Мадоната на бадемите

Трийсет и пета глава Графинята от Шалан

Бернардино постепенно привикна към ритъма на каноническите часове: Утринна служба, Прима, Терца, Секста, Нона, Вечерня, Втора вечерня. Звучаха като стъпки или като музикален такт — в такт с изгряващото слънце, в такт със заника му и после отново в началото на новия ден. И въпреки това тук никой не бързаше за никъде, нямаше нищо неотложно. Бернардино бе започнал да разбира по колко време му трябва за всеки елемент от рисунките му само по молитвите, напявани от сестрите. Привикна не само към ритъма им, но и към тишината, свикна със замислените монахини, които се разхождаха из градините, копаеха билките си или четяха на глас от Светото писание. Сега той населяваше свят без остри думи, без неловки страсти. Тук нищо не се произнасяше по-високо от молитвата, нямаше никакъв звук, по-мощен от шепота на дълго расо върху калдъръма из манастира, никакво насилие над ушите освен напевите и каденците на псалмите. Усещаше балсама на приятелството си с Бианка като естествено продължение на приятелството си с брат й, един благороден паралел на непризнатия за благородник. Усмихваше се тайничко, когато си дадеше сметка колко много си приличат двамата, как и законното дете, и незаконното имат много общо с общия си баща.

Бернардино започна още един ден, посветен на украсяването на този тих свят, още един ден, в който осмозата на религиозността, която го обгръщаше, щеше да се пропие в кожата му. Откакто онази вечер се бе молил, бе започнал да говори по-често с Бог — разбира се, когато Бианка не беше при него. Затова, докато мислеше как пак ще види приятелката си в деня, в който смяташе да се заеме с изображението на света Катерина, той отново се изпълни с усещане за мир и покой. И тишина. Затова бе неимоверно изненадан, когато завари абатесата крайно развълнувана и крачеща като обезумяла напред-назад. Тя счупи черупката на спокойствието му и го отведе обратно в онзи, другия свят — света на насилието, страстите и смъртта.

— Какво има? — възкликна изумено той.

— Имам нужда от помощта ви! Ще дойдете ли? — в тона на Бианка се усещаше настойчивост и категоричност, каквито той не познаваше досега.

— Но какво става? — попита сащисано Бернардино.

— Нямаме много време! — заговори абатесата. — Една приятелка е в огромна опасност! Добре е, че сте облечен в расо на нашите събратя монаси. Така ще можете да вървите незабелязано из тълпите.

— Но какви тълпи?

Бернардино беше благодарен на това расо, защото в него действително се чувстваше незабелязан. Въпреки това бе излизал в града само няколко пъти, при това само в краен случай — за задължителните посещения в дома на неговия покровител и за купуване на нови бои. Даваше си сметка, че кардиналът най-вероятно все още го търси. Сякаш в отговор на мислите му абатесата изрече:

— Знам, че рискувате живота си, когато напускате убежището на тези стени, затова не бих ви молила за подобно нещо, ако наистина не се налагаше. Е, ще дойдете ли или не?

На Бернардино не му трябваше много време за мислене. Вярно е, че имаше известно количество вродена смелост, но далеч повече беше вроденото му любопитство, което сега го изпълни с непреодолимото желание да види какво толкова е станало в Милано.

— Разбира се — отговори.

Без повече обяснения сестра Бианка го поведе през билковата градина и двамата излязоха през задния вход на старата кула на цирка. След това тръгнаха бавно по Корсо Маджента, защото улицата беше препълнена от народ, а хората жужаха като досадни пчели. Бернардино изпита внезапно желание да се обърне назад и да погледне към фасадата на манастира и мраморните й корнизи — както дете копнее за дома си, докато пълзи бавно по пътя към училище. Изпита познатото усеща не за грозно предчувствие и уязвимост, връхлитащо го винаги, когато излезе от безопасния рай на манастирските стени. Слънцето едва бе успяло да се издигне иззад капака на болезненожълтия облак и светеше с мътния оранжев ореол на комета, предшестваща избухването на епидемия или на война. Бернардино вдигна качулката си и извърна очи от грозните лица, които очевидно се присмиваха на спокойното, набожно изражение на монахинята. Дръпна ръкава на абатесата и попита:

— Какъв е този народ? Къде отиват всички? Къде отиваме и ние?

