Мадоната на бадемите

Трийсет и четвърта глава Дървото на Ребека

По настояване на Симонета Манодората и синовете му останаха във Вила Кастело. Тя превърна дома си в дом и за тях — използва бързо трупащото й се богатство, за да обзаведе стаите им с кастилски предмети, които намираше не само в Павия, но и в Комо и Лоди — другите пазари, на които ходеше, за да продава своя ликьор „Амарето“. Манодората не спомена нито веднъж Ребека, а и Симонета не го попита, но дълбоко в себе си знаеше, че когато се върна за втори път в Кастело през онзи съдбовен ден, е изпратил завинаги съпругата си. Твърде малък, за да разбира каквото и да било, Йовафет разпитваше ежедневно за майка си, но само една прегръдка или мила дума бяха достатъчни, за да отклонят вниманието му. Елиях обаче бе станал мрачен и мълчалив, всяка нощ подмокряше леглото си и се събуждаше разтреперан и пищящ. Симонета видя, че Манодората е твърде дълбоко ранен, за да има сили да успокоява синовете си, затова се зае сама да изпълни тази задача. Вечер започна редовно да ляга при момчетата, така че Елиях да може да заспи, хванал ръката й, и в съня си да си мисли, че това е майка му.

С настъпването на лятото детето започна да идва на себе си — усмивката му се върна и Симонета често го чуваше да се смее с глас, докато гонеше братчето си из бадемовата горичка. Радваше се за децата, но се притесняваше за приятеля си. Манодората изглеждаше концентриран единствено върху производството и продажбата на ликьора и избягваше да се замисля за сърцето си. Двамата седяха в сумрака на дългите летни вечери, отпиваха от вече прочутата си напитка и разговаряха за съвместното си начинание. В подобни моменти Симонета понякога се надяваше той да заговори поне веднъж за огромната си загуба. Но приятелят й не го направи. Не споменаваше дори Бернардино. Затова и двамата си седяха умислени, осакатени от любовта — като гълъби с подрязани криле, обречени завинаги да останат на земята.

При следващото отиване на пазара в Павия при Симонета и Вероника се появи мъж с роба в черно и бяло. Той поздрави Вероника на иврит, а Симонета попита дали Манодората е добре. Опасявайки се от капан, Симонета погледна първо към Вероника, на чиято вярна преценка вече бе започнала да разчита. Нямата жена само й кимна одобрително, така че Симонета разказа на човека всичко, което знаеше за приятеля си и за неговите синове. После евреинът зададе няколко учтиви въпроса, а накрая се поклони и рече:

— Моля да му предадете, че Исак, син на Абатар от Толедо, му желае всичко най-хубаво! Някога имах честта да го наричам свой приятел.

Симонета отново погледна Вероника за одобрение и каза:

— Защо не му го кажете лично, синьор? Добре сте дошъл в моя дом, където сега той живее.

На връщане Исак ги последва с коня си, като по пътя разказа на Симонета за дълга, който той и покойният му баща имат към Манодората. Докато слушаше невероятния разказ за паричния заем и спасението от банкрут, тя за пореден път се удиви на солидарността между евреите. Когато тя беше в нужда, никой християнин не пожела да й помогне — само един евреин й бе подал ръка и я бе дарил с приятелството си.

Разбра, че интуицията й не я е подвела, когато видя как двамата приятели се прегръщат под колоните пред главния вход на дома й. Реши да се оттегли в покоите си рано, за да остави двамата мъже да се наговорят на воля. Надяваше се Манодората да успее да намери утеха в присъствието поне на стария си приятел и най-сетне да излее пред някого мъката си по Ребека.

