Мадоната на бадемите

Трийсет и осма глава Свето кръщене

— Не мога да остана повече. Света Катерина беше последната. Трябва да тръгвам! Ако вчерашният ден ме научи на нещо, то е, че нищо не е по-важно от това да живееш живота, който ти е даден, ако ще и да го живееш в грях! Докато бях при вас, успях да се сприятеля с Бога. Мисля, че той също ме обича въпреки множеството ми недостатъци. Ала животът е твърде кратък. А и аз най-сетне усетих как трябва да рисувам — научих го вчера. И сега трябва да тръгвам и да заживея живота, който трябва да живея, ако ще и заради това да отида в ада!

— Коя е тя? — попита абатесата с открити, искрени очи.

— Коя по-точно? — стресна се Бернардино.

— Жената.

— Коя жена? — възкликна Бернардино, трескаво прехвърлящ в главата си думите, които бе изрекъл току-що, и чудейки се кога е успял да спомене и името на Симонета.

Бианка направи няколко крачки напред и посочи към света Урсула.

— Ето тази — каза. После отиде до стенописа на свети Мавриций и пръстът й посочи към жената с червената рокля на преден план. — И тази! — черното й расо изсвистя, когато се завъртя рязко, за да посочи останалите. — И света Агата, и света Лучия, и света Аполония. — Дори и тук! — посочи накрая към света Катерина. — Тук, на нейната фреска, тя действително прилича на графинята на Шалан, но на онзи панел там, където стои до света Агата, тя отново е вашата тайна дама. Появява се навсякъде из тази църква, а вие не сте говорили нито веднъж за нея. Появява се дори и в майка ми — тук посочи към призрака в бяло, който беше коленичил над света Катерина и света Агата. — Тя действително беше красавица, но вие сте й направили допълнителен комплимент с това изображение. Това не мога да не го призная дори аз, която толкова я обичах!

Бернардино се усмихна тъжно и отпусна глава в ръцете си.

— Това не говори много добре за уменията ми на художник — изсмя се той.

Абатесата приседна на пейката до него и рече:

— Бернардино, знаете колко много ценя работата ви! Но погледнете и сам! Вярно е, че има известни различия, но всички тези жени си приличат поразително много!

Бернардино разтри очи толкова силно, сякаш се канеше да ги извади от орбитите им, а когато ги отвори пак, се постара да погледне по друг начин на работата си. Да, Бианка се оказа права. Откакто бе дошъл тук, той бе рисувал единствено Симонета, отново и отново. Бе я изобразил като света Урсула, свела поглед към ангела с червени криле, който беше Елиях. Бе я изобразил в най-големи подробности в червена рокля, каквато никога не я бе виждал да носи, присъстваща на освещаването на църквата на свети Мавриций. Тя се извисяваше във величествения си ален тоалет, изпъстрен със златни нишки, а косата й бе вдигната и прихваната с мрежичка със златни нишки и перли. На този стенопис имаше множество сцени, тъй като свети Мавриций основаваше църквата си сред мъртвите, но въпреки това единствено жената в червено със странните ръце, събрани за молитва, привличаше вниманието. „Аз съм една от вас — сякаш казваше тя. — Аз съм свидетелка на този ден.“ И (тук той едва не се разсмя) на всичко отгоре я бе нарисувал, застанала пред собствения й дом — същият онзи дворец с червените стени и елегантната колонада отпред, които бе зърнал само веднъж, докато си вземаше сбогом с нея. Бе нарисувал дори прозореца, на който тя бе стояла в онзи ден, и бе поставил на него фигура със златисточервена коса до раменете, облечена в мъжки ловен костюм.

И това не беше всичко. Бернардино се въртеше и неговите най-велики творби се въртяха пред очите му. Всяка жена, която бе нарисувал, откакто бе дошъл в този манастир, имаше по нещо от нея, било в тялото или осанката, в лицето или ръцете.

Повечето от жените имаха нейния тен на кожата, а дори и да го нямаха, имаха нейните очи или нейните жестове. Нямаше представа дали чувството, което сега се надигаше в гърдите му, ще завърши със смях или с плач. А той се страхуваше, че я е забравил! А той бе лежал буден нощи наред, опитвайки се отчаяно да си спомни лицето й! Ето, че тя беше тук, пред него, отново и отново, много по-реална дори, отколкото когато я бе рисувал на живо в Сароно. Защото тогава, запленен от личността й, не бе успял да я види такава, каквато бе всъщност. А тук, разделено от нея не само от разстоянието, разбитото му сърце си я беше спомнило във всеки детайл, а верните му ръце бяха рисували изображението ден след божи ден. Само две дами наоколо нямаха изражението на Симонета — света Схоластика и една скърбяща новопокръстена край гроба на Христос. И двете носеха черното расо на монахини и обикновеното, но мило лице на сестра Бианка.

