Мадоната на бадемите

Двайсет и девета глава Амарето

— Аманте?

— Амаре?

— Амареца?

Симонета и Манодората седяха един срещу друг на масата в кухнята. Всеки от тях държеше по една чашка със сладкия кехлибарен еликсир и всеки от тях от време на време вкусваше от напитката, докато се опитваха да измислят име за течната алхимия на Симонета.

— И така — започна пак Симонета — да се върнем в началото. Думата за бадем е мандорла…

— Доста близо до моето име.

— Наистина! Защо да не вземем тогава да кръстим напитката „Манодората“? Защото не би могла да се роди, ако не бяхте вие!

Манодората поклати тъмната си глава и кадифеният шлейф на шапката му се разлюля над раменете му.

— Не става! — отсече. — Аз съм добре познат по тези части на страната, а една асоциация с евреин няма да помогне с нищо на продажбите ви! Нека по-добре се насочим към други варианти.

— Ами… старата латинска дума за бадем е амигдала…

— Което означава какво?

— Доколкото знам, сливица в гърлото.

— Ха! — изсмя се Манодората. — И това ако е подходящо име за напитка! Нещо друго?

Симонета отново опита еликсира си. Все още не се чувстваше готова да разкрие на приятеля си просветлението, което бе получила, докато приготвяше напитката, защото в нея бе дестилирала и щастието си, и болката си, родени от чувствата й към Бернардино.

— Прави ми впечатление, че питието е едновременно сладко и горчиво. А думите за любов — амаре, и за горчилка — амареца, са много близки.

Манодората кимна и отбеляза:

— Би могло да се каже, че където има любов, има и горчилка, защото думата амаре се съдържа в началото на амареца.

— Значи любовта завършва с горчилка, така ли? — усмихна се тъжно Симонета. — Не особено окуражаващо, не мислите ли?

— Ала вярно.

— Не и за вас. Ето, вие си имате вашата Ребека, имате си и прекрасните синове!

— Дори и най-влюбените рядко умират в един и същи ден. В крайна сметка всеки от нас остава сам, но любовта живее вечно, както вече обсъждахме с вас.

Симонета потрепери при мисълта за Бернардино. Дали още я помнеше, или вече лежеше в обятията на друга жена, където и да се намираше? Да, горчива мисъл наистина.

— Хайде тогава да наречем питието Амарето! Защото горчивината му е съвсем мъничко. И освен това имаме всички основания да вярваме, че вкусът му ще ни доставя радост поне за времето, отредено ни на тази земя!

Ето как ликьорът „Амарето“ получи името си. И от мига, в който това стана, Симонета и Манодората се задействаха светкавично. Манодората доведе цяла група еврейски работници, които да оберат бадемите и да подрежат дърветата правилно за следващата реколта. Процесът се надзираваше от господарката на замъка — тя обясни на дърварите онова, което й бе обяснил Лоренцо: „Клоните трябва да бъдат разположени така, че между тях да може да премине лястовица, без да си свива крилете“. Когато това беше направено и клоните на дърветата бяха подходящо разредени, Симонета се загледа изпод сводовете на входа на дома си и действително зърна една от въпросните дребни птици да се спуска между клоните на горичката. И точно както трябваше да стане, лястовицата нямаше нужда да свива криле, за да прелети. Потрепери от лошо предчувствие — спомни си, че римляните някога бяха възприемали като зла поличба да видиш лястовица в полет. Побърза да се отърси от това чувство и влезе в кухните, където жените, наети от еврейския й приятел, жужаха като огромен кошер пчели, заети да приготвят неповторимата бадемова смес.

Манодората беше помислил за всичко. Вложи пари, за да докарат буци кафява захар от Константинопол, лимони от Кипър и ябълки от Англия. Карамфилът и останалите подправки пристигнаха с корабите от Черно море и бяха донесени от вестоносци от Генуа. Казанът работеше денонощно и работливите евреи отново вдъхнаха живот на къщата, изпълвайки я с напевния си език и странните, красиви песни. Из стаите се носеха прекрасни мелодии и гърлени разговори.

От Венеция пък пристигна най-ценният товар — прозрачни бутилки от кристално стъкло, увити поединично в коприна като бебета. Когато Симонета отвори първия сандък и извади първата бутилка, ахна — бутилката беше истински образец на изкуството, ясна като огледало, бистра като вода и с елегантната форма на римска амфора, само че с плоско дъно, за да може да стои права. И всичко това се завършваше от тапа във формата на бадем, завързана с панделка в същото синьо като фамилния герб на Кастело.

