Мадоната на бадемите

Двайсета глава Свети Мавриций и свети Амброзий влизат в битка

— Дали ще го арестуват? — извика Амария с лице, сгърчено от притеснение.

— Кой да го арестува, общината на Павия ли? — изгледа я баба й. — Няма начин! Швейцарците нямат приятели тук и няма да липсват на никого. Пък и никой не обича наемниците. Семействата им са много далече, чак в Швейцария, и никой няма да ги търси. Труповете ще изчезнат и никога няма да бъдат открити. Гражданите на Павия може и да са страхливци, но когато стане въпрос за разчистване след някоя неприятна случка, нямат равни на себе си. Така че всичко ще бъде оправено по най-бързия начин, можеш да бъдеш сигурна! И без това из града вече назрява брожение заради швейцарците, които се задържаха прекалено дълго при нас. Дано това да им е за урок и на останалите!

Селваджо седеше мълчаливо пред огнището и разтриваше ръката си, която бе държала меча и която бе кънтяла заедно с ударите. Три удара и всеки един от тях — смъртоносен. Мечът се бе прибрал вкъщи заедно с тях. С жест, който не си спомняше като свой, Селваджо го бе препасал в колана си, за да се отбранява и да я пази от по-нататъшни посегателства по пътя към дома. По-късно щеше да го зарови, но засега го бе оставил в ъгъла до огнището. Инкрустиран в дръжката, примигващ укорително под светлината на огъня, се виждаше образа на свети Мавриций — светецът покровител на Тиванския легион. Швейцарците много ценяха медалите му и разчитаха изцяло на неговата защита. Ала ето че днес бе надвит от свети Амброзий. В съзнанието на Селваджо двамата светци бяха влезли в бой, в който свети Мавриций бе изгубил. В деня на своето име свети Амброзий бе избрал да защити своето — това прекрасно момиче, което носеше името му. Селваджо погледна към Амария, която седеше на единствения стол в къщата и се топлеше край огъня. Старицата беше увила треперещата си внучка в овча кожа и й беше дала чаша бульон. Нещата, които й разказаха, я разтърсиха не на шега, но фактът, че Селваджо е спасил Амария, я бе стоплил толкова много, че вече нямаше нужда от огън. Макар и увита, зъбите на Амария тракаха като на маймунка, а ръцете й трепереха и едва успяваха да задържат дървената купа. Селваджо притисна и двете й ръце около топлата купа, за да им помогне да се стоплят по-бързо.

— Всичко свърши — прошепна тихичко. — Вече ги няма и не могат да те наранят!

Ала Амария не му каза онова, от което се страхуваше най-много. Защото, макар да бе поласкана от силата и умението му, с които я бе спасил, тя се страхуваше, че Селваджо, че нейният скъп Селваджо, който не би наранил и муха, също вече го няма.