— Е? — усмихна му се абатесата.

— Права сте. Наистина има една жена. Вие сте умна жена, щом разбрахте толкова много за мен, без да съм ви казвал нищо.

— Разбрах го от дамите тук, естествено. Но има и още едно нещо — приближи се до преградната стена и откри малкия символ върху фреската — толкова дребен, че би се побрал в една длан. Беше парче велен, което си вземаше сбогом с любима. Беше сърце с кралската лилия в него. — Също както и дамата — изтъкна Бианка — и този символ е навсякъде. Ето го върху шала на света Катерина. Върху корсажа на света Урсула. И най-често върху мантията на Мария Магдалина, докато наблюдава смъртта на своя любим и господар и когато той протяга към нея ръка чак от гроба. — В Залата на монахините абатесата посочи към кървавочервената мантия, покрита със сърца, изпълнени с листа, виещи се над покрусената, самотна жена, която Христос е обичал повече от всички останали. — Когато видях това тук, разбрах, че сте завинаги пленник на тази жена — заяви Бианка с усмивка — както и когато осъзнах, че вие рисувате отново и отново вашия красив тъмничар — с тези думи абатесата приседна отново до него и пак попита: — Коя е тази жена с червената коса и бялата кожа и очи, овални като бадеми? Коя е тази, която се движи толкова грациозно, която накланя главата си като светица и има осанката на кралица? Трябва да я голяма красавица!

— Точно такава е — отговори Бернардино, признавайки поражението си. — Но изобщо не е светица. Казва се Симонета ди Сароно. Човек е. Просто жена като всички останали жени. И сега аз съм тук заради нейния грях и моя. Но сега вече знам, че не мога да живея без нея, а и вчерашните събития ми подсказаха, че в крайна сметка нашият грях не е чак толкова голям.

— Не искате ли да ми разкажете? — подкани го сестра Бианка така, както би подканила пакостливо дете.

— Просто се влюбихме един в друг твърде скоро след смъртта на съпруга й и на неподходящото място. Тя беше мой модел за Дева Мария, докато работех в Сароно, и веднъж просто се прегърнахме в църквата. Видяха ни и ни разобличиха. Целият град ни осъди. А тя е богобоязлива и затова ме отпрати далече. Напуснах града по-скоро заради нея, отколкото заради себе си, но сега вече осъзнах, че не мога да стоя повече далече от нея. Без нея животът ми не е живот. За мен тя е всичко на този свят.

Сестра Бианка вдигна отново очи към фреските и поклати глава.

— Мисля, че ще продължавате да я рисувате до края на живота си.

Бернардино сви рамене, като че ли нямаше нищо по-лесно на този свят от това да се откаже от дарбата си.

— Аз пък мисля, че оставих достатъчно творби на историята. Най-доброто от мен е тук. Учителят ми се оказа напълно прав.

— Учителят ви?

— Маестро Леонардо. Той каза, че ще се науча да рисувам едва когато се науча да чувствам. Онова, което нарисувах в бялата църква на Сароно, беше просто занаятчийство. Украсявах белите стени там така, сякаш полагах глазура на торта. Тук обаче влязох в черна килия и я превърнах в кутия за бижута. Знам, че никога повече няма да мога да постигна нещо по-добро и че историята ще ме съди именно по това място.

Обгърна с широк жест на ръката си цялата стена и множеството параклиси, вече населени с безброй фигури. Едва сега си даваше сметка, че фреските не притежават онази класическа безстрастност, която имаха фигурите му в Сароно, а още по-малко — безсмислените метафори на предишната му работа. Те вече не бяха изискани, аристократични и царствени. Бяха си съвсем истински и живи, изрисувани с ярък натурализъм — мъгливите светлосенки, за които някога бе подигравал толкова много Леонардо, сега извеждаха на преден план реалността и живота. Тук Бернардино вече не беше ограничен от формите и умереността. Страстите му го бяха освободили, четката му се бе превърнала в плът.