Исак така и не напусна Кастело. Симонета бе изключително впечатлена от начетеността му и го нае за учител на момчетата — смяташе за подобаващо те да имат добро образование и да познават добре и еврейските свещени текстове. Нейното собствено познание за тези текстове нарастваше заедно със знанията на децата, защото Елиях скоро започна да й разказва приказките и легендите, които бе научил по време на уроците. За пореден път се удиви колко различни и същевременно колко сходни са двете религии. С узряването на лятото в есен нейното семейство също се стопли. Манодората вече изглеждаше по-щастлив и някак си по-омекнал заедно със сезоните. Симонета наблюдаваше с радост и пораждащото се приятелство между Исак и Вероника, което обещаваше да се разрасне в нещо повече. А после дойде незабравимият ден, когато Елиях влетя в кухнята, за да й покаже едно червено гущерче от градината. Съществото лежеше неподвижно и горещо в ръката му, а езикът му потрепваше като на дракон. И тогава, от вълнение, Елиях нарече Симонета „майко“. Тя не направи никакъв коментар — само го предупреди за калните ботуши, с които бе влязъл в кухнята, но сърцето й се стопли и тя го притисна силно в обятията си. Не след дълго на него му стана навик да я нарича по този начин, а Йовафет побърза да последва примера му. Когато момчетата се обръщаха към нея така, Симонета поглеждаше притеснено към Манодората, но очите му оставаха неразгадаеми и нито обвиняваше нея, нито се опитваше да поправи синовете си. Тя беше щастлива от тази нова любов, която я бе споходила така неочаквано. До този момент не бе имала представа, че децата биха могли да значат толкова много за нея, че любовта й към момчетата би могла да използва неизчерпаемите ресурси на покрусеното й сърце. Винаги бе искала да изпълни този дом с голямо семейство, което да обича и което също да я обича. Просто доскоро бе смятала, че децата ще бъдат плът от плътта й. Предстоеше й да научи обаче, че семейството е нещо много повече от кръвната връзка, много повече.

Всичко беше прекрасно до деня, в който пекарят от Сароно докара хляб и пасти в Кастело. В знак на благодарност за споходилото ги благоденствие Симонета беше поръчала лакомства за момчетата, за да отпразнуват втората голяма беритба на бадеми. Беше изминала точно една година, откакто бяха дошли в дома й, и затова тя държеше да им достави радост в деня, който бе белязан с толкова лоши спомени за тях. Манодората, който работеше наравно с работниците в гората, веднага позна студените очи и големия нос на пекаря и се загледа в него една идея в повече. След като бе видял този мръсник да плюе върху прахта на Ребека, не можа да устои да не му хвърли един смразяващ поглед. Не беше облечен с обичайните си кожи и кадифета, а само с червена шапка, туника и син клин, подобно на всички останали работници, а златната му ръка бе скрита в ръкавица, но не му трябваше много, за да разбере, че е бил разпознат.

И на следващия ден те нахлуха.

Беше по здрач и звездите започнаха да се появяват една по една на небето. Манодората се намираше при голямото бадемово дърво, което дълбоко в себе си наричаше „Дървото на Ребека“, обирайки последните от узрелите бадеми от клоните му. Момчетата бяха в краката му и играеха на „горещи миди“. Бяха облечени в черни туники в памет на майка си, които бяха в ярък контраст с червено-сините жътварски дрехи на баща им, но изглеждаха щастливи. Редуваха се да си завързват очите и да се бутат един друг. Онзи от братята, който беше със завързани очи, се кискаше от гъдел и се опитваше да хване другия, който стоеше доста далече от него и викаше: „Горещи миди!“. Манодората потрепери, спомняйки си внезапно за Синагога — женската персонификация на юдаизма. В религиозното изкуство еврейката винаги бе представяна със завързани очи, което според християните символизираше невежеството й, а което беше още по-лошо — държаща в ръка козя глава, която пък символизираше Дявола. Манодората бе виждал подобно изображение само веднъж, високо в една ниша в катедралата в Страсбург. През онзи знаменателен ден той бе извърнал погнусено глава, мислейки си, че подобна невежа иконография няма нищо общо с него. Ала днес той си спомни за нея и осъзна, че предразсъдъците имат всъщност много общо с него. Именно те бяха отнели ръката му и съпругата му. И Манодората за пореден път се изпълни с грозни предчувствия. Когато слънцето се скри зад хоризонта, времето захладня и очите на Йовафет започнаха да се затварят зад превръзката, Манодората си даде сметка, че трябва да заведе децата вътре в къщата. Обърна се, за да им каже да приключват с играта, когато периферното му зрение улови нов изгрев — една светлина, която напредваше по пътеката, след нея още една и още една.

