Мадоната на бадемите

Втора глава Мечът и пушката

Симонета ди Сароно седеше на обления от слънцето прозорец, подобна на ангел във високата му квадратна рамка. Гражданите на Сароно често отбелязваха тази прилика. Ден след ден тя седеше там, вторачила стъклен поглед към пътя. Вила Кастело — квадратна и елегантна къща, се възправяше величествено и самотно на известно разстояние от града или, както гласеше старата поговорка, „на разстояние за дълга разходка, но за кратка езда“. Беше разположена там, където земята на ломбардската равнина започваше да пъпли към планината — не много високо, но достатъчно, за да налага превъзходството си и за да могат жителите на градеца да я виждат чак от площада. С мазилка, сякаш леко близната от слънцето и напомняща на черупката на омар, с белите си елегантни колони и арки и изящните огромни прозорци тя беше обект на безкрайна възхита. Би могла да бъде и обект на завист, ако импозантните й порти не бяха винаги отворени за посетители. Търговците и молителите, които изминаваха дългия изнурителен път към вратите й и навлизаха в тучните й градини и паркове, винаги можеха да са сигурни, че ще бъдат изслушани от прислугата — факт, за който всички единодушно се съгласяваха, че е знак за благородството и щедростта на господаря и господарката на дома. Впрочем къщата символизираше самото семейство Ди Сароно — достатъчно близо до градчето и техните задължения като феодали, но и достатъчно далече, за да се знае кой е господарят.

Рамката с главата на Симонета се виждаше чак от пътя за Комо, извиващ калните си коловози към обрамчените със сняг планини и бистрите като огледала езера. Доставчиците на храна и вода, амбулантните търговци и селяните виждаха постоянно дамата на прозореца, докато пътуваха по своите дела към и от Сароно. Преди биха се присмели на това неотменимо присъствие, но времената, които бяха настъпили, изобщо не бяха за смях. Твърде много от техните братя и бащи бяха заминали на война и твърде малко се бяха върнали. А войните не бяха една и две. Все войни, които като че ли нямаха нищо общо с тяхната Ломбардия, но които очевидно бяха изключително важни за разни велики мъже с низки мотиви — папата, френският крал и алчният император. И ето че тяхното скромно, но проспериращо шафранено градче Сароно, разположено между славните кули на Милано и сребристото величие на планините, залиня и одрипавя от конфликта. Грубите войнишки ботуши бяха изтъркали изящните павета на площада, а стоманените шпори бяха изронили мекия камък от ъглите на къщите, докато кавалерията на Франция и на Империята преминаваше през него във вихрушка от погрешно насочена праведност. За това добрите бюргери на Сароно разбираха много добре какво чака Симонета и макар да бе истинска дама, те я жалеха за човешките чувства, които споделяше с всички майки, съпруги и дъщери в този град. И нямаше как да не забележат, че макар денят, от който толкова се ужасяваше, настъпи, тя продължаваше все така, ден след ден и нощ след нощ, да си стои на прозореца с надеждата той все пак да се завърне у дома.

