Мадоната на бадемите

Четирийсет и трета глава Знамето

В началото Амария не можеше да повярва, че Селваджо си е заминал. Търси къде ли не, обходи всички места из Павия, където двамата обичаха да ходят. Ходи на изворите, където се бяха срещнали за първи път и където той я бе помолил да стане негова. Ходи в „Сан Пиетро“, където бе спасил живота й и където после повторно го бе спасил, като се ожени за нея. Измина всички горски и градски пътеки, мостове и водопади, където двамата бяха прекарали толкова щастливи мигове. А след това обходи наново всички тях — да не би пак да си бе загубил паметта и да я чака някъде, напълно замаян, да го вземе в обятията си и пак да оправи всичко. Пита всеки, когото срещна, дали не са виждали съпруга й. Повечето хора го познаваха, защото ги бяха виждали често — ходеха непрекъснато заедно като две от създанията от Ноевия ковчег. Но никой не го бе зървал никъде от сватбения им ден насам.

С напредването на дните Амария стана тиха и мълчалива. Не искаше да се храни. Изпосталя. Превърна се в сянка. Съсипаната старица нямаше представа как да помогне на внучката си. Двете жени се въртяха една около друга, неспособни да се погледнат в очите, защото непрекъснато съзираха в тях огромна болка.

Когато дните наближиха седмица, Амария започна да прекарва часове наред покрай къщичката за гълъби, която Селваджо бе направил за нея. Буквално се вманиачи по грижите за двойката гълъби, които той й беше подарил — сякаш те бяха децата й, останали от него. Държеше ги в ръце, гукаше им на техния език, милваше ги по снежнобелите пера. Той ги беше кръстил Филида и Демофонт, но беше казал, че няма представа защо. И тя ги наричаше с тези имена — имена, които, макар да й изглеждаха странни, тя държеше да съхрани, защото им бяха дадени от него. Когато измина една седмица от заминаването на Селваджо, Амария установи, че Демофонт — мъжкият гълъб, през нощта беше излетял от къщичката си. Тя взе Филида в ръка и я целуна по главичката. Не изпитваше никакво съчувствие към обърканата птица, която накланяше глава ту наляво, ту надясно в търсене на своя забягнал другар. Амария просто грабна ножа за зайци и направи онова, което трябваше да стори още в деня на сватбата си, но се отказа, защото беше твърде влюбена в птиците — разпери крилете на Филида като ветрило и подкастри двете водещи пера. По ръцете й се сипна кръв. Птицата размаха криле в знак на протест, но на Амария не й мигна окото. В този момент си спомни деня, в който бе убила любимата си червена кокошка заради Селваджо, пак без да й мигне окото. През онзи ден бе почувствала, че е пораснала и е станала жена, защото вече имаше кого да обича и за кого да се грижи. Болката от загубата я връхлетя толкова внезапно, че едва се задържа на крака. Сложи Филида обратно в къщичката за гълъби и гордо изрече:

— Така! Сега вече няма да можеш да излетиш! Ти трябва да останеш тук, при баба и при мен! Ще си бъдем три стари моми, какво по-хубаво!

Неочакван смях разтърси гърдите й и тя се разтресе като полудяла. Постепенно треперенето се превърна в конвулсии и тя повърна директно на сламата. Кокошките пристигнаха да кълват остатъците от стомаха й, а тя се уплаши. „Не мога да живея без него! — каза си. — Това ще ме убие!“

Междувременно бабата седеше на стола, изработен от Селваджо, и се люлееше, както бе започнала да прави все по-често напоследък. За втори път през живота си се бе предала на сълзите. Но колко по-тежка беше тази втора загуба в живота й в сравнение с първата, когато бе видяла Филипо мъртъв! Защото сега страдаше и Амария, нейното скъпо дете!

А занапред предстояха още радости и болки, защото старицата бе живяла достатъчно на този свят, за да е наясно защо Амария повръща. Скърбеше, че момичето бе обречено да повтори нейната съдба, изливайки цялата си любов върху детето, което й бе оставил Селваджо. Това дете наистина щеше да израсте като маслинено дърво около масата им, ала вече не като част от щастливо семейство, а като патерица на две самотни, изоставени жени. Дете, което ще им напомня ежедневно за онзи, който си беше заминал.

Заминал. Една мрачна мисъл я накара да спре люлеенето със стола и да се насочи към втория етаж. Синьото знаме, което бе сгънала и прибрала — да не би да го е намерил? Бабата отвори сандъка в долния край на леглото. Знамето го нямаше.

Той не си бе изгубил наново паметта. Бе я възвърнал.

И в този момент старицата стовари цялата вина за случилото се върху себе си. Тя беше скрила знамето тук, казвайки си, че някой ден ще му го покаже, ала този ден така и не бе дошъл. Трябваше или да го изгори, така че да бъдат в безопасност, или да му го покаже веднага — още в деня, в който се събуди от раните си, така че да може да започне да си спомня веднага, преди тази голяма любов между него и Амария да се разгори. Но тя бе скрила знамето и не бе казала нищо, защото искаше той да остане. А ето че сега бе донесла неизразима, пагубна скръб на момичето, което бе за нея всичко на този свят.

Старицата се отпусна тежко на леглото и се хвана за един от четирите тежки стълба, които той му бе изработил. Една хладна сива ръка сграбчи сърцето й и тя извика от болка. Крайно необичайно за такава активна жена като нея, тя почувства, че трябва да си полегне за малко. Съвсем за малко. Студената ръка пак сграбчи сърцето й и тя позволи на очите си да се затворят. Беше преживяла една голяма загуба в живота си, но беше оцеляла. Втори път обаче надали щеше да може да го направи.