Факли!

Огънят открай време вещаеше злини за него и семейството му. Затова сега той грабна момчетата и побърза да ги отведе към къщата, но сред тълпата зърна грозното лице и злите очи на пекаря, който веднага се втурна към него.

Тълпата сграбчи Манодората и го завърза за дървото на Ребека — увиваха въжетата още веднъж и още веднъж, докато накрая той едва успяваше да си поеме дъх. Провикна се към момчетата да бягат, но те се бяха вкаменили от страх и добрите граждани на Сароно хванаха и тях. Когато видя какво става, Манодората успя да извика на синовете си, че това е само игра, ала нищо не бе в състояние да спре писъците им, докато ги привързваха към него, по едно дете на всеки крак, а в нозете им започнаха да редят черни съчки. Завързани здраво за баща си, дечицата започнаха да се гърчат като зайци в капан и да крещят, а сълзите, рукнали от очите им, капеха бързо и мокреха траурните им дрехи. Усещаше ръчичките им как се опитват да прегърнат краката му, как раменете им се въртят по посока на бедрата му. Не бе в състояние да стори нищо. Те бяха вече в Божиите ръце, а Бог като че ли бе извърнал окончателно очи от тях. Заоглежда грозните лица пред себе си за поне едно съчувствено изражение, за някого, с когото би могъл да говори, за някой, който да прояви капка здрав разум. Ако успееше да види такова лице, той нямаше да моли за собствения си живот, а за живота на дечицата си. Ала абсолютно всички лица на добрите християни бяха безизразни, всички очи — злостно проблясващи, всички уста редяха един след друг грозните епитети, които той цял живот се бе опитвал да спести на Елиях и Йовафет. Манодората вдигна очи към ярките звезди, увиснали от черното небе, и към черната стълба, която тълпата бе донесла, за да събере съчки за огъня, и веднага разбра. Изход нямаше. Този час му бе отреден от съдбата. Разбра, че на съня му бе писано да се сбъдне. И той беше там, насред най-големите си кошмари. Завързан за клада, децата му, завързани за него — троица мъченици, очакващи неизбежната смъртоносна ръка на огъня. Около тях имаше десет мъже, шест от които се бяха скупчили, ухилени ехидно, около пекаря, четирима — на коне. Точно както и в съня му, те яздеха сивия кон, белия кон, черния кон и шафраненожълтия кон на четиримата конници на апокалипсиса. Небето беше черно като края на света и Манодората разбра, че с него е свършено. Сведе очи към главиците на децата си и размърда ръце, докато въжетата не се впиха още по-силно в тях. Знаеше, че не може да се освободи, но искаше за последен път да постави ръце върху златните им косици. Толкова топли, толкова меки…

— Обичам ви — прошепна на децата си.

Никога досега не им го бе казвал и никога повече нямаше да може да им го каже.