— Да видим една екзекуция. Хайде, може да сме закъснели!

— Разкажете ми, докато вървим. Кой ще бъде екзекутиран? — попита Бернардино и веднага съжали за думите си, защото видя, че Бианка се натъжи много.

— Графинята на Шалан — една добра приятелка на мен и на моето семейство.

— Значи и на баща ви? Тогава той защо не се намеси?

— Защото нещата стигнаха твърде далече за това. Вече самият народ иска смъртта й.

— Народът ли? Но защо?

— Издадена е морална присъда срещу жена, известна като доста лека. Жена, чийто грях се състои в това, че обича повече от един мъж — впрочем повече и от двама мъже.

Бернардино се почувства като ударен от чук. Ето ти, значи, доказателство за това какво очаква жените, които си позволяват да обичат свободно. Неговият съперник за сърцето на Симонета беше мъртъв, ала призракът на Лоренцо бе напълно достатъчен, за да ги раздели завинаги. Симонета бе подложена на присмех и порицание от народа на Сароно, а тук, в Милано, страстта на една жена очевидно бе на път да донесе смъртта й.

— Разкажете ми повече за това — подкани той абатесата.

Докато вървяха по улиците, водени от тълпите, Бианка започна разказа си:

— Графиня Ди Шалан беше единствено дете на богат лихвар, който живееше в Казал Монферато. Майка й беше гъркиня. Момичето бе толкова красиво, че въпреки низшия си произход още на шестнайсет години стана съпруга на благородния Ермес Висконти.

Бернардино беше чувал достатъчно за подобни бракове, затова не закъсня да попита:

— На колко години е бил съпругът?

Бианка се усмихна и бръчките по лицето й се изчистиха, макар че малко след това се върнаха.

— Достатъчно стар, за да й бъде дядо. Доведе я да живее в Милано, където тя идваше само и единствено в къщата на баща ми. Играеше с мен, докато растях, и беше изключително мила и весела, но не й разрешаваха да се вижда с други хора. Дъртият й съпруг казал на приятеля ми Матео Бандело, че познава добре характера й и в никакъв случай няма да й позволи да гостува на воля на дамите в Милано. След смъртта на Ермес, когато едва бе прехвърлила двайсетте, тя се оттегли в Казале и започна да живее охолно с много любовници. Един от тях — графът на Шалан от Вал Д’Аоста, стана неин втори съпруг. Беше пленен от невероятната й красота, но двамата нещо не успяха да се разберат. Тя го напусна и се установи в Павия. Достатъчно богата благодарение богатството на баща си и на първия си съпруг и все още красива и на средна възраст, тя вече се отдаде на истински разюздан живот. Любовниците й нямаха край.

Подмятан насам-натам от тълпата, Бернардино си каза, че графинята си е намерила идеалния за себе си живот, но усещаше, че в този разказ предстои съдбовен обрат. Наложи се да се хване здраво за ръкава на расото на абатесата, за да не се изгубят — много държеше да чуе останалата част от историята.

— Тук трябва да споменем двама от любовниците й — Ардицино Валперга, граф на Масино, и сицилианският дон Пиетро ди Кардона. Графът на Масино й беше омръзнал, но пък дон Пиетро я обичаше с безумната страст на младеж. Правеше всичко, което пожелаеше тя. И ето че веднъж тя го помолила да убие предшественика си, за да я освободи от него.

Бернардино бе шокиран не на шега, когато разбра, че леката жена се е превърнала в убийца. Не беше много сигурен какво е становището на абатесата по този въпрос, но реши да рискува:

— Но, сестра Бианка, тази жена май наистина е имала лошо влияние върху хората! Бихте ли могла вие, Божията рабиня, да защитавате подобна жена? Наистина ли смятате да се намесите, за да я спасите?

— Бернардино, всички на този свят сме грешници. Но никой човек няма правото да отнема живот — само Бог има това право. Затова, ако сега я убият, значи херцог Сфорца няма да бъде по-добър от дон Пиетро, убиеца!

— Значи убийството все пак е извършено? Как точно?