Симонета нито знаеше, нито смееше да попита Манодората колко дуката е вложил в това начинание. Но докато първите бутилки се пълнеха, затваряха и подреждаха в сандъците, на нея й предстоеше да разбере, че приятелят й не бе приключил с инвестициите си. Един ден той се изкачи по стълбите до нейната стая, почука и влезе. Носеше в ръцете си огромен червено-златист куп, който почти го скриваше от очите й.

Симонета се обърна от прозореца и свали лъка си, с който тъкмо стреляше по гълъби, за да напълни с нещо гърнето за вечерята си. Беше си все така в стария ловен костюм на Лоренцо. Косата й вече беше по-дълга и сплъстена, едната й буза беше зачервена от подпирането на ръката с лъка, пръстите й я боляха и бяха целите в рани от тетивата и от почистването на плячката. С дълбока въздишка Манодората захвърли купчината върху леглото и вдигна очи.

— Какво е това? — попита го тя.

— Едно време не би задала подобен въпрос. Това е рокля. Да не би да си забравила, че съществуват и такива неща?

Симонета се загледа в материята, която сякаш блестеше отвътре. Изтри ръка в бричовете си, преди да се осмели да докосне плата, който се оказа мек и студен като сняг. Рубиненочервеното беше изпъстрено със златни нишки и там, където нишките се срещаха, светеха перли като звезди. Изпита внезапна необходимост да усети роклята върху кожата си.

— За мен ли е? — извика изумено.

— Като гледам, на мен няма да ми подхожда особено — отговори Манодората и приседна на леглото. — Симонета, аз не мога да продавам твоя ликьор. Това вече трябва да направиш сама. Ти си дама с добро положение и освен ако не съм забравил основните правила на успешната търговия, смятам, че съвсем скоро ще се превърнеш в преуспяващ търговец!

— Кой, аз ли?! — ококори се тя. — Ама аз… така де… не мога!

— Защо, какъв е проблемът? — изгледа я изпитателно приятелят й, очевидно вече знаещ отговора.

Тя въздъхна и рече:

— Не съм родена да търгувам. Родена съм благородничка, в класата на аристократите. И не разбирам нищо от… бизнес. Баща ми и майка ми, а и Лоренцо… Биха казали, че посрамвам името си, а и тяхното…

Манодората я погледна с мъдрия си поглед и отбеляза:

— Много неща за човеците си остават за мен пълна мистерия. Една от загадките е християнската гледна точка относно думата „търговия“, която я определя като едно от най-лошите проклятия на този свят, а самото й изричане — равносилно на богохулство. Но нещата се променят, Симонета. Старият свят вече го няма. Името ти вече няма да бъде достатъчно, за да сложи на масата ти месо, а в огнището ти — дърва. Но в съчетание с този ликьор името ти е в състояние да помести и планини! — пое брадичката й в ръка и добави: — Ти ще бъдеш лицето на тази напитка, носът на кораба, така да се каже, и в тази своя роля нямаш право да се обличаш като зле платено конярче!

Симонета се отдръпна и сведе жален поглед към дрехите си. Тайничко бе започнала да копнее да облече отново женски одежди, но до този момент все бе смятала, че е длъжна да отдаде почит на паметта на Лоренцо.

— Хайде, облечи я! — подкани я приятелят й. — А тук — извади нови съкровища — съм ти донесъл едно огледало, също от Венеция. Както и гребен, и розово масло за ръцете ти — постави малката стъкленица върху леглото. — И накрая… — вдигна в ръка едно блестящо съзвездие, което сякаш разцъфна между пръстите му. Беше шапчица за косата й, изработена от златна мрежичка и перли. — Това е нещо, чрез което да обуздаеш това птиче гнездо на главата си! По-подходящо е за врабчета, отколкото за дама! — отсече и изчезна.

Симонета затвори кепенците и захвърли старите си дрехи. Изми се от глава до пети с дъждовна вода — от студа тялото й започна да потръпва. Зъбите й затракаха, а очите й блеснаха от вълнение. После облече роклята и я стегна толкова, колкото можа — коприната скоро затопли кожата й. После започна да реши сплетената си коса и я реса, докато не я превърна в красив водопад, стичащ се по гърба й. След това се зае да я сплете в дълга плитка. Пръстите й бяха забравили старите привични движения, които й бяха втора природа от времето, когато беше съпруга и дама. Накрая постави шапчицата и пъхна непослушните къдрици под фината мрежичка. Накрая си изгриза ноктите, докато не ги видя напълно равни, и втри в ръцете си розовото масло. Пощипна бузите си и си прехапа устните, за да им върне червенината, и едва тогава се осмели да вдигне венецианското огледало. Онова, което видя в него, я накара да подскочи от възторг. Очите й бяха огромни и блестящи, кожата й — перленобяла. Устните й бяха яркорозови, а очите й — сини като панделките на нейния ликьор „Амарето“. Изглеждаше по-слаба, отколкото си се спомняше, и в очите й като че ли беше легнала някаква сянка, но косата й светеше в същото златисточервено и блестеше по начин, който спокойно можеше да съперничи на перлите и златото, които я украсяваха. Свали огледалото надолу, за да види отражението и на роклята, и забеляза, че ръцете й са по-стегнати и здрави, с непознати доскоро мускулчета. Талията й беше като на фиданка. После излезе от стаята си и заслиза по стълбите. Работниците спряха работата си и я зяпнаха. Дори Манодората изгуби самообладание за момент. Очите й внезапно се навлажниха, когато зърна възхитата на хората — прииска й се Бернардино да беше тук, за да може също да я види. Обърна се към Манодората и прогони мисълта за Бернардино, като се усмихна с благодарност на благодетеля си. И когато той не каза нищо, тя го подкани:

— Е, така ставам ли за нашата работа?

— О, да! — закима доволно той и по лицето му се разля усмивка. — Ставаш и още как!

Беше денят на големия панаир в Павия, първият за пролетта и най-големият в региона. Симонета облече червената си рокля и излезе пред входа на имението си. Новата й бяла кобила, кръстена Рафаела в чест на някогашната й прислужница, беше оседлана, а гривата й украсена с червени и златисти панделки. До нея чакаше и едно муле, натоварено със сандъци бутилки „Амарето“, които подрънкваха и създаваха усещането за руска шейна. Докато Симонета слагаше ръкавиците си за езда, Манодората, който бе дошъл да й пожелае сполука, избута пред себе си една мургава млада жена, която до този момент бе крил в сенките. Беше висока и изглеждаше много оправна, с тъжни черни очи и красота, която говореше за юга на полуострова.

— Това е Вероника от Таормина — представи я евреинът. — Днес ще ти помага. Няма да предизвика приказки, защото е християнка, а не еврейка.

Симонета кимна, оценявайки тактичността му.

— Приятно ми е, Вероника! — поздрави тя момичето.

След това Манодората продължи:

— Вероника ще ти помага на пазара, но и ще те пази по пътя. Може ли? — това последното беше към младото момиче, което кимна, и той разтвори деликатно мантията й, под която се разкриха цял набор кинжали, всеки от които във формата на малтийски кръст. — Тя ще защитава теб и печалбите ти. Там, откъдето Вероника идва, е пълно с повече разбойници, отколкото плодове.

Това вече събуди любопитството на Симонета и тя се обърна към момичето с думите:

— Може би ще ми разкажеш за това повече, докато пътуваме?

Тъжните очи на Вероника срещнаха нейните и тя поклати отрицателно глава. Манодората вметна:

— Опасявам се, че точно с това момиче няма да можете да си размените никакви приказки нито по пътя, нито където и да било.

Симонета ги изгледа последователно и накрая попита:

— Тя не говори ли нашия диалект?

— Някога говореше — отговори Манодората и сведе очи към земята. — Познавам Вероника, защото се омъжи за човек от нашия народ, Хосе от Леон. Но тъй като е християнка, а се е омъжила за евреин, нейните хора са я подложили на мъчения, изтръгнали езика й, а после убили съпруга й.

Симонета беше шокирана и побърза да прегърне крепко момичето. За пореден път я изпълни мисъл за болката, която носи любовта, и за препятствията, които светът поставя пред човешката любов. В дадения случай това бяха излишни препятствия, издигнати уж в името Божие. Лично тя напоследък нямаше много време за своя Бог — и случаят с Вероника беше просто една от многото й причини за това.

Двете жени поеха по пътя за Павия, всяка потънала в размисли за мъжете, които бяха изгубили, но иначе по пътя им имаше доста неща, които да повдигнат духа им. Симонета се загледа с наслада в зелените крайпътни плетове и се отдаде с удоволствие на топлите лъчи на слънцето. Стана й толкова приятно, че започна да си тананика. След малко Вероника се присъедини към нея. Установиха, че все пак могат да разговарят по някакъв начин — едната задаваше въпросите, а другата отговаряше с кимания и усмивки.

С навлизането им в Павия тълпите се сгъстиха толкова, че едва можеха да се придвижват напред. Шумът беше непоносим — подвиквания на хора, лай на кучета, мучене на говеда. Минаха покрай шут, който подхвърляше запалени факли, покрай продавач на пилета, който бе разперил ръце над стоката си подобно на квачка. Докато прекосяваха прочутия покрит мост на Павия, бяха принудени да слязат от конете си и да ги поведат за юздите. Водеше Вероника и странното й, безпрекословно и авторитетно излъчване беше напълно достатъчно, за да разчиства пътя за нейната нова господарка. Поеха нагоре по хълма, където тълпите станаха още по-многобройни — ако това изобщо беше възможно. Най-сетне стигнаха до големия площад зад квадратната червена катедрала, където какофонията определено достигна своя връх. Министрели измъчваха лютните си и се опитваха да надвикат продавачите, които пък се надпреварваха да хвалят стоката си. Деликатният аромат на пайове и пасти се биеше с непоносимата воня от овча урина и кози изпражнения. Двете жени намериха разпоредителя с квадратната шапка, който им показа сергията им с измъчен, делови вид. С не малко удоволствие Симонета забеляза, че сергията, която им беше отредена, се намира в абсолютния център на шестовърха звезда, изобразена от бели павета, поставени между сивите. Реши да възприеме това като знак — стана й приятно, че макар и неволно, този явен еврейски символ се намираше в непосредствена близост до християнска постройка, и се изпълни с надежда това да е поличба за късмет. Симонета разтовари бутилките, а Вероника свали дисагите от мулето и подреди сергията. Стотици други търговци се конкурираха на това място и Симонета се изпълни със съмнение дали ще успеят да продадат и една бутилка от безценния си еликсир. Но все пак покри сергията със синьо кадифе и подреди прецизно кристалните бутилки върху платното, опитвайки се да ги направи колкото е възможно по-примамливи за окото. По идея на Манодората беше отворила една от бутилките и беше донесла чаша на верига, която Вероника прикрепи към крака на масата, така че ликьорът да може да бъде опитван от евентуалните купувачи на цената на един сантим. После се отдръпнаха лекичко и зачакаха, докато слънцето се издигаше нагоре и хората се нижеха пред сергията им. Както беше предположил и Манодората, много хора започнаха да се събират пред тях, привлечени от дамата с червената рокля, но ето че имаше и такива, които останаха, за да опитат, а после и да си купят по бутилка. С всяка следваща продажба Симонета ставаше все по-храбра — забрави свенливостта си и започна да бъбри весело с хората, очаровайки по-благородните сред тях с потеклото си, но използвайки слугински приказки за търговците и прислужниците. Вероника беше едно солидно, сигурно присъствие зад гърба й — броеше получените пари и ги съхраняваше и не изпускаше нищо от поглед. Изритваше просячетата, които се опитваха да се пъхнат под масата, за да се облажат с някоя и друга капка от напитката им, или да грабнат някоя паднала монета. Два пъти сграбчи в железния си захват ръцете на един джебчия, а веднъж забеляза, че една уж благородна дама, която опипваше материята на роклята на Симонета, се опитва да къса перлите от нея. Само едно проблясване на малтийска кама бе достатъчно, за да накара дамата да се покрие завинаги в тълпата. Към момента, в който камбаните на катедралата забиха за началото на сутрешната служба, те вече бяха продали всички бутилки и целият град жужеше с новината за чудодейната нова напитка. Докато двете жени си събираха багажа, започнаха да получават толкова много поръчки за доставки, че Симонета помоли Вероника да вземе назаем перо и пергамент от някой нотариус, за да може да си запише и да не пропусне някого. По обяд вече бяха напуснали града с обещанието скоро да се върнат. На връщане и двете запяха вече с цяло гърло, а около врата на мулето на Вероника подскачаше голяма торба, пълна с дукати.

Пристигнала на пазара, за да купи смокини, Амария Сант Амброджо зърна чудото на жената с червената рокля и вкуси от чашката на верига. Реши — както правеше винаги, когато се срещаше с нещо хубаво — че непременно трябва да доведе и Селваджо, за да опита. По-рано би вдигнала полите си и би побягнала като хала към дома си, ала сега, спазваща приличието, на което вече се бе научила, просто ускори крачка, без да показва излишна плът. Завари Селваджо в работилничката, която си беше стъкмил в задния им двор, и веднага го хвана за ръка и го задърпа, нищо че не бе свалил дърводелската си престилка. Двамата се втурнаха заедно към площада зад катедралата, за да видят прочутата красавица и да вкусят от чудния ликьор от бадеми. Но докато стигнат до катедралата, слънцето вече беше високо в небето, а сергията беше празна. Амария спря един минаващ покрай тях разпоредител и го попита къде е жената с червената рокля. Разбра, че току-що си била тръгнала. След нея останаха единствено разказите на гражданите на Павия — добрите бургери се надпреварваха да сипят хвалби за благородничката в червено и за невероятния й бадемов еликсир. Даже Амария, която напоследък бе станала доста по-сдържана в приказките си, не спря да говори за тази жена по целия път към дома им и дори я сравни по красота със самата Небесна царица. Сърцето на Селваджо обаче не трепна — за него единствената красавица на този свят бе онази, чиято ръка държеше сега, и която му разказваше тези небивалици.