Пекарят пристъпи напред с факлата си и се изплю зверски в лицето на Манодората. Евреинът дори не мигна, нито пък си даде и другата буза, както учеше християнското евангелие. Само впи очи в грозното лице на пекаря и го прокле за всичко, което бе сторил и което се канеше да стори. Невежата душа очевидно се подплаши и се огледа страхливо, но после дойде на себе си и отмъстително пъхна факлата в съчките в краката на децата. След това започна да кълне и да плюе, защото дървата отказаха да пламнат. Манодората се опита да загаси с крака огъня, но и без това нямаше нужда — огънят отказваше да пламне. Внезапно усети паметния камък на Ребека — камъка, който бе поставил там преди година, точно под краката си. И в този момент разбра, че тя е с него. В сърцето му се надигна плахото пламъче на надеждата, но бе скоро потушено в мига, в който пекарят се сети да залее въжетата около него със зехтин, след което насочи факлата си към тях. Въжетата пламнаха. Докато огънят обгаряше плътта му, Манодората разбра, че с него е свършено, но изпита и благодарност, когато видя, че огънят гори само около въжетата, далече от главите на децата му. Може пък Бог все пак да не ги бе забравил и да спаси поне тях, ако го помолеше. Манодората затвори очи, за да не чува ехидния, злобен смях на добрите християни и да не вижда сълзите на синовете си. Вдигна очи към небето и заговори на иврит. Обърканият му мозък, пържещ се от неописуемата болка на плътта му, като че ли не можеше да намери правилните молитви. Единствените думи, върху които бе в състояние да се фокусира, бяха думите, изречени от Елиях в последната им вечер в дома им, преди да загине Ребека:

„Дай ни мир в съня ни, Адонай, Боже наш; дай ни здраве и живот в утрешния ден, Царю; и разпростри над нас убежището на своя покой“. Преди да успее да стигне до „Амин“, огънят обхвана гърлото му.

Симонета бе привлечена към прозореца си от светлината на огъня. Първоначално си помисли, че от горещината е избухнал пожар, който се кани да изпепели цялата й гора. Ала ужасените й очи скоро разпознаха завързаната за голямото бадемово дърво фигура и човешкия кръг от факли около нея. Изобщо не се поколеба кое оръжие да избере — новото или старото. Не знаеше почти нищо за аркебуза, нито как да го хване, нито как да стреля, а и забеляза, че децата са завързани за баща си. Значи нямаше никакво време. Грабна лъка си и за по-малко от секунда втъкна стрела в него. Опъна тетивата и присви очи. Първо мерникът й падна върху пекаря, който очевидно водеше развилнялата се тълпа, ала лицето на приятеля й, открояващо се над огъня, я спря. Насили се да погледне право към Манодората — той нито крещеше, нито виеше от болка, нищо, че гърдите му горяха. Само я погледна право в очите, с все така ярки стоманеносиви очи насред овъгленото си лице, после бавно, много бавно кимна, а след това ги затвори завинаги. И тя разбра, че за него надежда повече няма. Разбра какво трябва да стори. В мига, в който пламъците започнаха да лижат брадата му, тя изпрати стрелата си точно в сърцето му, точно там, където минаваха въжетата, с които бе завързан. Разбра, че е уцелила, защото главата му веднага клюмна. И приятелят й издъхна на мига. Цялата трепереща от ужас, възмущение и неистов гняв срещу така добрите християни, тя хукна по стълбите и излезе на прага на дома си точно навреме, за да дръпне назад Исак, който тъкмо бе хукнал да помага. С мрачно изражение на лицето си Вероника вече подреждаше малтийските си кинжали за удара на отмъщението, но господарката й поклати глава и прошепна:

— Двамата останете вътре! Онези са прекалено много и ще хванат и вас!

Излизайки навън, Симонета преглътна напиращите си сълзи и вирна брадичка. Стисна здраво в едната си ръка лъка, а в другата — колчана със стрели и намерила опора в тях, спря да трепери. Днес беше облечена в нова златна рокля, обточена с бяла дантела. Беше същинска света Урсула, слязла от небето, за да защити своите. Ала знаеше, че най-голямото изпитание тепърва й предстои. Докато крачеше с високо вдигната глава към тълпата, имаше чувството, че това е краят на света и че звездите всеки момент ще започнат да падат от небето. Трескавият й мозък едва ли бе в състояние да осъзнае каквото и да било, но когато белите листенца докоснаха бузите й, тя разбра, че са снежинки. През септември. Откровението на Йоана ставаше действителност и небесата бяха започнали да плачат.