— По това време тя живееше тук, в Милано. Една вечер дон Пиетро причакал граф Масино след вечеря — графът бил убит, но дон Пиетро го хванали. Така той разкрил жестокостта на своята любовница и тя била тикната в тъмницата. Сега я държат в крепостта Порта Джова — замъкът на фамилията Сфорца, където очаква екзекуцията си, определена за тази сутрин.

— А вие какво можете да сторите?

— Надявам се да й купя свободата. Защото, макар да е действала неправилно, убедена съм, че се е покаяла, и ми е много тъжно, че ще трябва да плаща за действията на друг човек. Макар да нося расо, аз все пак си оставам жена, затова ми се къса сърцето, че една жена може да бъде убита за нещо, сторено от мъж, колкото и голямо да е било влиянието й над него! Надявам се да мога да я убедя да заживее с нас като наша сестра, да завърши живота си в покаяние зад стените на нашия манастир.

За момент човешкият поток спря и абатесата се обърна към него:

— Разбирате ли, Бернардино, когато си мисля за графинята, аз не виждам нито лека жена, нито убийца. Виждам само една мила дама, с която съм играла и съм се смяла като единствено, самотно дете в къщата на баща си.

При катедралата тълпата забави ход и продавачите автоматично напъплиха хората. Предлагаха се статуетки на графинята — прочута красавица с руса коса и приятно лице. Бернардино и абатесата сведоха глави, за да разбутат тълпите. Пътуващите търговци продаваха светена вода за благослов на тялото, а по-предприемчивите пъхаха кичури боядисани в жълто конски косми в качулките им, твърдейки, че това са кичури от косата на графинята. На една дървена платформа актьори с гротескни маски разиграваха историята на похот и убийство, като двамата любовници носеха огромни фалоси от папиемаше при слабините си. Актьор с дълга руса перука ги галеше сластно, но малко след това мургавият сицилианец уби неаполитанеца, който започна да хвърля червени панделки към тълпата в имитация на кръв. В края на сценката огромна сребърна брадва падна върху врата на графинята и последваха нови червени панделки.

Тълпата достигна до такова ниво на вълнение и крясъци, че след месеците мир и покой главата на Бернардино се завъртя. Вече разбираше отлично защо абатесата е искала защита в такъв ден — защото двойки мъже и жени се натискаха съвсем открито, водени от събудената от мисълта за насилие животинска похот, а малко по-далече зърна едно самотно момиче да се опитва да избяга от мъжете, които го обкръжаваха и се опитваха да вдигнат полите му. Бернардино вдигна очи и зърна светците, подредени по готическите кули на катедралата, свели тъжно очи към множеството, самите те играчи на болезненожълтия фон на небето над тях. Той също се изпълни с тревога, че една толкова високопоставена дама трябва да бъде убита заради греховете на любовниците й, затова продължи смело напред.

Достигнаха отбранителния насип на голямата червена крепост Порта Джова — стражевите й кули се извисяваха като огромна връзка ключове, предназначени да пазят членовете на фамилията Сфорца вътре, а простолюдието да държат навън. Днес обаче големите порти на часовниковата кула Торе дел Филарете бяха отворени и народът се стичаше вътре на талази, на талази, под зловещото око на змията на фамилията Сфорца, украсяваща герба над входа, „готова да нападне, готова за удар“ — помисли си Бернардино за змията. Днес платените войници, наети да охраняват замъка, бяха разделили пиките си, за да пропуснат множеството. Вътрешният двор вече бъкаше от народ и всички се натискаха да заемат по-добро място за гледане. Сестра Бианка хвана ръката на Бернардино и го поведе към края на тълпата — направо към едни каменни стъпала в предната стена. Там ги чакаше една фигура в синя коприна. При вида на абатесата фигурата приклекна и целуна пръстена й.

— Добър ти ден, Матео! — поздрави абатесата. — Ако денят не беше толкова мрачен, това би било среща на велики умове! Матео Бандело — велик писател, се запознава с Бернардино Луини — велик художник!

Двамата мъже се поклониха един на друг и всеки изгледа с любопитство другия. Единият, който нямаше нищо общо със светостта, носеше расо на монах и беше много по-красив, отколкото един монах има право да бъде. Другият — грозен и ощетен от съдбата, беше всъщност монах, но днес бе облечен в най-прекрасните дрехи, които биха направили чест и на най-изискания придворен. Интелектът буквално струеше от очите на писателя.

