Мадоната на бадемите

Двайсет и осма глава Кулата на римския цирк

Постепенно Бернардино започваше да чувства манастира като свой дом. В килията му нямаше нищо друго освен легло, кръст и Книгата на книгите, но и не му трябваше повече. Постави тетрадката на Леонардо, великата „Либричоло“, която му беше неизменен спътник в скиталчествата, точно до Библията. Партньорството на двете книги го накара да се усмихне — по-странни спътници човек трудно можеше да си представи. Облеклото му тук се състоеше от обикновено монашеско расо — грубо, кафяво, скоро цялото покрито с боя, но пък напълно достатъчно за нуждите му. Обутите му непрекъснато в сандали крака бяха постоянно студени, но не след дълго той престана да им обръща внимание. Килията му, която се намираше в южния край на манастира, гледаше към малък вътрешен двор със зелена трева, отвъд който бе разположена уханната билкова градина. В ъгъла на манастира се извисяваше кръгла червена кула, чийто долен етаж бе зает от зимната градина, а горният — от препълнената с книги и ръкописи библиотека. Не се бе простил напълно с усещането, че се намира в затвор, защото при един скорошен разговор със сестра Бианка стана ясно, че ако иска да не бъде заловен от преследвача си, за него ще бъде най-добре изобщо да не излиза в града. Кардиналът имаше репутацията на отмъстителен човек, поради което Бернардино действително не смееше да излезе в града, в който живееше в момента. Не че това го вълнуваше. В младостта си бе прекарал много години в Милано — когато учителят му бе поканен тук от тъмнокожия херцог Лудовико ил Моро, когото Леонардо бе пленил с идеите си за автоматизирани мостове, издигащи се сами нагоре стълби и други чудеса на машинарията. Бернардино бе започнал обучението си при своя Маестро в началото на неговия най-велик шедьовър — „Ченаколо“, или „Тайната вечеря“. Стенописът се бе проточил три мъчителни години, прекарани в близкия манастир „Санта Мария дела Грацие“, изпитвайки докрай търпението и на добрите братя там, и на самия херцог. Но пък тогава Бернардино бе имал възможността да компенсира дневното си заточение в манастира със сладки нощи с добрите, както и с лошите дамички на Милано. Сега обаче целият му свят бе единствено тук, в „Сан Маурицио“, редуващ се между Залата на вярващите и Залата на монахините, а и той нямаше никакво желание да излиза извън тези стени след вечерния час. Иначе казано, затворът му — ако изобщо можеше да се нарече такъв — му харесваше. Вече бе започнал да опознава и да харесва надзирателя си и не спираше да се диви на потеклото и образованието и на останалите обитателки — все едно се намираше в царски двор или в летен дворец. Манастирът бе приютил няколко наследнички на фамилията Сфорца, цял наниз от Борджии и една представителка на великата фамилия Есте. Жената, която переше расото му, пък беше наследничка на Медичите. Освен това монахините не бяха нито грозни, нито ощетени от възрастта си. Сред тях имаше доста приятни лица — лица, които съвсем доскоро със сигурност щяха да го изкушат или най-малкото — да го накарат да съжалява, че са станали Христови невести. Ала сърцето му вече беше дадено и той бе приключил с жените — с изключение на една, а щом тя не можеше да бъде негова, не искаше никоя друга. Нуждаеше се единствено от приятелство, а тук, в обителта на свети Мавриций, той намери приятелство в изобилие. Постепенно започна да опознава монахините. Сестра Уголин управляваше билковата градина и обичаше да му приготвя градински чай, когато главата го заболеше от дългите часове рисуване. Сестра Петра му носеше храна и пиво всяка сутрин и всяка вечер, защото не беше благопристойно да се храни заедно със сестрите. Старицата обикновено присядаше до него и започваше да говори, докато той поглъщаше с благодарност скромната си дажба от спагети или месо. Разказваше му приказки от външния свят, които беше изкопчила от просяците, висящи всеки ден пред манастирските порти в очакване на милостиня. Сестра Петра имаше особен афинитет към зловещото и докато Бернардино дъвчеше, тя го заливаше с цветистите си разкази за най-новите зверства в града. Разказа му, например, как един добре познат разпространител на чума бил изгорен жив на Пиаца Ветра зад базиликата „Сан Лоренцо“.

— Сан Лоренцо, представяш ли си само?! — кискаше се тя с широко отворена беззъба уста, сръгвайки художника между ребрата. — Усещаш ли Божията ирония в цялата работа? Защото не беше ли именно свети Лоренцо онзи, който е бил опечен на скара и помолил римляните да го обърнат, защото от едната страна вече бил готов? Чудя се обаче дали онзи зловреден разпространител на чумата се е сетил да отправи молитва към този светец, докато е горял!

Така Бернардино си хапваше едновременно новини и храна. Той кимаше и се усмихваше, докато не изпратеше добрата старица, но не можеше да изпита никакво съчувствие към беззащитния чумав просяк, който му изглеждаше твърде далече.