Вдовицата от Вила Кастело — защото сега тя беше точно това — бе сред главните теми, които се нищеха на площада. Старите златисти камъни на Сароно, с неговите разположени като лъчи на звезда улици, избликващи от площада на църквата, чуваха всичко, което имаха да кажат жителите му. А те говореха за деня, в който Грегорио ди Пулия, оръженосецът на господаря Лоренцо, се бе влачил, съсипан и окървавен, по пътя към портите на голямата къща. Бадемовите дървета, които се редяха покрай двете страни на пътя, помахваха с клони, докато той минаваше, а сребристите им листа нашепваха, че вече знаят скръбната новина, която той носи. Едва тогава господарката бе напуснала своя прозорец, за да се появи в рамката на вратата на къщата. Очите й се взираха вторачено, настоявайки да видят фигурата на господаря, а не на васала. Но щом разпозна походката и осанката на Грегорио, сълзите сами рукнаха от очите й. А когато той се приближи и тя зърна меча в ръцете му, се строполи безжизнена на земята. Всичко това бе видяно и разказано от Лука, син на Лука, помощник-градинар в имението. Два дена подред момчето се бе наслаждавало на своята знаменитост, защото бе единствен свидетел на сцената. Нареждаше, подобно на пътуващ проповедник, историята си пред тълпата жители на градеца, струпали се, жадни за клюки, в сянката на църковната камбанария — единственото убежище от прежурящото слънце. Тълпата се местеше заедно със сянката. Измина цял час, докато коментарите и възклицанията спрат. Говориха толкова много за Симонета, че дори църковният свещеник — тази добра душа, се принуди да отвори вратите и да поклати неодобрително глава към Лука изпод своята дебела сянка. Помощник-градинарят побърза да сложи край на разказа си още докато вратите се затваряха — защото за нищо на света не искаше да остави неразказана най-чудната и най-загадъчна част от тази трагедия — че оръженосецът бе донесъл от бойното поле и нещо друго. Дълго и метално — не, не беше меч… Лука нямаше никаква представа какво бе това нещо. Нямаше представа също така, че след като господарката се бе свестила, тя и нейният васал бяха прекарали в съвещание два часа, след което тя отново бе заела мястото си на прозореца, за да остане там може би до Деня на Страшния съд. Ден, за който всички се молеха Господ да я събере отново с нейния любим и съпруг.

Симонета ди Сароно се питаше дали има Бог. Първият път, когато си зададе този въпрос, бе шокирана от самата себе си, но веднъж минала през главата й, мисълта отказваше да я остави. Седеше си с очи, пресъхнали от взиране, и с тяло, сковано от нега, загледана в бадемовите дървета и в пътя. Седеше си така, докато червените рани по небето избледняваха и го превръщаха в нощен покров, а камъкът под ръцете й изстиваше като лед. Под нея се простираше градецът Сароно, сребреещ сред здрача като случайно изпусната монета. Усещането за откъснатост от него, на което някога толкова бе държала, вече бе пълно — отдалечената й от хората къща бе нейна тъмница, подобно на девиците от древността, затворени във високи кули и пазени от дракони, или като послушница, изолирана в килията на манастира. Рафаела, камериерката й, постави внимателно върху раменете й мека наметка, но Симонета нито я усети, нито оцени топлината й. Усещаше единствено скръбта, която се бе загнездила в гърдите й като воденичен камък. Не, по-скоро като бадем. Защото, когато получи за първи път един от плодовете на дърветата, на които ставаше господарка чрез брака си, тя го бе погълнала цял. Беше станала невеста на тринайсет, а Лоренцо, който пък бе само на петнайсет, й бе поднесъл бадем като част от церемонията, състояла се в същата онази горичка, която днес тя съзерцаваше ден и нощ. Двамата се бяха оженили в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно. Красивата бяла църквица, с осмоъгълния й баптистерий, хладна, опасана с дървета засводена галерия, и елегантна нова кула, достигаща сякаш до небето, никога досега не бе ставала свидетел на такъв разкош. Новият низ от камбани огласиха новината из цялата долина — две велики фамилии се обединяваха, докато хората се веселяха и празнуваха на площада под сянката на камбанарията. А после дойде и езическата церемония в горичката, където невестата и женихът носеха корони от сребристи бадемови листа и си размениха по един от плодовете на тези дървета. Поднасянето и изяждането на нечетен брой бадеми по време на сватба бе очевидно традиция от незапомнени времена, спазваща се по тези места, традиция, предназначена да донесе късмет, добър урожай и плодовитост. Но церемонията бе прекъсната, когато Симонета едва не се бе задавила, поглъщайки целия бадем. Лоренцо се бе разсмял сърдечно, докато майка й й подаваше вино с вода, за да прокара бадема.