— Надявам се по-късно да имаме възможността да поговорим, защото се възхищавам на всички ваши творби, които съм виждал, синьор! — изрече Бандело.

Бернардино, който не беше голям читател, не можеше да отговори със същия комплимент на Бандело. Но писателят вече беше сменил темата и с отривист жест се обърна към абатесата с въпроса:

— Носите ли всичко?

— Да — отговори сестра Бианка. — 15 000 крони.

— От манастира ли?

— Едва ли — усмихна се тя въпреки сериозността на момента. — От човек, който познава графинята и желае нейното освобождаване.

— Да, Алесандро Бентиволио — кимна Бандело. — Баща ви винаги е бил истински благородник, а подобна щедрост е типична за него.

Сестра Бианка го дари със странната си полуусмивка и бързо прошепна:

— А също така и дипломат. Наясно е, че в случая аз трябва да съм тази, която действа от негово име. Ако го направи лично, жестът му няма да се възприеме добре. Графинята нанесе голяма обида на народа, а баща ми не може да си го позволи. Както и да нанесе обида на херцога. Между другото, той тук ли е?

— Не — поклати глава Бандело. — Франческо Сфорца не би рискувал да се покаже пред народа, особено след всичките си военни кампании. Иначе можете да бъдете сигурна, че наблюдава всичко от някое безопасно място на крепостта си. Ето там, от Рокета. Дотам може да се стигне единствено чрез подвижния мост, който, както виждате, в момента е вдигнат. Да се надяваме обаче, че името на рова, над който минава, не е пророческо.

— Името ли? — обади се Бернардино.

— Фосато Морто — Ровът на смъртта — поясни Бандело и се усмихна зловещо, след което пое тежката кожена торба от ръцете на абатесата. — Така. Да видим сега какво може да се направи с тази торба. Вие чакайте тук. Ще се върна скоро.

И двамата проследиха как синята фигура се изкачва по стълбите на крепостта и изчезва в голямата кръгла кула. Под стената Гирланда тълпата започна да става неспокойна в очакване на обещаното кръвопролитие — псалми се надпреварваха за внимание с мръсни кръчмарски песни, кикот се бореше с дюдюкания и викове. Бианка затвори очи, за да не вижда сцената, и устните й се задвижиха в молитва. Бернардино обаче се чувстваше достатъчно неспокоен, за да я прекъсне.

— Не може ли да се опита с бягство? — прошепна в ухото й.

Без да отваря очи, абатесата отговори:

— Вече е опитвано. В този замък има достатъчно проходи, които могат да те отведат на свобода — единият води направо към ловния резерват „Барко“, а оттам и към гората, а другият — към манастира на Санта Мария Грация.

— Имате предвид „Санта Мария деле Грацие“ ли?

— Знаете ли го? — отвори очи абатесата.

— Разбира се — отговори Бернардино. — Там е най-великият шедьовър на моя учител — „Ченаколо“.

— Да, „Тайната вечеря“ — кимна монахинята. — Но никога не съм я виждала. Но пък знам, че има таен подземен проход, който свързва тази крепост с манастира. Построен е от самия Лудовико ил Моро, за да може да ходи всяка вечер при тялото на мъртвата си съпруга, положено там. Говори се, че нощем в прохода все още се носят риданията на херцога — тук абатесата се прекръсти. — Преди седем нощи графинята се опита да избяга в манастира именно по този път, но беше предадена. Затова онази торба сега е единствената ни надежда.

Тук тя отново затвори очи и започна да премята зърната на броеницата, увесена на кръста й.

Бернардино замълча. Очите му заоглеждаха тълпата — колекционираше грозни лица, а паметта му запечатваше детайли от присмехулните им и презрителни физиономии. Сети се за книжката, която седеше в килията му редом до Библията — прочутата „Либричоло“ в която Леонардо бе запечатал човешки гротески, които са му направили впечатление. Но паметта на Бернардино бе същинска библиотека за подобни образи. И сега долу на площада зърна мнозина, които един ден щяха да се открият обезсмъртени по стените на „Сан Маурицио“, особено когато Бернардино се заемеше с изработването на стенописа „Подигравките към Христос“.