Изправи се очи в очи с пекаря, докато огънят продължаваше да гори тялото на приятеля й и насищаше въздуха със смрадта на друговерска плът. Върху главите на плачещите деца капеше горящ зехтин и тя се изпълни с ужас, че косиците им ще пламнат, но събра всички сили, извърна поглед от тях и се обърна към тълпата със същата като техните ехидна усмивка.

— Добър изстрел, милейди! — изграчи пекарят с почтителност, очевидно родена от изненадата. Беше чувал да разправят, че уличницата от Сароно държи евреи тук и им позволява да работят за нея. Очевидно това не беше вярно.

— Мисля, че имам пълното право да се отърва така, както сметна за добре, от подобни мръсни неверници, осмелили се да нахлуят в земите ми! — насили се да изрече тя.

Наоколо се разнесе одобрително мърморене.

— Както виждам, канели сте се да изгорите и еврейските копеленца — продължи тя в същия дух и по начина, по който се изразяваха християните — но виждам, че снегът е загасил съчките ви.

Което бе напълно вярно. Истинско чудо!

— Да бе — отговори пекарят, за когото тя вече бе напълно сигурна, че е водачът. — Затова се наложи да залеем въжетата със зехтин. Но пък така стана по-добре, защото първо изгоря сърцето на този неверник!

Симонета автоматично се изолира от сведенията за точния край на най-добрия й приятел и тръгна през вече обилно падащия сняг. Хвана лицето на Елиях, накара го да дигне брадичка и да я погледне в очите, и устните й оформиха само едно: „Вярвай ми!“. След това се обърна към тълпата и решително започна:

— Добри хора на Сароно, моля ви да проявите добротата да оставите тези невежи копеленца при мен! — накара Елиях да разтвори пръстчета. — Ето, имат малки ръце и могат да бъдат мои работници. Имате думата ми, че ще бъдат отгледани като християни. Пък и още са твърде малки, за да са прихванали напълно от отровата на евреите. А Господ ще се усмихне на всички нас, че сме му завели още две овчици!

Тълпата отново зажужа и Симонета изтръпна в очакване.

— Вярно е! — изрече накрая продавачът на индулгенции. — Така се казва и в Светото писание.

— Така е! — потвърди и гостилничарят. — А и аз също имам две момчета, затова мисля, че тези двете можем да пощадим. Пък и баща им вече плати за греховете им.

Симонета нямаше сили да погледне към обгореното тяло на приятеля си. Но въпреки това извади ловния си нож и сряза въжетата, които държаха момчетата към него, все така леко потреперваща от страх, че добрите християни може и да размислят. Копнееше да гушне и двете деца в обятията си, но засега тези нежности можеха да почакат. Продължавайки да играе играта си, тя ги стисна здраво за китките така, че те се разплакаха и загърчиха от болка.

Тълпата започна да се разпръсква, но пекарят поизостана. Алчните му сврачи очички бяха вперени с очакване в златната ръка, която огънят не беше докоснал.

— Оставете го този на гаргите — махна с ръка тя, но той продължаваше да стои и да гледа. Затова го принуди да попита:

— Ами ръката?

— О, няма проблеми! — заговори бързо Симонета. — Ще я даря на отец Анселмо. Казано е, че златото на неверниците трябва да се дава на Бога!

— Права е! — обади се пак продавачът на индулгенции, също поизостанал. — Защо точно ти да я вземаш, а? — изгледа злобно пекаря. — Ако отиде за църквата, всички ще имаме полза от нея, а не само твоята ненаситна за злато паст!