Доста по-близки обаче му бяха историите, които слушаше от сестра Концепционе, библиотекарката. Висока, суха и страховито интелигентна, добрата сестра позволяваше на Бернардино да пристъпва в нейната светая светих и в нейно присъствие да чете за светлия живот на светците. Особено му допадаше една книга — „Златни легенди“ от Якоб де Воражин13. И там, в тази прочута книга, в просторния скрипториум, чиято тишина се нарушаваше единствено от скърцането на перата на прилежните монахини, там, сред изящните черни букви и ярките цветове на полетата, той намираше своето вдъхновение за работата си. Приведен над големия том в светлината на утрото, използвайки уменията си за четене, предадени му от Леонардо, той бе научил много неща за светостта. Докато четеше, си спомняше какво му бе казвал някога неговият любим учител: „Трябва да се научиш да четеш на латински, Бернардино! Защото това е езикът, на който са написани всички тайни на света — апокрифни и не чак толкова апокрифни“. Именно в книгата за живота на светците той научи най-сетне подробната история на света Лучия. Докато четеше за главоломното пропадане на тази нещастна девица в пропастта на проституцията, той си спомни за майка си. Собствените му очи го заболяха, докато четеше как са изболи очите на Лучия, но пък не можа да не изсумти цинично, когато прочете, че Господ бил намокрил сноповете съчки на кладата, на която я вързали да я изгорят, затова се наложило да бъде посечена с меч.

— Питам се — чу дрезгавия глас на сестра Концепционе над рамото си — какво ли ще да има в тази свята книга, което да предизвика този особен шум, излязъл от устата ви? — но се усмихна и той й върна усмивката, не особено убеден дали може да бъде откровен, без да я обиди.

— Ами питах се… — запелтечи — така де… Питах се дали приемате тези разкази за чиста монета? Вярвате ли, че Господ наистина е изгасил лично огъня под краката на Лучия? Защо ми се струва, че по-вероятно е в този ден просто да е рукнал дъжд?

— О, да. Мъченицата от Сиракуза — изгъгна Концепционе с глас, сух като пергамент. — Естествено, че е била спасена от времето, но не е ли Нашият Небесен Отец онзи, който прави времето и който решава настроенията му?

Бернардино сви рамене и се осмели да зададе следващия си въпрос:

— Тогава защо Господ не е спасил Лучия и от меча? Защо не е спасил и очите й?

— Понякога става така, че някоя душа се отдава на мъченичеството, така че да се поучим от страданието й. Нашият Господ Бог може би е спасил Лучия от една съдба, така че да я дари с друга. Но пък света Аполония — тук тя се приведе и обърна на съответната страница, за да му покаже — съвсем доброволно скочила в кладата, предпочитайки да умре, вместо да богохулства срещу името Христово!

— Сериозно? — ахна ужасено Бернардино. — Съвсем сама и по собствено желание? И никой не я е принудил?

Концепционе заклати глава толкова силно, че черната й колосана забрадка едва не падна. После поясни:

— Тази египетска мъченица е била подложена на големи страдания от Домиций, неговите войници и тълпите — всичките й зъби били изтръгнати и челюстта й е била счупена, затова обикновено я обрисуват с клещи за вадене на зъби, с които са я изтезавали. Но да, наистина е скочила на кладата доброволно. А когато вие нарисувате Аполония с изтръгнатите зъби или Лучия с извадените очи в нашия параклис долу, страданията им ще отведат редица други души към Бога.

Бернардино пак поклати глава и смотолеви:

— Ами Агата? — попита и обърна страницата и позлатеният й ръб проблесна под слънчевите лъчи, нахлуващи през прозорците. — Нали са отсекли гърдите й! Защо Господ не е спасил и нея от тази съдба, от загубата на самия символ на женствеността, а?!

— Синьор Луини — започна високата монахиня — не Господ е пратил тези страдания на въпросните свети жени, за които четете! Изтезанията им са дело на човеците! Елате с мен, ако обичате!

И бавно, с крачки, които издаваха неопределена преклонна възраст, библиотекарката поведе Бернардино надолу по стъпалата, докато не излязоха във вътрешния двор. После се обърна и посочи към постройката, от която бяха излезли — кръглата червена кула.

— Тази кула не е издигната заедно с манастира — много по-стара е. Това е кулата на стария римски цирк, построен по времето, когато императорът направил Милано столица на Западната Римска империя. Тук, където сега стоим с вас и където ние, сестрите, четем и провеждаме богослуженията си, отглеждаме целебните си билки, е било арена на кървав спорт и на смърт. Тук е бил центърът на забавленията на безбожниците римляни. Лучия е станала мъченик по време на гоненията на Диоклециан, Агата — по време на преследванията на Деций. Страданията, които са изтърпели, са им наложени от смъртни хора, от езичници, повечето от тях могъщи мъже на своето време, царе и императори. А точно тази кула е била затвор за първите сред християнските мъченици — Жервас, Протас, Набор и Феликс. Тук, в този цирк, са обикаляли колесници и са се били гладиатори за удоволствие и наслада на император Максимин.

— Максимин ли? — извика Бернардино, спомнил си нещо.

Сестра Концепционе извърна към него влажните си старчески очи и рече:

— Да, същият. Чували ли сте за него?

— Да — кимна художникът, спомняйки си разказа на абатесата. — Именно той е превърнал в мъченик свети Мавриций. Убил е шест хиляди и шестстотин мъже.

— Точно така — дари го с беззъбата си усмивка възрастната монахиня и тръгна да се връща в кулата си. — Учите се, синьор Луини. Учите се!

И той наистина започваше да се учи. Въртеше се из манастирския двор като пумпал. Въртеше се от удивление пред връзките, които съзираше. Историята на свети Мавриций, която беше оживяла пред очите му над главата на абатесата, вече се доказваше от съществуването на реалното, живяло и дишало чудовище — императора, който някога се е отдавал на зловещите си удоволствия на същото това място, където сега стоеше той. На същото това място, което сега се почиташе в името на човека, когото той беше убил. Бернардино легна замаяно на тревата и се загледа в бързо носещите се по небето облачета. С него бе настъпила промяна. Той се учеше.

И пряко себе си, като че ли започваше да вярва.