Един монах в гарвановочерното расо на доминиканците се покатери на големия дървен блок, поставен до стената, и започна с назален вой латинска проповед за злото, заложено у жените, като започна с Ева, мина през всички епохи и достигна до настоящето. Чувствата му бяха посрещнати с бурното одобрение на тълпата, което ще рече образованите, които знаеха латински, се съгласиха с изразеното становище от страна на монаха, а невежите просто си намериха повод за поредните крясъци. На Бернардино му трябваше известно време, докато си даде сметка за целта на дървения блок, на който се бе изправил монахът, но когато осъзна истината, кръвта му се смръзна въпреки вълненото му расо.

Не след дълго Бандело се върна. Носеше в ръка торбата и още при слизането си по стълбите поклати глава. Когато ги наближи, рече:

— Никой не смее да приеме парите. Дори и в нашата епоха на корупция никой не смее да излъже тълпата точно в този момент. Тя е обречена!

Бианка кимна, приемайки неизбежното, и тримата се загледаха в разгръщащата се пред тях сцена. От вратата на кулата се появиха двама сержанти, следвани от фигура с яркоруса коса. Докато триото вървеше между бойниците, Бернардино видя, че графинята е с пищно тяло и е облечена със златна рокля със сребърни нишки. Тълпата започна да й се подиграва и присмива, а в мига, в който тримата слязоха долу, и да я замеря със зеленчуци и всичко, което бяха успели да довлекат от бедните си колиби. Из площада се понесоха викове „Курва!“, които бяха подети от останалите и отекнаха дори отвъд крепостта. Бернардино се възхити на самообладанието на графинята в лицето на подобен присмех, но вътрешно в себе си се зачуди, че една такава жена е накарала две сърца да забият толкова силно за нея, че мислите им да се насочат към убийство. Най-добрите й години бяха отдавна зад нея — талията й се бе разширила значително, а кожата й бе зачервена като на селянка. Бернардино забеляза, че природата надали има нещо общо със златистото на косата й — очевидно използваше венециански помади и методи за изсветляване на къдриците. После тя се обърна към плачещата девица, която носеше шлейфа й, целуна я по бузата, усмихна й се и в този момент Бернардино видя как лицето й се озарява от красота и обещание за плътски наслади. Жената разкопча голямата си яка и постави главата си на дръвника. Палачът приближи с брадвата си. Докато главата й се навеждаше, от привилегированата им позиция Бернардино успя да се наслади на цяла палитра от изражения по лицето й: неистов страх, тъга, задоволство за добре изживян живот, спомен за това какво означава да обичаш и да бъдеш обичана, вкусът на хубаво вино, уханието на секса, разкъсването на парче хубаво месо — и всичко това, примесено с неподправен ужас. Ала над всичко това, подобно на перфектен актьор, се извисяваха гордостта и достойнството, и желанието да напусне този свят с благородството, с което бе родена. Бернардино усети в очите си сълзи при осъзнаването на реалността на чувствата, които жената изпитваше — това тук не беше нарисувана светица, а истинска жена, намираща се под сянката на брадвата. Всичко стана толкова бързо, че Бернардино не можеше да повярва, че е свършило. Брадвата падна със свистене, уловила случаен отблясък на слънцето. Към тълпата бликнаха кървави фонтани и всичко свърши. Главата на графинята беше вдигната високо — очите й бяха подбелени, а трапчинките й никога повече нямаше да помръднат.

Бернардино знаеше, че в този момент абатесата страда много, затова я прегърна през раменете.

Бандело хвана ръката й и рече:

— Ще напиша историята на графинята. Но сега трябва да тръгвам, преди господарите ми да установят, че ме няма.

След още една целувка на пръстена и кимване към Бернардино той се изгуби в тълпите.

Министрелите дръннаха лютните си и тълпата се разтанцува. Нахранен с кръв и зрелища, извиващият се дракон на простолюдието пое обратно към катедралата, за да продължи остатъците от жалкия си ден.

— Почакайте ме тук! — изрече внезапно сестра Бианка. — Трябва да се видя с главния сержант. Ще проверя дали не мога да сторя за нея едно последно нещо.

Бернардино зачака. Слънцето се издигаше все по-високо, а замъкът потъна в мълчание. Червените стени се стоплиха, а кръвта попи в камъните, поели спомена за това и още много други екзекуции, които протестираха, доказвайки невинността си, докато слънцето ваеше с лъчите си красотата на архитектурата им.