— Трябваше да го схрускаш, да го строшиш със зъби! — се бе провикнал после. — Само така можеш да усетиш сладостта му!

И се бе оказал прав, защото, погълнат цял, бадемът бе оставил в устата й единствено вкус на сухо дърво. А след това съпругът й я бе целунал — и това бе единствената сладост, която й трябваше на тази земя.

Спомни си, че бадемът бе стоял заседнал в гърлото й по време на целия сватбен банкет. Майка й, която обичаше да изнася проповеди и виждаше Божията ръка във всичко, я бе предупредила с мрачен поглед да не се оплаква.

— Не трябва да забравяш този урок, дъще! Понякога трябва да разрушиш нещо, за да усетиш вкуса му такъв, какъвто е бил предвиден от Бога. Досега си живяла в безгрижие и богатство, обградена от много обич и благословена с голяма красота и щастлив брак, но да знаеш, че нищо в този живот не продължава вечно! Един ден ще страдаш много, затова е добре да не забравяш днешния. Само в страданието човек може да почувства силата си и живота, който Бог е отредил за него, защото със страданието идва и просветлението!

Тогава Симонета бе избрала да замълчи и бе продължила да отпива от виното си. Знаеше, че е длъжна да демонстрира покорство и послушание пред майка си, но за щастие бадемът най-сетне благоволи да слезе към стомаха й и на негово място тя усети топлината на червената гроздова напитка. Изпълни я нова доза топлина, когато плъзна очи към младоженеца. Едва сдържаше възбудата и удоволствието си, че е омъжена за този млад бог, че скоро ще настъпи тяхната първа брачна нощ… Мислено се изолира от думите на майка си. Възнамеряваше да бъде завинаги щастлива с Лоренцо и знаеше, че двамата ще имат голям късмет. Освен това смяташе, че се досеща откъде извира жлъчта на майка й — отправи поглед през нея към баща си. Красив и румен, баща й винаги бе обичал дъщеря си, ала тя в никакъв случай не бе единствената млада дама, която той обожаваше. Симонета бе наясно, че майка й страдаше много заради изневерите на баща й. Прислужници, които внезапно ставаха нагли, продавачки на вино, които посещаваха прекалено често дома им… Симонета бе сигурна, че тя няма да има такова бъдеще. Стисна ръката на Лоренцо и веднага забрави мрачните предупреждения на майка си.

Докато не дойде това и майчините й слова не изплуваха наново в съзнанието й.

Откъде можеше да знае, че животът й ще бъде съсипан тъкмо по този начин, че ще бъде принудена да търпи такава болка заради смъртта на мъжа, който толкова дълго време я бе правил така щастлива?! Беше убедена, че да бе всичко друго, щеше да го изтърпи, но това… Дори Лоренцо да бе погледнал друга жена, което никога не бе сторил, тя смяташе, че можеше да устои на изпитанията на изневярата. Де да можеше да е все още тук, все още реален и топъл, да се смеят и да се забавляват както досега… Но за това, което сега чувстваше, за тази зловредна буца в гърдите й, за тази скръб, която се бе загнездила в най-големите дълбини на душата й — за нея беше сигурна, че ще я убие. И това би било истинско спасение. Отпусна белите си ръце върху меча — неговия меч, който Грегорио бе върнал от бойното поле. След това се обърна към другото нещо, което Грегорио й бе донесъл. То беше дълго и заплашително, направено от метална тръба и дървена дръжка, с извити метални хищни нокти, стърчащи от едната страна. Дори и да бе достатъчно силна, пак не би могла да го вдигне.

— Какво е това? — бе прошепнала едва чуто. Грегорио стоеше пред нея и мачкаше в ръце качулката на кадифената си мантия, с очи, облени в сълзи.

— Наричат го аркебуз, милейди. Това е едно от новите оръжия. Прилича малко на оръдие, но може да се държи от един човек и стреля с фитилно запалване — посочи към овъглената връв на дръжката на странното нещо и S-образния спусък, прикрепен към тръбата.

— Защо си ми го донесъл? — попита с разтреперан глас тя.

— Защото именно едно такова нещо отне живота на господаря ми. Трябваше да ви го донеса, за да ви покажа, че той нямаше никакъв шанс. Познавате господаря. Той беше най-добрият войник, раждан някога. Идеалният рицар. Никой не бе в състояние да го надвие с меч. Обаче испанският маркиз Де Песхара ни изненада с над хиляда и петстотин стрелци с аркебузи. Видях как цели редици от френската кавалерия падаха като покосени под огъня на тези стрелци. Онези от мъжете, които не бяха уцелени, а само изхвърлени от конете си, побягнаха. А какъв шум беше само! Сякаш самият дявол се бе настанил сред нас и бе решил да ни оглуши с рева си — Грегорио се прекръсти върху изпокъсания елек, който пазеше бронята му.

Симонета преглътна тежко. Вече не можеше да има доверие на гласа си. Затова само кимна на Грегорио, за да го освободи, и отнесе двете оръжия — старото и новото — до прозореца, за да може да продължи да гледа навън.

„Глупак! — помисли си тя, внезапно вбесена на Лоренцо. Постави по една ръка върху всяко от оръжията, а студената стомана и на двете вледени пръстите й. Миналото и бъдеще. — Да, ти наистина беше идеалният рицар. Но не успя да прозреш приближаването на всичко това, нали? Каква полза от рицарския ти код на честта и от кавалерските ти правила пред лицето на подобно ужасно нещо? Твоите традиции вече ги няма. Ражда се съвсем нов свят. Свят, в който правила като твоите са като крехки сламки.“ Симонета изобщо не беше сигурна дали иска да живее в такъв свят. Запита се, при това не за първи път, дали някак си не може да насочи този аркебуз към себе си и да отиде при Лоренцо в рая. Или пък да се обеси в бадемовата горичка като поредната изоставена девица. Ала знаеше, че това е най-големият грях — грехът на най-презрения сред грешниците, Юда Искариот. Симонета бе отгледана от майка си в строго съблюдаване на всички религиозни догми и помнеше добре Деня на Страшния съд, изрисуван в баптистерия на родния й град Пиза, където ходеха на литургия. Всеки ден тя седеше чинно, докато свещеникът напяваше добре познатия й латински текст, и гледаше как дяволите поглъщат самоубийците, гризейки крайниците им и ближейки локвите кръв около тях с похотливите си езици. Те бяха едновременно ужасяващи и вълнуващи и тя започваше да се върти притеснено на семейната пейка, а лицето й пламваше, сякаш огнените езици достигаха и до нея — докато майка й не я щипнеше строго по ръката.

Не, тя не можеше да отнеме собствения си живот. Но животът й — този, който познаваше — я беше напуснал. Не беше допускала, че бракът може да бъде толкова щастливо преживяване. Двамата с Лоренцо бяха живели като едно същество в красивия си дом. Организираха банкети, ходеха на лов, пътуваха до други аристократични дворове и фестивали, пиеха виното от лозята си и се хранеха от бадемовите си дървета. Ходеха на литургия веднъж седмично в „Санта Мария деи Мираколи“ — църквата на техния брак, но иначе предпочитаха да се наслаждават на по-земните удоволствия, които предлагаха леглото и масата им. Не бяха благословени с деца, но любовта им един към друг беше толкова пълна, че те не чувстваха никаква загуба от това. Бяха млади, разполагаха с цялото време на света. Когато чумата от 1523 година покоси семействата и на двама им, те почти не забелязаха случилото се. Живееха във високия си замък и се обичаха, далече от хищните нокти на черната гостенка. Непрекъснато се смееха — Лоренцо беше весел и остроумен и научи и своята жена да забелязва смешното и да отвръща, така че не след дълго тя вече не му отстъпваше по духовитост. Бракът помогна на Симонета да разцъфти и скоро тя загуби детинската си пухкавост. Превърна се в прочута красавица с ангелското си лице, водопада от червена коса, стелещ се по раменете й, и с перленобелите си ръце. Не беше необходимо да се лишават от нищо — обединените им богатства им даваха възможност да се наслаждават на всичко, което поискат. Стените на имението им бяха покрити с богати гоблени, покровителстваха най-добрите художници и музиканти. Масата им се огъваше под блюдата, препълнени с най-фините меса и сладкиши, а красивите им тела бяха облечени в скъпи кожи и кадифета. Дългите медночервени къдрици на Симонета бяха поддържани от перлени мрежички, покрити с шапчици от скъпоценни камъни и сребърни нишки.