И с тези думи дръпна приятеля си да вървят, но преди да си тръгнат, и двамата се поклониха непохватно на господарката на имението в знак на завърналото им се уважение към нея. На Симонета й прилоша от вниманието на тези чудовища, но въпреки това им се усмихна грациозно. После побърза да се скрие от погледите им, като набута с привидна грубост момчетата в къщата. Но в мига, в който прекрачи прага на дома си и затвори вратата, краката й я предадоха и тя се строполи в нозете на Исак и Вероника. Сграбчи ръката на Исак и изломоти безсилно:

— Сега е твой ред да му помогнеш! Само че изчакай още малко и първо се увери, че всички са си заминали! После го свали от дървото, положи го и извърши всички ритуали, които изисква вашата вяра. Той заслужаваше по-добра смърт, но след като всичко вече свърши, можем поне да го изпратим така, както подобава. А аз ще се заема с момчетата.

Вероника й помогна да се изправи, а после — да изкъпят и настанят по леглата чистите, мълчаливи деца. Симонета си спомни за нощта, когато преди година ги бе сложила да спят след смъртта на майка им, и осъзна, че ще бъде необходимо време, докато успее да ги успокои. Ала шокът от нощните събития очевидно си бе взел своето. Тя целуна вече затварящите им се очи, но този път не ги увери, че всичко ще бъде наред. Този път им даде обещание, за което бе сигурна, че ще изпълни:

— Спете! Аз никога няма да ви изоставя!

Симонета се запъти към голямото дърво при Исак и установи, че той вече е изкопал гроб за тялото — черно насред бялата земя. Трепереше от студ и вълнение, мозъкът й се опитваше да асимилира всичко случило се. Как е възможно най-добрият й приятел вече да лежи тук и да го няма само с едно примигване на зло око? При това от собствената й ръка? Но беше точно така. Манодората вече лежеше под гарвановочерната мантия на Исак, чакащ своето погребение. От изпънатия плат й стана ясно, че стрелата, която тя бе изстреляла, е била изтеглена от гърдите му. Зарадва се, че Исак се е заел сам с изпълнението на тази задача, че няма да й се налага да вижда последиците от работата си. Укори се за страхливостта си и се загледа в мантията, която падащият отгоре й сняг вече бе направил чисто бяла.

— Много подходящо — промърмори Исак.

— Кое? — примигна Симонета, за да прогони снежинките от клепачите си. Защото нищо тази нощ не й изглеждаше правилно и подходящо — светът се бе обърнал с краката нагоре. Снегът създаваше илюзията за звезди, падащи от небето, и тя бе обзета от усещането, че пропада в бездънния космос. — Кое е подходящо? — повтори.

Исак посочи към тялото на приятеля си и поясни:

— Покровът вече е бял. Това е правилният цвят за тахрихим, погребалният саван на нашия народ. Това е пръст Божи!

Без да казва нищо повече, Симонета ди Сароно нави златните си ръкави и грабна втората лопата. Беше много впечатлена, че Исак е в състояние да мисли за Бога точно в този момент, когато той като че ли бе изоставил верния си слуга и го бе отнел от невинните му деца. Внезапно в съзнанието й изплува картината, която Манодората й бе описал при първия им истински разговор тук, под тези дървета. За пламтящото, пронизано сърце на свети Августин — светецът, който пръв се сетил да обвини евреите за смъртта на Христос. Точно в този момент тази картина като че ли носеше огромно значение, но все още врящият мозък на Симонета не бе в състояние да схване какво беше то. Единственото, което съзнаваше, бе, че когато отново види подобни изображения, тя ще познае чие е горящото сърце, пронизано от собствената й ръка, биещо в ръката на светеца. Ще познае в него сърцето на своя приятел. Насред настанилото се гробовно мълчание двамата с Исак продължиха да копаят все по-дълбок гроб, а не след дълго към тях се присъедини и Вероника. Тримата копаеха, а снегът се сипеше отгоре им. Лопатата на Симонета удари в нещо метално и от земята се показа златен пръстен. Тя го избърса в роклята си и той блесна под бялата светлина на луната — звезда с шест върха.

— На Ребека е — отрони Исак.

Симонета кимна и едва сдържа риданието си. Накрая, когато свършиха, тримата заедно поставиха Манодората в студената земя. Исак изрече думите за сбогом и псалмите техилим така, както Манодората го бе сторил преди година на същото място за мъртвата си съпруга. Симонета не откри тялото, но преди да започнат да запълват гроба, приклекна и докосна през покрова златната ръка. Пъхна пръстена на Ребека в златния метал и усети познатото затопляне — сякаш той бе отново жив. Тук вече не се сдържа и сълзите й рукнаха. Защото, макар плътта да си замине с времето, двата златни символа на съпруга и съпругата щяха да останат цели и завинаги заедно под земята. После си каза, че този гроб, под това дърво, бе най-близкото до сандъците на Анселмо, което можеше да се постигне — беше сигурна, че свещеникът би одобрил стореното от нея.

Постепенно запълниха гроба и черната купчина пръст почти моментално стана бяла, защото снегът се сипеше като пелена. Вероника хвана Симонета за ръка, като й направи знак, че трябва да влязат и да оставят Исак сам. Учителят кимна, докосна рамото на треперещата си господарка и рече:

— Вече влизайте, милейди. При отсъствието на близки шомрин трябва да остана аз — пазител на мъртвите. Ще поседя тук още малко, ще го пазя и ще се моля.

Симонета кимна. Изведнъж усети, че я обгръща огромна умора. Ръцете й затрепериха и зъбите й затракаха въпреки топлата стая, в която влязоха. Коленете й се тресяха при всяка стъпка, стомахът й се преобръщаше, а гърлото й заплашваше с повръщане — ако точно в този момент й се наложеше да сложи стрела в лъка си, не би могла да опъне тетивата. Ала ето че само преди един час тя съвсем хладнокръвно, чрез комбинация от бърза мисъл и светкавично изпълнение, бе убила човек. Бе изстреляла стрелата си право в едно горящо сърце, а фактът, че това сърце вече умираше, очевидно ни най-малко не смекчаваше вината й. Това ли е, което е правел Лоренцо всеки ден, когато отсъстваше от дома им заради военните си походи? Тя поне бе отнела живот от милост, докато той го бе правил за слава, победа и политическа изгода — все мотиви, далеч по-неубедителни от нейния. А после изненада сама себе си, когато събра заедно треперещите си ръце, приведе коленете си, които продължаваха да се тресат, и събра тракащите си зъби в молитва. От доста месеци насам тя бе забравила Бога, затова, след тези шокиращи, вледеняващи събития от тази вечер, се бе възхитила на неугасващата вяра на Исак, без да я разбира. Не се бе молила от деня, в който Бернардино си бе заминал. Знаеше, че няма нужда да иска прошка, задето бе отнела живот, защото го бе сторила, за да избави Манодората от огромната болка и да спаси децата му. Затова не се помоли за прошка, нито дори за душата на приятеля си. Знаеше, че всичко това ще дойде по-късно. Не, Симонета внезапно почувства, че трябва да благодари по-скоро за едно чудо — за чудодейното сипване на снега, който бе навлажнил съчките, приготвени за клада на децата. Вероучението й дойде на помощ и тя си спомни за света Лучия, която е била спасена от кладата, защото съчките отказали да се запалят. Спомни си също така и за света Аполония, която съвсем доброволно е скочила в огъня. Незнайно защо, но тези легенди й се оказаха под ръка точно в мига, в който имаше нужда от тях — изтегли ги от дълбоките ниши на паметта си подобно на изненадващо завърнали се обратно отдавна изгубени пътешественици. Симонета се загледа през прозореца към луната и звездите и заговори на тези две светици, които сега живееха в рая — едната без очи, а другата без зъби.

— Благодаря ви! — прошепна от все сърце.