Сестра Бианка се върна. Кожената й торба вече не дрънчеше, но все така беше пълна, кръгла и потъмняла в основата. Бернардино веднага разбра какво има вътре. Разбра още, че петнайсетте хиляди крони, които очевидно не бяха достатъчни да купят живот, са били напълно достатъчни за една отрязана глава.

— Хайде да тръгваме! — подкани го абатесата. — Трябва поне да я погребем подобаващо!

Само Бернардино и абатесата знаеха, че главата на графинята на Шалан лежи в билковата градина на манастира „Свети Мавриций“. Въпреки греховете си тя беше приета сред осветените стени и действително стана една от сестрите, макар и не по начина, който възнамеряваше да й предложи абатесата. Сестра Бианка я постави под огромните бели цветове на валериана — билката, за която се знаеше, че цели всичко, пази от злини и носи спокойствие и умиротворение. Когато камбаните зазвъняха за поредната служба, сянката на кулата падна върху билковата градина като демон и Бернардино най-сетне усети значимостта на тази градина, която някога е била сухият пясъчен център на арената на смъртта. Игрището на император Максимин бе видяло достатъчно много злини. Не една и две глави и крайници са лежали тук — и сигурно все още лежаха; пясъкът неведнъж и два пъти е потъмнявал от кръв. Кръвта нахлу в главата на Бернардино и забуча с рева на тълпите от цирка, с помахването на жадния за кръв император. „Радостта на народа“ — така бе нарекъл Авсоний цирка. И наистина, Бернардино бе станал свидетел на този факт и днес. На ревящата тълпа и на жаждата й за кръв. И тогава разбра, че спокойствието на тази обител, което бе почувствал тази сутрин, е чиста илюзия. Около този неподвижен център светът все така продължаваше да се върти, все така кървав и жесток, както винаги си е бил. Когато най-сетне двамата с абатесата влязоха в Залата на вярващите, беше едва обед, макар Бернардино да имаше усещането, че е минала година, откакто сутринта бе пресякъл коридорите на този манастир в тихо съзерцание. Художникът хвана четките си, но не бе в състояние да мисли за нищо друго освен за сцените, на които бе станал свидетел преди броени часове. Докато скицираше лицето на блажената Катерина, той не успя да се въздържи да не нарисува приятното, благо лице на графинята, но го насити не със страстите на живота й, а с благородството на смъртта й. След това нарисува златната рокля, избродирана със сребърни нишки, и благородната й глава, преклонена пред меча на убиеца й.

— Света Катерина — поясни за Бианка. — Какво е станало с нея, ще ми разкажете ли?

За пореден път абатесата се зае да му разказва за живота на една светица, ала този път гласът й трепереше, изпълнен с много тъга, а думите й се спъваха накъсано, все още носещи мъката от видяното сутринта.

— Катерина била толкова благородна и храбра, че още на осемнайсетгодишна възраст се представила пред император Максимин, който преследвал жестоко християните, и го порицала за жестокостта му.

— Пак ли Максимин? — вдигна глава от фреската си Бернардино.

— Пак. Катерина излязла победителка в дебата. Няколко от опонентите й били толкова впечатлени от красноречието й, че се обявили за християни и веднага били избити. Вбесен заради загубата си, Максимин заповядал Катерина да бъде бичувана, а след това хвърлена в затвора. Но тя успяла да покръсти толкова много хора дори от килията си, в това число и съпругата на императора, че била осъдена да умре на колелото. При докосването й обаче този инструмент за мъчение по някакво чудо се разпаднал.

Бернардино слушаше и продължаваше бясно да рисува. Днес обаче умът му не му предлагаше идеализирани сцени на святост върху стената, които да преповтаря. Днес виждаше единствено графинята и нейния край. Начерта колелата, върху които тя трябваше да бъде пречупена и в метафоричен, и във физически план, но после накара ангелите да ги ударят толкова силно, че парчетата им се разхвърчаха на всички страни. Тук той не можеше да не отдаде почит на рисунките на механични уреди на своя учител Леонардо, но за разлика от него не виждаше Бог в машината, а машината в Бога, чудейки се за пореден път какви мъчения бе в състояние да измисли човечеството за собствения си вид. Чу отново зад себе си треперливия глас на приятелката си, завършваща разказа си:

— Напълно побеснял, императорът заповядал да я обезглавят, после ангели отнесли тялото й до планината Синай, където по-късно в нейна чест били издигнати църква и манастир.

