Мадоната на бадемите

Девета глава Чудесата на безбожниците

Докато отец Анселмо наблюдаваше художника как работи, имаше чувството, че става свидетел на чудо. Задълженията му в тези размирни времена бяха предимно сърцераздирателни и обременителни, затова когато не раздаваше милостиня на бедните, не утешаваше скърбящите и не извършваше погребения и опела за мъртвите войници, той успокояваше духа си, като наблюдаваше Бернардино как атакува белите стени на църквата му и им вдъхва живот. Свещеникът гледаше с изумление как Луини почиства най-старателно стените с вода и оцет, прилежен като перачка. Беше в църквата и когато Бернардино се разхождаше наоколо с въже и пръчка и вземаше мерки, които отбелязваше директно върху стените. Беше там и когато Бернардино смеси своя хоросан с креда и темперни бои от яйце. Беше там и когато започна първото от чудесата — рисуването на скиците с широк замах на въглена. От черните вълни на линиите се раждаха прекрасни едноцветни изображения на светци и грешници, на ангели и демони, на апостоли и еретици. А после, когато художникът започна да добавя и цветовете, на какви чудеса стана свидетел Анселмо! Видя как Бернардино полага първите сенки в чисти цветове, нанасяни пласт по пласт. Такива силни червени нюанси, такова синьо, такова зелено и златисто, които Анселмо не беше подозирал, че съществуват в Божия спектър! Бернардино изработваше боите си сам, така, както го бе учил Да Винчи, използвайки плодовете на природата — но възможно ли е природата да е родила толкова ярки багрила? Даже най-яркото цвете и най-пъстрият папагал биха бледнели пред работата на Бернардино Луини! А после, за очертанията на образите, бяха използвани нюансите на същия цвят, но вече в по-малки количества и смесени с малко бяло. А какви пастелни, приглушени тонове се появиха оттам нататък — мекото синьо на лятното небе, свенливата руменина на розата и трептящото жълто на жълтъка. Никога досега свещеникът не бе виждал такива картини — изработени с такава прецизност, с толкова топли цветове. Бернардино създаваше истински чудеса, докато балансираше на свой риск на нестабилното скеле от дъски и въжета. Четките и палитрите му висяха около него, поддържани от находчиво направена система от колани и върви. Художникът работеше само по панталон и риза, но ризата скоро заприлича на дъгоцветно стъкло от многократните изтривания на изцапаните му с багрила пръсти. Когато дните бяха по-топли, той захвърляше нетърпеливо ризата от тялото си, усещайки, че се сгорещява. В подобни моменти самата му плът се сдобиваше с тези племенни белези, а мускулите му ги раздвижваха подобно крила на райска птица.

По време на ежедневните литургии Бернардино се щураше нетърпеливо в задната част на църквата, докато паството зяпаше с изумление недовършените фигури, които изникваха една след друга по стените на църквата. Луини никога не взе участие в тези ритуали, никога не изрече „амин“, нито пък приклекна в молитва — просто нямаше търпение службата да приключи, та да може да продължава работата си. Свещеникът не можеше да повярва как Луини е в състояние да рисува сцени, излъчващи такава святост, и да придава на лицата на фигурите си такова набожно изражение, без самият той да е вярващ. Ако трябваше да бъде честен към художника, би могъл да определи светогледа му в най-добрия случай като класически, а в най-лошия — като езически. Анселмо оставаше при Луини толкова често по време на работа и двамата разговаряха толкова много, че свещеникът се изпълни с надежда, че би могъл да повлияе до някаква степен на новия си приятел. Чувстваше се привлечен от него — толкова талантлива, а същевременно толкова изгубена душа, чадо Божие, което не познаваше Бога. Накратко казано, той замечта да успее да спечели душата на Бернардино и чрез наставленията си да му помогне да прозре божественото начало на човека и на работата му. Но все още не знаеше, че в това отношение му предстои огромно разочарование.

— Бернардино, знаеш ли, че според свети Йероним изобразителните изкуства са най-божествените от всички останали, защото те рисуват очите на вярващите, насочени към Бога!

Бернардино се усмихна и продължи да рисува. Вече познаваше много добре тази игра и бе наясно как трябва да отговори. Анселмо щеше да се опита да вкара Луини в Божията кошара, а Луини ще се опита да го шокира, при което и двамата ще се провалят.

— В Древния Рим художниците на Цезар улавяли сцените на оргиите за фризовете, като карали роби да се съчетават пред тях — каза сега.

Анселмо пак опита:

— Във Ватикана има една картина на Дева Мария, която излъчва такава божественост, че рони истински сълзи за греховете човешки. Този пример е само един от множество други за това как талант като твоя може да трансформира живота на вярващите, ако картината е изработена със сърце, отдадено на Бога.

— Древните май някога зазиждали в основите на храмовете си живи девици. Представяш ли си колко сълзи са се ронели през онези дни, а?!

— В Константинопол има изображение на сватбата в Кана Галилейска, от което тече истинско вино. Нарисувано е от монах, който отдава чудото на редовното си самобичуване и молитвите си за покаяние.

Бернардино се обърна на увисналата от тавана дъска, която се разклати опасно. Втъкна четката зад ухото си и отпи от водата в мяха, поставен на кръста му. После сведе надолу очи, пълни с много обич, към закръгления свещеник, който му правеше компания през всичките тези дни и часове, и попита:

— Да не би да искаш да ми кажеш, падре, че ако стана набожен, рисунъкът ми ще се подобри?