Осъзнаваше също така, че четката му бе вървяла заедно с нарастващата му вяра — тук светлината на набожността се излъчваше от самите фигури, а не идваше някъде отвън. Бернардино имаше чувството, че се обръща към начетен кръг от свети личности, които са се събрали, за да го изслушат. Отдавна мъртвите и все още живите вървяха ръка за ръка — Алесандро Бентиволио, бащата на сестра Бианка, беше приклекнал в разкошната си мантия от бяло и сиво, черно и златно, а зад него стоеше свети Стефан със скалата, която го бе убила, разпръсната на парчета в краката му. Мъртвата майка на абатесата — Иполита, бе приклекнала над света Агата и света Лучия, и трите носещи лицето и формите на Симонета ди Сароно. По-нататък пък бяха Бианка и брат й Анселмо, изобразени като света Схоластика и нейния близнак свети Бенедикт, усмихващи се блажено от пиластрите. В блестящите цветове на одеждите, в безценните пигменти от лапис лазули, зеленика и малахит миналото и настоящето се събираха и свеждаха очи от арките и пазвите на сводовете, от окулите и люнетите. Багрите и драперията на тъканите бяха забележителни, перспективата на фигурите — толкова добра, че те сякаш се привеждаха, за да залеят с милостта си целия свят. От илюзията Бернардино бе създал реалност — измислените мрамори и ниши, които бе изрисувал, изглеждаха така реални, сякаш току-що бяха издялани от зидар, наситени със светлосенки и форми, които не са техни. Да, той си даваше сметка, че това е неговият шедьовър.

— Но вече не копнея за възхита и одобрение — изрече той почти на себе си, като че ли отговаряше на въпрос, който не е бил зададен. — Искам единствено нея и щом трябва да живеем в грях, тогава така да бъде — стига да ме приеме, разбира се. Но и да не ме приеме, ще остана да живея на стълбите й и ще ходя след нея навсякъде като вярно кученце.

Абатесата се замисли, а след това заговори:

— Скъпи ми Бернардино, не ви ли е хрумвало някога, че този завършек на нещата не е необходим? Та вие вече станахте приятел на Бога, така да се каже. И той наистина ви обича въпреки грешките ви, както обича всички свои деца. Не е ли възможно да продължите по неговия път?

— Какво искате да кажете?

— Имам предвид брак. Това е едно от тайнствата, при това едно от най-обичаните от Бога!

— Брак ли? — Бернардино изрече думата така, сякаш я казваше за първи път.

— Но, разбира се! — дари го с прочутата си полуусмивка абатесата. — Не сте ли мислили за това досега?

— Никога. Но… как може да стане това?

Сестра Бианка се засмя от сърце и отбеляза:

— Вярно е, че не знам много за света, но доколкото ми е известно, обикновено мъжът предлага на жената и после я изчаква да каже „да“ — и го сръга закачливо в ребрата.

— Ама…

— Тук сте вече близо две години. Кога е починал съпругът й?

— Година преди да дойда тук. Убит при битката край Павия.

— Значи бедната душа я няма вече три години, вечна му памет! И тя е имала предостатъчно време, за да скърби. Вярно е, че дължим почит на мъртвите, но пък младите трябва да живеят живота си, а не да го прахосват в траур. Църквата и каноническите закони позволяват на една вдовица да се омъжи повторно след известно време, а както разбирам, за нея това време е отдавна минало. Следователно тя трябва да стане ваша, стига да ви приеме.

Сърцето на Бернардино затуптя, очите му пламнаха. Брак! Никога не си бе представял, че двамата със Симонета могат да бъдат заедно законно в очите на Бога. Но ако скрупулите й позволят и ако прецени, че той е достатъчно наказан, значи е възможно. Очевидно е, че за Църквата и закона вече не съществуват пречки за това — единствено за хорското мнение, но в крайна сметка всеки скандал има край.

— Ама аз не знам нищо за нея, откакто напуснах Сароно! Живеех с чувството, че тя е завинаги изгубена за мен. Не знам дори дали още живее в Сароно. Нито дали не е срещнала друг.

— Някое от изброените неща изглежда ли ви вероятно? Смятате ли, че е била привързана към своя дом?

— Много. Всъщност тя дойде да работи при мен, за да съхрани дома си в памет на починалия си съпруг.

Абатесата кимна в знак на одобрение, след което попита:

— А непостоянна ли ви се стори? Заприлича ли ви на жена, която лесно скача от връзка на връзка?