Абатесата се отпусна на пейката зад него и покри лице в молитва или може би, за да си поплаче — и той самият не бе сигурен какво точно правеше. Бернардино я гледаше неподвижно как скърби за онова, което бе изгубила и което беше много повече от приятелката й от детинство. С нея си бе заминала и нейната невинност. Когато вдигна глава, той видя, че сълзите все още се стичат по бузите й. Внезапно мъченичеството вече имаше човешко лице — за първи път през защитения си живот и двамата бяха станали свидетели на това как едно човешко същество убива друго.

— Хубаво стана, че видяхме каквото видяхме — изрече накрая сестра Бианка. — Разказвала съм ви множество легенди — за светци и грешници, за мъченици и за герои. Седя си аз тук и проповядвам тези лековати притчи за канонизираните и за ужасите, които са понесли, без да си давам сметка, че е голяма арогантност от моя страна да се опитвам да ви направя по-добър човек, да ви въведа във вярата! — изправи се и започна да крачи напред-назад пред художника. — Но до този ден наистина не съм знаела какво говоря! Не съм познавала какво значи истинска смелост в лицето на смъртта! Животът ми тук е защитен, отдаден на тихо съзерцание. Израснала съм в богатство и удобства, но никога не съм помагала на болните, нито съм била сред умиращите. Вярно е, че тук даваме милостиня на бедните, но при нас идват приличните бедни, уважаваните и здравите, за да хвърляме монети в краката им. Онези с шарката и без краката, или пък жертвите на проказата чакат своите събратя далеч отвъд Залата на вярващите. Те също са вярващи, но не се допускат дотук, за да не прихванем от заразата им. Аз никога не съм излизала на пътя на болестта и смъртта. Тук не правим нищо друго, освен да се крием. Наричаме се Христови невести, но сме девици — никоя от нас не е познала страстите на леглото, нито какво е в състояние да те накара да направиш с човешкото сърце. Ние не знаем нищо за любовта, нито какво е да родиш, нито което и да е от изпитанията на смъртните жени. Не, оттук нататък променям начина си на богослужение! — заяви абатесата и удари с юмрука на едната си ръка дланта на другата. — Вярата ми ще приеме по-практически вид. Заедно със сестрите ми трябва да излезем сред хората, за да отнесем Божието послание директно до тях и да направим по-поносим живота на нещастниците!

Бернардино беше покъртен от внезапната промяна в абатесата. В замяна на това той реши да сподели с нея и своята промяна. Слезе от скелето си и хвана ръката й с големия пръстен.

— Аз също съм като вас — никога досега не съм виждал подобно нещо. Никога не съм бил войник и дори са ми се присмивали заради това — добави, защото никога нямаше да забрави думите на Грегорио. — Докато млади мъже умират, аз рисувам умиращи мъже. Докато кръвта им изтича на бойното поле, аз се чудя какво червено да намеря, за да нарисувам кръвта им. Всяко лице, които рисувам, приема спокойно ужасната си съдба, но това е просто метафора, моето разбиране за това, което би трябвало да представлява смъртта. Ала ето че днес графинята ме научи на доста неща за човешкото лице на саможертвата!

— В такъв случай, ако я нарисувате тук, ще почетете смъртта й. Що се отнася до таланта ви, Господ ни е създал различни. Вашата дарба не е с меча, нито на бойното поле — със сигурност ще загинете още при първата битка. — Бернардино се усмихна тъжно. — Но пък рисувате като ангел! Днешният ден промени и двама ни. И двамата пресякохме своя Рубикон — допълни абатесата — и никога повече няма да можем да се върнем назад. Странното обаче е, че така ни промени смъртта на един грешник, а не на светец. И ако можете да нарисувате реалното, човешкото така, както рисувате божественото, тогава няма да имате равен на себе си и моята приятелка няма да е загинала напразно!

И той го направи. Още един мъж, който също бе променен от този знаменателен ден, също удържа на думата си и написа новела за живота на графинята на Шалан. Матео Бондело завърши историята си по следния начин: