Мадоната на бадемите

Пета глава Пейзажът на Ломбардия

Амария и баба й работеха под светлината на свещите. В това отношение бяха извадили късмет, защото на дневна светлина външният вид на дивака сигурно би се понесъл трудно от по-чувствителните души. А светлината на свещите беше милостива. Превръщаше червеното на кръвта в черното на меласата. Скриваше зеленикавите петна на гангренясалата кожа и позлатяваше болезнено жълтеникавата бледност на плътта под сплъстената коса. Обръщаше в златни прашинки въшките и бълхите, които пъплеха из туфите на космите, и скриваше изпъкналите паяжини от венички в кръвясалите очи, за да остави единствено блясъка на добротата и на живота.

Бяха положили дивака, или Селваджо, както бяха решили да го наричат, върху скромната си дървена маса, която Амария беше покрила със слама, за да му бъде по-удобно на нещастните кости. Беше стъкнала огън със съчките, които бе събрала още в гората, и беше затоплила в огнището ведро с вода. Едва тогава бяха започнали.

Беше се наложило да разрежат дрехите му с ножиците на бабата, за да ги отделят от плътта му. Селваджо ги наблюдаваше, без да отрони и звук, но накрая, когато стигнаха до мястото, където платът бе залепнал здраво за раните му и заедно с него започна да се отлепва и кожата му, нещастникът изгуби съзнание от болка. Амария намокри обилно дрехите му с вода, за да улесни отделянето им, а после захвърли въшлясалите дрипи в огъня. Но около гърдите на дивака откриха фино тъмно платно — под светлината на свещите изглеждаше черно на цвят, но приличаше на някакво знаме, така че бабата го отдели за изпиране, в случай че после човекът си го поиска. Нямаше никакво съмнение, че знамето е било използвано, за да спре кръвта на най-голямата рана — рана, която беше толкова дълбока, че Амария тихичко изписка, а бабата се зачуди как така не го е убила. Ала това не бе единствената рана по тялото му — по плътта му се виждаха и други ранички, които обаче не бяха разрези, а по-скоро дупчици. Гърдите и раменете му бяха изпъстрени с цяла гора от такива дупчици, кръгли като остриетата на стрели, само че без стрелите, и много по-мънички. Бабата се прекръсти и призова на помощ свети Себастиан — светец, за когото знаеше, че е приел в тялото си не една и две стрели. После се приведе и се загледа по-внимателно, покривайки лицето си с парче плат, напоено с бирена мая, за да не зарази с дъха си нещастника. И видя как от една от дупчиците наднича кръгло метално грахче. Раздвижи го и то се изтърколи от плътта, изтрополявайки тихичко на дървените дъски, върху които лежеше Селваджо. После и двете жени се приведоха над него, за да го огледат.

— Какво е това? — ахна Амария.

— Куршум — отговори бабата и дори самото изричане на думата й прозвуча като изстрел. — Да, светът наистина е вече различен — вдигна внимателно металното грахче към светлината на огнището и то проблесна зловещо, подобно на прокълнато метално око. Бабата продължи да го оглежда. Откакто бе видяла да изгаря трупът на сина й, тя се бе постарала да научи повечко неща за битките — при всяка поява на войник или наемник в града им тя се бе старала да слуша внимателно разговорите им и да гледа с широко отворени очи. — Това са миниатюрни гюллета, изстреляни от оръдие, което обаче е достатъчно малко, за да може да бъде държано от един човек. Наричат ги аркебузи. Големите жертви в последните войни се дължат именно на тези оръдия.

После бабата пое купата с вода от ръцете на Амария и я изля върху раните. За една девица не беше подходящо да докосва мъжка плът, дори и в случай като този, така че старицата си знаеше, че тази задача се полага на нея. После нагря острието на камата на Филипо в пламъците на огъня и започна да копае плътта на дивака с него.

— Но какво правиш? — провикна се тихичко Амария.

Без да вдига очи, бабата отговори:

— Тези метални мъниста трябва на всяка цена да бъдат изкарани от тялото му! Направени са от някаква оловна сплав и ако останат, ще отровят плътта му!

Амария завъртя първия куршум между пръстите си и отбеляза удивено:

— Ама те са идеално кръгли! Как ли ги правят?

— Вече ги правят навсякъде. Дори и тук, в Павия.

— Тук ли?

— Да. Знаеш ли онези две червени кули близо до църквата „Сан Микеле“?

— Да — кимна момичето. — Дето им викат „Дяволските крака“. Трябва да минеш между тях, бягайки с все сили, защото иначе Дяволът може да се изсере върху главата ти.

Въпреки сериозността на момента старицата не можа да не се усмихне на суеверието на внучката си.

— Така е, „Гамби дяволо“ — „Дяволските крака“. Тези неща тук са направени точно там. Дяволът вече сере куршуми.

— Наистина ли? — ококори се момичето.

— Разбира се, че не, дете — отвърна с угрижена усмивка старицата, докато продължаваше да дълбае нежната плът на дивака. Някои от куршумите бяха по-близо до повърхността, други — по-дълбоко. — Също както и повечето злини по света, и тези са дело на човека. От върха на кулата пускат надолу горещо, течно олово и когато падне, също както при капчиците вода, капките му стават идеално кръгли още във въздуха. Докато стигнат до земята, вече са сухи и твърди като ноктите на Христос — въздъхна и допълни: — Повечето от загиналите край Павия умряха тъкмо от тези оловни топчета.