Анселмо приседна на стълбите пред олтара и тонзурата на главата му изчезна, когато вдигна очи към своя увиснал на скелето приятел.

— Вярно е, синко, че талантът ти е голям — отвърна. — Но се опасявам за душата ти. А и нищо чудно все пак да се забележи някакво подобрение дори в твоята работа, ако приемеш Бога, защото Бог е създател на съвършенството.

— Глупости! Работата ми и без това си е вече съвършена. Губиш си времето, отче! — контрира го бързо Бернардино. — Ако искаш да знаеш, рисуването се доближава повече до науката, отколкото до религията. Художник без чувство за перспектива е като философ без граматика. Аз разсъждавам чрез мерки и уравнения и нямам нужда от духовна насока. Намирам утеха в хубавото вино, а рай — в обятията на лошите жени — млясна доволно с устни и допълни: — Това ли е целта на целия този катехизис, дето ми го редиш напоследък? Да ме покръстиш?

— Защо иначе ще идвам всеки ден при теб, а?! — ухили се Анселмо. — Да не мислиш, че е заради компанията ти?

Бернардино му обърна гръб и се загледа в образа на света Агата, който рисуваше. После рече:

— Предполагам, че си дошъл да оплакнеш око в женските форми, както е обичаят на всички цинични свещеници. Но ще бъдеш дълбоко разочарован — утре света Агата ще бъде вече облечена и няма да остане повече плът за твоята похотливост!

Анселмо поклати глава. Никога не би могъл да признае пред Бернардино, че за него мъжката форма излъчва много по-голямо очарование, отколкото женската. Но подобни сравнения бяха изцяло на естетическа основа, тъй като обетът, който бе положил, му забраняваше всякакви наслади на плътта. И той бе доволен от целомъдрието си, но знаеше, че Бернардино не е. Тази мисъл му напомни за Симонета ди Сароно и за нейното притеснително отсъствие от литургиите напоследък. Надяваше се това да не е свързано с непочтителността на Бернардино при последното й посещение. Може би ще бъде добре да се разходи лично до Вила Кастело и да приеме изповедта й у дома, ако тя реши да се изповяда.

Мълчанието на свещеника не убягна от вниманието на Бернардино и той подхвърли:

— Е, да не би за днес да приключи със Светото писание? Свободен ли съм вече от училище?

Анселмо нямаше никакво желание да събужда наново интереса на Луини към вдовицата, като си признае накъде са го отвели мислите му, затова се озърна с надеждата нещо да му подскаже какво да отговори.

— Просто се наслаждавах на работата ти — рече накрая. След това погледът му се насочи към обширното пространство над олтара под главния купол на църквата — девствено бяло и недокоснато дори от въглен. Там нямаше никакви обозначения, липсваха даже мерките, които Бернардино бе поставил на всички други места. Нямаше нищо. — За какво си предвидил онова пространство там, Бернардино? Да не би да си изчерпал материалите си? Ако ти трябват пари, инструктиран съм от кардинала да ти отпусна такива в случай на нужда.

Бернардино скочи от скелето и изтри пръсти в гърдите си. Космите му станаха аленочервени. Вторачи се към празното пространство, за което го питаше свещеникът, и отговори:

— Това пространство е за Поклонението на влъхвите.

— А защо още не си го започнал?

— Централната фигура в тази сцена е Дева Мария. При раждането на сина си тя е най-красива и най-свята. Затова чакам Симонета.

След тези думи художникът се втренчи отново в стената, сякаш вече виждаше величието, което щеше да бъде там един ден.

Анселмо въздъхна, а когато заговори, го направи спокойно и бавно, все едно говореше на дете:

— Синьора Ди Сароно няма да дойде да ти позира. Откакто последния път я обиди така, тя не смее да се появи в църквата!

— Защото е влюбена в мен.

Свещеникът се изсмя презрително и отбеляза:

— Ама ти наистина имаш голямо самочувствие! Надуваш прекомерно красотата си, а онази жена обиждаш, както и паметта на съпруга й. Съветвам те да си я избиеш от ума!

Бернардино се зае да изтрива ръцете си в един парцал. По едно време вдигна очи към свещеника, дари го с вълчата си усмивка и отсече:

— Да, тя определено би могла да надуе доста някои от красотите ми. И ще се върне! Ще бъде мой модел! Гарантирам ти!

Едва изрекъл тези думи, вратите на църквата се отвориха с трясък и на прага им се материализира дамата, за която ставаше въпрос. Беше облечена в мъжки дрехи, а косата й се къдреше високо над раменете й. Изглеждаше драстично променена, но красотата й си бе все така същата. Когато тръгна с широки крачки към тях, приличаше на ангел отмъстител.

Надменността на Симонета беше изцяло илюзия. Държеше брадичката си високо вдигната, за да си вдъхне сама кураж. Беше приковала очи в двамата така различни мъже, които я очакваха. Единият закръглен и дребничък, с мило лице, което не бе в състояние да скрие изненадата му. Другият висок, мрачен, изтощителен (Всички светци да ме пазят!), без риза, изрисуван като дивак и без капка изненада по лицето, което тя никога не можеше да забрави. Обърна се към втория с директен, многократно репетиран въпрос:

— Колко?