— В никакъв случай! Сигурен съм, че ме обичаше страстно, но пък точно затова се чувстваше много грешна, защото страдаше от чувството си за дълг към първата си любов!

— В такъв случай вървете и я потърсете! Защо да не го направите? Най-малкото, което можете да сторите, е да опитате! — заяви абатесата и преди Бернардино да успее да протестира, тя се изправи. — Необходимо е само още едно нещо. И то може да стане тази вечер, по време на вечерната ни служба.

Когато камбаните за вечерня зазвъняха през последната нощ от престоя на Бернардино в манастира „Сан Маурицио“, той застана гологлав отпред пред олтара. Носеше бяла риза и в ръка държеше голяма свещ. Всички сестри бяха дошли в Залата на вярващите, удостоявайки го с приятелството си, което бе разцъфтяло през последните две години на неговата работа при тях. Лично познаваше само няколко, но знаеше, че всички са му приятели. А сред тях най-вече една — онази, която сега стоеше пред него и която той бе започнал да обича като родна сестра. Тя изля от светената вода върху главата му и той изтръпна от чистотата и хладината й. Докато отпиваше от бокала на първото си причастие и се вглеждаше в червените му дълбини, той вдигна очи към панела, който бе нарисувал над олтара. Там лежеше Исус и кръвта му шуртеше в чашата на Граала — същата тази кръв, която Бернардино сега отпиваше. Стори му се невероятно, че въпреки цялото познание, което бе натрупал напоследък за живота на светците, нито веднъж не се бе замислял за страданията на самотния, страдащ Христос.

„Noli me tangere“. Да, точно така, „Не ме докосвай!“. Бернардино бе нарисувал и тази сцена тук, в тази зала. Вдигна отново очи към изрисувания люнет и бе осенен от велико просветление. Там една ръка се протягаше, за да докосне ръцете на любимите, но той бе нарисувал обратното на традиционната сцена. На неговия стенопис Възкръсналият Христос протягаше ръка за прегръдка, а не за сбогом — така, както Симонета веднъж бе протегнала към него ръка от съжаление, а той я бе отхвърлил. Но вече Бернардино бе готов да докосва и да бъде докосван и сега разбра защо — тялото на Сина Божи беше поддържано от онези, които го обичаха: Мария Магдалина, майка му Мария и свети Йоан, така че той не беше сам в този ужасен час. И в този момент Бернардино осъзна, че не иска да умре сам. Искаше да има съпруга и деца от своята плът, които да бъдат до него. При тази мисъл в очите му избликнаха сълзи и рукнаха в мига, в който сестрите запяха мощно и красиво: „Глория! Глория!“ — „Слава! Слава!“. Той погледна и към ангелите — неговите ангели, които се носеха над главата му. Но в този момент те не бяха просто серафимите, които бе нарисувал, а истински, реални ангели. Бяха дошли да наблюдават неговото приемане в лоното на Бога — най-после! — тук, в Залата на вярващите, където беше мястото на тази заблудена овца, преди да се върнат в нишите си в тъмносиньото небе със златните звезди.

Докато си вземаше сбогом при портата на кулата, Бернардино се приведе и целуна ръката на абатесата. Но този път не погледна към камъните на пръстена й така, както бе сторил първия път — сега той затвори очи и целуна с обич грубата кожа. Тя също забеляза разликата и отбеляза:

— Направихте ми голям комплимент, синьор! Защото, когато затворим очи при целувка — било то на главицата на дете, краката на светец или устните на любимата, тази целувка означава всичко за нас! Защото едва тогава се изолираме от външния свят и си припомняме, че трябва и да чувстваме!

Когато Бернардино вдигна лице към очите, които приличаха толкова много на очите на Анселмо, бе озарен от ново прозрение. Вчерашният ден бе променил и двама им, и двамата бяха изгубили невинността си, а и тя бе изразила желание да узнае повече неща за света. И двамата искаха да се радват на всеки ден от своя живот, макар и по различен начин. Затова не му се искаше да я оставя да си замине от този свят, без да знае, че в него живее и брат й.

— Вече трябва да тръгвам — рече той. — Но ви моля да дойдете с мен! Има един човек, добър човек… най-добрият приятел, когото имам на този свят… Той ще бъде много щастлив да се запознае с вас, защото, макар да не е все още официално ваш брат, той е син на баща ви!