После се умълча и продължи да вади метала от разкъсаните мускули на дивака. Раните се бяха скупчили върху бялата пустош на плътта му така, както бойните полета изпъстряха цялата плът на Ломбардия, а и целия полуостров. Докато оглеждаше пейзажа на тялото му за други коварни куршуми, бабата започна да реди като литания имената на битките. Пускаше куршумите в поставената наблизо чиния и те потракваха тихичко един след друг. Започна с Гариляно — реката, край която бе изгубила своя Филипо. Трак. Анядело. Трак. Чериньола. Трак. Бикока, Форново, Равена. Трак, трак, трак. Мариняно, Новара. Обсадата на Падуа. И последна от всички — битката за Павия. Войната бе пристигнала отдалече, за да се спре на самия им праг. Трак. Куршумите падаха един след друг в чинията като сълзите на Божията майка и се подреждаха сякаш в наниз — мъниста на една кървава броеница. За момент бабата приведе глава, за да отдаде почит на всички битки и на всички загинали в тях.

После пак грабна ножиците и накара внучката си да извърне глава, след което се зае да изрязва мъртвата жълтеникава плът около кратера на голямата рана — тя поне беше със сигурност от острието на меч. Подаде обратно ножиците на Амария, като й заръча да ги почисти, а след като изпълни заръката, внучката й ги използва, за да се заеме с косата на дивака. Изряза първо големите туфи на сплъстяванията, докато накрая косата му не остана с еднаква дължина навсякъде. После я изми с вода и сок от лимон, за да премахне въшките, а докато режеше жълтия плод, за да го изстиска върху главата му, той като че ли се оживи. Клепките му изпърхаха — може би от сока на лимона раните го бяха смъднали — и тя се почувства длъжна да прошепне едно извинение, при което очите отново се затвориха. Бабата взе своята костна игла и натопен във восък конец и заши почистената рана толкова добре, колкото можа. Беше чувала за подобни начини за лечение на бойното поле и намираше в тях огромен смисъл. А и шиенето бе неотменна част от живота й. Ако нещо се скъса или разпори, просто го зашиваш, за да се затвори. В подобни моменти на ужас старицата се придържаше здраво към реалността на своя бит — защото, за да се съхраниш в този полудял свят, трябва да се захванеш за нещо сигурно. Докато шиеше, се опитваше да си представи, че кожата му е калъфка на възглавница и че сега тя шие, за да не позволи на пуха на възглавницата да излети, както и на вътрешностите от корема му.

Задачата на Амария беше по-лесна — тя наточи камата на Филипо върху камъните край огнището и започна да бръсне брадата, която покриваше лицето на дивака. Докато втриваше зехтин в кожата му, за да улесни бръсненето, почувства необичайно разтрисане в тялото си, когато усети топлината на кожата му и бодежа на космите на брадата му — никога досега не бе докосвала мъж. Не си спомняше нито грубата целувка на любящ баща, оставяща червенина по бузите й от наболата брада, нито мускулестата прегръдка на брат. Всичко това бе за нея напълно ново — толкова ново и приятно, че лицето й се зачерви под пламъците на огнището, а сърцето й заби лудо в ушите й. Старанието й разкри лице с правилни, красиви черти и изискан външен вид, което бе много далече от дивака, за когото бяха нарочили този нещастник. Когато забеляза, че брадата я няма, бабата се извърна, за да го огледа добре. Оказа се млад, много млад. Беше си го представяла като Филипо, но сега, докато продължаваше да шие раната му, осъзна, че дивакът е по-скоро момче — възрастта му бе повече като на внук, отколкото като на син.

Накрая Амария се зае да реже приличащите на нокти на граблива птица костни израстъци от пръстите на Селваджо. Когато приключи и с тази задача, тя изми ръцете му и втри в тях алое, за да успокои раните и мехурите му. Забеляза, че въпреки всичките си рани лявата му ръка е мека и изискана, като на благородник, а дясната ръка бе със загрубяла от мазоли длан, като на опитен войник, който всеки ден размахва меча си. Бабата намаза раните на човека с мехлем, който бе направила лично от градински чай и свинска мас. Преди да намаже и превърже по-дълбоките обаче, наля в тях вино. Двете жени работеха тихо, като само от време на време си промърморваха по нещо за нещата, които трябва да се направят. Часовете минаваха. Свещите и положеното на нара тяло напомняха на старицата за будуване около смъртник и тя отлично си даваше сметка, че в крайна сметка работата им може да завърши и така, защото раните на нещастника бяха толкова много, а някои от тях — толкова дълбоки, че имаше голяма вероятност да не дочака утрото. Но пък си даваше сметка, че дори и да издъхне, тя поне ще е направила онова, което трябваше да стори за сина си. Беше почистила всичките му рани, беше ги намазала и превързала и накрая покри момчето с чиста ленена завивка и го остави да спи — да заспи със съня на възстановяването и живота или на отчаянието и смъртта. Но когато сивата светлина на утрото омаломощи силата на свещите, клепките му отново изпърхаха, а върху изпосталялото му лице изби червенина, каквато до този момент не бе имал. А когато светлината на деня най-сетне заяви правата си и когато всички рани вече бяха скрити, случаят като че ли не изглеждаше вече така тежък, както преди. Затова двете жени си позволиха глътка надежда. Гостът им не изпадна в треска и не започна да бълнува, кожата му не се усещаше гореща на пипане, цветът му не се менеше. Лицето му се виждаше много добре. Когато се отвориха, очите му се оказаха зелени като босилек, а на дневната светлина косата му придоби червеникавокестенявия отблясък на крило на сокол чучулигар.

Когато се увериха, че гостът им спи дълбоко и здраво, бабата и внучката се прегърнаха от радост, а след това се измъкнаха на втория етаж на своята скромна колиба, за да могат също да поспят. Преди да заспят обаче, и двете пророниха по някоя и друга сълза — старицата заради онова, което беше изгубила, а Амария заради другото, което беше намерила.