А после дойдоха войните — години на хаос, раздори и битки между държава и държава, между гелфи и гибелини1. Милано, Венеция, Генуа, Папските земи — всички те се превърнаха в пешки в борбата за територии, водена между различни сили — и местни, и чужди. Обучен още от рождение в изкуството на войната, Лоренцо скоро се прослави на бойното поле и се издигна до върховете на военното командване. Войните често го задържаха далече от дома му, така че неговата съпруга неведнъж празнуваше Архангеловден или Коледа сама, загледана тъжно в празния му висок резбован стол начело на масата. В такива моменти Симонета се чувстваше много потисната, но се отдаваше на някои от любимите си удоволствия като стрелба с лък или свирене на лютня с надеждата времето да мине по-бързо. Понякога, в отсъствието на Лоренцо, през главата й минаваше мисълта за дете, за неговото дете, с което да се занимава, когато той отсъства. Но това желание отминаваше още в мига, в който забележеше коня му по пътя между бадемовите дървета и се втурнеше да го посрещне. Той я притискаше страстно към бронята си и я целуваше право по устата и макар че двамата веднага се оттегляха в спалнята си, тя вече не изпитваше никакво желание събирането им да даде плод.

А сега този плод никога нямаше да се роди. Защото от тази последна военна кампания, на която бе заминал под командването на фелдмаршал Жак дьо ла Палис, Лоренцо никога нямаше да се завърне. Великият френски генерал беше мъртъв, Лоренцо също бе мъртъв и едва сега Симонета си даде сметка какъв балсам за душата й би бил един негов син или дъщеря. Пък и тя вече бе на седемнайсет и най-добрите й години за раждане бяха отминали. И беше напълно сама.

Ето защо Симонета ди Сароно се питаше дали има Бог. Защото ако имаше, той не би допуснал подобно страдание, нали така? Той не би разделил така безмилостно и безвъзвратно две напълно отдадени един на друг същества, чийто съюз бе благословен чрез тайнство в Неговия дом, нали?

И тогава тя се изпълни със страх. Не се бе молила нито веднъж, откакто се появи Грегорио. А щом беше обърнала гръб на своя Бог, значи сега й предстоеше да пропадне в бездната и да поеме онзи, другия път, най-мрачния и зловещия от всички. И когато бъде завинаги прокълната в ада, никога повече нямаше да може да се срещне със своя Лоренцо. А това би било съдба много по-лоша от съдбата, която я бе сполетяла сега, защото единствено надеждата да се съберат отново в рая бе в състояние да й даде сили да отвори очи за още един ден. Някога, когато беше щастлива, се молеше най-вече на Дева Мария, защото нали именно Божията майка бе познала мъжката любов и радостта от брака със свети Йосиф?! Затова сега тя взе решение — още утре ще отиде в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ — църквата на чудесата, за да се помоли за успокоение на Богородица. Защото ако имаше нужда от нещо, то това бе ни повече, ни по-малко чудо. Симонета свали ръце от меча и пушката и най-сетне напусна своя прозорец. Приклекна на пода до леглото си, за да си каже молитвата за лека нощ, а после, увивайки се плътно в кадифената си наметка, се строполи като покосена върху кувертюрата на леглото си и заспа.