмори:

— Какво по…

— Моля ви, синьор! — извика задъхано детето. — Те идват! Трябва да се скрия!

Без да се колебае, Бернардино хвърли огромната роба на Симонета върху момчето и го накара да седне, без да мърда, на стъпалата, където приличаше на купчина дрехи. Едва привършили с прикритието и ето че бандата се появи. Но дори и членовете й проявиха достатъчно разум, та да забавят стъпките си и да понижат глас в дома на техния Господ. Обаче бяха посрещнати не от него, а от Бернардино Луини, скръстил ръце на гърди.

Луини ги изгледа зловещо и изсъска:

— Вие какво правите тук, а?! Как не ви е срам да ми прекъсвате работата?! Веднага се махайте, хайде, бързо!

— Ама, господине — изрече водачът им с повече храброст в гласа, отколкото в сърцето, — търсим детето на Дявола! Едно еврейче, побягна насам!

Луини поклати глава и намръщено отсече:

— Не е идвало тук. Щях да го забележа.

— Ама то е демон, господине! Може би е използвало черна магия, за да се скрие!

— Сериозно? Това не знам, но ще ви кажа нещо, което знам. Познат съм като вълка. За мен се знае още, че когато настъпи нощта, аз се превръщам в животно, което се втурва право към непослушните деца, за да ги разкъса! А сега… — и посочи навън към небето, което вече се здрачаваше. — Както виждате, вечерта настъпва. Затова ви съветвам веднага да си обирате крушите оттук, по дяволите!

Това вече свърши работа. Куражът на водача окончателно го напусна и той хукна пръв към вратата, следван от бандата си.

Бернардино затвори бързо тежките порти на църквата и се насочи право към стъпалата пред олтара. Синята роба се тресеше от плач. Той я надигна и срещна уплашения поглед на ужасеното момче, което ридаеше и подсмърчаше едновременно от ужас и облекчение. Започна да говори несвързано — нещо за пътуващия търговец и за черни топчета, и за Сара и Йовафет, и за дуката…

Бернардино пое момчето в прегръдките си, без сам да осъзнава какво точно прави. После тихичко прошепна:

— Хайде, спокойно! Всичко свърши!

Вдигна глава над главата на детето и се огледа в търсене на нещо, с което да го разсее. И го видя.

— Виж сега! — каза, като сложи момчето на коленете си. — Ще ти покажа една магия! Протегни ръка!

Елиях протегна ръка, на чиято длан все още личаха очертанията на дуката, който бе стискал и който бе изгубил, докато бягаше. Луини приглади червенината, топна четката си и започна да рисува.

— Гъделичкаш ме! — изкиска се по детски момченцето.

Бернардино също се усмихна, а очите на детето се разшириха още повече, когато видя как върху дланта му се появява един съвършен гълъб, като истински.

— Ето, виждаш ли? — обади се доволно художникът. — Ако затвориш и после отвориш ръка ето така — показа, — гълъбът ще полети!

Момчето изпълни онова, което му беше казано, и после възкликна от удоволствие, когато видя как гълъбът сякаш размахва криле.

— Сега го остави малко да поизсъхне — заръча Бернардино. — Тъкмо да се уверим, че онези момчета са се махнали далече оттук. Как се казваш?

— Елиях. Искам да кажа… Еванджелиста — разликата в имената не убягна от вниманието на художника, както и фактът кое бе изречено първо.

— А откъде си, Елиях?

Елиях осъзна, че самоличността му е разкрита, и реши да не крие произхода си.

— Живея на еврейската улица. В къщата със звезда на вратата.

Бернардино веднага схвана ситуацията и отсече:

— В такъв случай е крайно време да се прибираш при майка си, Елиях!

Елиях се загледа неуверено към небето отвън, което вече бе станало пурпурночерно като марципан.

— Не ми позволяват да излизам вечер навън. На никого от нас не позволяват. За евреите има вечерен час.

Бернардино въздъхна. Взе отново огромната мантия на Симонета и я метна на раменете си. Ухаеше на цъфнали бадеми — нейният аромат. Но сега не беше време за подобни размисли. После грабна момчето и загърна и двама им с широката роба. После рече:

— Няма проблеми. Аз ще те отведа у дома.

Минаха незабелязано по смрачаващите се улици. Елиях се държеше здраво за врата на Бернардино и шепнешком го насочваше. Накрая стигнаха до вратата със звездата и Елиях каза:

— Точно тук, синьор.

Бернардино го остави на земята, а после приклекна, за да се сбогува с момчето.

— Хайде, влизай, Елиях! Аз ще остана, за да се уверя, че си влязъл по живо, по здраво. Довиждане!

— Довиждане, синьор! И благодаря за гълъба!

— Нищо работа! Но би могъл да ми се отблагодариш с нещо!

— Да, господине?

— Нали се сещаш за… онази фраза, дето я използвах пред децата, а?

Елиях се усмихна и малките му бели зъбки отразиха луната, когато попита:

— Имате предвид „по дяволите“ ли, господине?

— Същата. Няма нужда да споменаваш пред майка си, че знаеш такива думи. Те не са хубави за деца.

— Добре, господине.

— Е, хайде, довиждане!

Бернардино похлопа на вратата и видя как решетката отзад се дръпва. Изчака, докато се увери, че момчето е отново в безопасността на своя дом, и го видя как попада в щастливата прегръдка на разтревожената си майка. А после понесе собственото си топло сърце към студеното си легло.

— Ето, виждате ли? Усмихвам се, защото съм сигурен, че не е бил искрен към вас — завърши Манодората. — Той не е човекът, за когото се представя пред света. Преструва се. А това е изкуство, което самият аз отдавна съм усвоил.

— И точно той е извършил всичко това? — извика изумена Симонета.

— Не само това, но и много повече. Тази приказка си има и край, но това не е краят на опашката на скорпиона — краят й е сладък като петмез.

Елиях си играеше в двора на своя дом, защото сега изтърпяваше наказанието си да не излиза навън в продължение на цяла седмица. Мислено оплакваше загубата на черното топче, направено от вулканично стъкло — предполагаше, че пътуващият търговец отдавна е напуснал града. Затова се стараеше да бъде доволен и от собствените си не особено интересни топчета от венецианско стъкло. И полагаше огромни усилия да бъде доволен, защото беше добро дете. Когато чу първото почукване по външната врата, реши, че му се е сторило. Затова си примъкна едно столче и се качи на него, за да провери какво става. Точно в този момент през процепа се промъкна миниатюрна торбичка и падна в краката му. Момчето скочи обратно на земята и отвори торбичката — всъщност тя се оказа парче старо платно, завързано с връвчица. А вътре, черно като нощта, лежеше черното топче — неговата най-голяма мечта. Елиях извика от радост и тъкмо се канеше да захвърли старото парче платно, когато нещо улови погледа му. Познаваше добре християнските букви, защото майка му го беше обучила перфектно на тях, затова изумено прочете: „За Елиях“. А за следващата руна, която видя, не му бяха необходими умения, за да отгатне от кого е — беше миниатюрен гълъб.