Мадоната на бадемите

Четвърта глава Художници и ангели

В мига на смъртта на Филипо на бойното поле край Гариляно един велик художник започна своята велика творба. В мига, в който от гърдите на Филипо излезе сетният му дъх, четката на майстора докосна платното за началото на картината, която щеше да се превърне в неговия шедьовър. Но в случая ни интересува не точно художникът, а неговият ученик — младеж, който бе на съвсем същата възраст като нещастния Филипо. Човек, който някой ден щеше да стане велик, но засега нямаше и помен от това; мъж, който бе ленив, развратен и похотлив; човек с талант, но без никакъв морал; мъж, на когото никога за нищо не му бе пукало или поне не толкова, че да даде живота си за него, както бе сторил Филипо. В същия този съдбовен ден, когато Бог отне един войник от майка му и дари един художник с глътка божественост, която да вложи в творбата си, онова същество на удоволствията вероятно е било далеч извън обсега на вниманието Му. Името на това същество бе…

— Бернардино Луини! — екна из студиото. Това не беше вик, беше по-скоро рев.

Бернардино моментално позна този глас. Това беше гласът, който и той, и любовницата му се ужасяваха да чуят, докато снощи в покоите й палуваха заедно чак до мига, когато зората обагри покривите на Флоренция. Ако трябваше да бъде честен към себе си, Бернардино не можеше да не признае, че страхът от завръщането на съпруга бе добавил така необходимата доза тръпка към съвкуплението им, защото дамата под него не бе от най-големите красавици — бе я срещнал в студиото на господаря си, където тя бе позирала за портрет. Бернардино бе привикнал с гнева на съпрузи рогоносци, както ги наричаха през смях приятелите му, когато им се представяше за пореден път с насинено око или сцепена устна, опетняващи невижданата му красота. Ала днес в гласа на поредния измамен съпруг той усети такава жлъч, че побърза да остави четките си и да се огледа за удобно скривалище.

Навсякъде наоколо се виждаха платна, които бяха в процес на опъване или намасляване, рамки, които се сковаваха, или чираци, довършващи работата на майстора си. Удобно място за скривалище, за жалост, липсваше — или поне, докато погледът на Бернардино не падна върху платформата в другия край на дългата зала. Там седеше настоящата му любовница, с добродетелно кръстосани ръце, но леко премрежени от снощните гимнастики очи. Косата й висеше на пепеляви къдрици около лицето й, а зелената й рокля ни най-малко не помагаше на жълтеникавото й лице. Ако имаше повече време, Бернардино със сигурност би се запитал защо неговият учител и майстор Да Винчи толкова държи да я рисува — та тя не притежаваше дори блясъка на младостта и беше майка на двама сина! Когато и на него най-сетне му разрешат да рисува цяло женско тяло, ще си избере дама с божествена красота — ангел, който да е отражение на божествения заряд на четката му… Но сега не беше моментът за подобни размисли. Бернардино откри жадуваното си скривалище — зад главата на модела имаше дървен параван, нещо като триптих, който бе изработил лично той. Представляваше покрита с платно голяма дървена рамка, на която, по указание на учителя си, Бернардино беше нарисувал една пасторална прищявка на тосканската провинция — дървета, хълмове и поток. Тогава Бернардино се бе цупил много от тази задача — смяташе се за отдавна готов да рисува човешки фигури, но по някаква непонятна причина Леонардо продължаваше да дава на ученика си най-нисшата сред творческите дейности. Почти не му разрешаваха да хваща четката, освен ако не е, за да нарисува ръце. Ръце, ръце и пак ръце. Колкото и изненадващо да изглеждаше, Бернардино притежаваше природна дарба да се справя с тази най-трудна от всички задачи на живописеца, затова го караха непрекъснато да рисува ръце. Така и не можеше да се докопа до по-интересна работа, освен ако не е за скициране с въглен — графики, които после майсторът му довършваше със своя велик талант. Бернардино се бе надявал Леонардо да Винчи да забележи бързо дарбата му за рисуване и да го възнагради с истинска поръчка. Но точно сега бе доволен, че талантът му не бе получил полагащото му се признание, защото параванът щеше да му свърши идеална работа. Докато тичаше към платформата, забеляза, че моделът ококори очи — жената също бе разпознала този глас и си даваше сметка, че сблъсъкът е неизбежен. Оказа се обаче, че не е имало нужда да се тревожи толкова — Бернардино бе страхливец. Той докосна бързо устни с пръст, показвайки й да си мълчи, и се вмъкна зад паравана — секунди преди двойните врати на студиото да се отворят с гръм и трясък и вътре да влети самият Франческо ди Бартоломео ди Заноби дел Джокондо.

Бернардино надникна през една от цепнатините между пантите, където една от частите на триптиха се съединяваше с друга. Само един поглед към майстора му бе достатъчен да му подскаже, че Леонардо бе видял всичко — той винаги виждаше всичко. И макар че брадата му скриваше голяма част от емоциите на великия художник, нищо не бе в състояние да прикрие повдигнатите му от изненада вежди, докато продължаваше работата си.

Леонардо да Винчи не беше особено набожен, даже точно обратното — пренебрежението му към религията граничеше по-скоро с еретизъм. Затова бе повече от иронично, че със своята пищна бяла брада и коса той приличаше много на Бога, в когото изобщо не вярваше. Но майсторът не даваше и пет пари за шегите, които се носеха по негов адрес, а човешките слабости във всичките им проявления предизвикваха у него любопитство и снизхождение — особено любовните приключения на неговия любим ученик. Той бе превърнал момчето в свой фаворит още от самото начало, като му бе подарил прочутия си скицник, известен като „Либричоло“2 — петдесет страници, изпълнени с най-изящните гротески, виждани някога. На страниците на този скицник се виждаха уличница само с две дупки на мястото на носа й; един тип с толкова големи издутини на врата, че изглеждаше сякаш има три глави; и една бедна твар, чиято уста бе зашита от самата природа, така че можеше да се храни само през носа си чрез приспособление с нещо като сламка, измислено от самия Леонардо. Бернардино прекарваше часове наред в съзерцание на тези гротескни графики — факт, който Маестрото очевидно одобряваше. И често отбелязваше:

— Докато рисуваш изнежените си ломбардски красавици, Бернардино, гледай да не забравяш, че не всичко, създадено от природата, е красиво!

Но докато „Либричоло“ показваше грозотата в нейния най-естествен вид, то читателят на книжката бе толкова красив, че слуховете за него стигаха до цинизма да твърдят, че красотата му доставя удоволствие на Маестрото по начини, които са повече от естетични. Защо иначе, при завръщането си във Флоренция, Леонардо ще води със себе си един обикновен чирак от своето студио в Милано, едно момче, което никога до този момент не бе напускало плоския диск на Ломбардия, обграден от едната страна с планини, а от другата — с езера?

Бернардино видя как Франческо нахлува с широки крачки в залата и замята широката си мантия така господарски, че прекатурва почти всички платна, покрай които минава. Всички ученици се обърнаха, за да наблюдават сцената, която предстоеше, макар че никой не се съмняваше в причината — всички знаеха, че в основата й не може да стои никой друг, освен Бернардино. Изходът от ситуацията обаче не беше многообещаващ. От двете страни на Франческо крачеха двама яки мъже с ливреи, понесли герба на фамилията Джокондо, а мечовете им дрънчаха при всяка тяхна крачка напред. Очевидно бе, че Франческо щеше да получи цялата подкрепа на флорентинския закон, която се полагаше на един от най-заможните търговци на този велик град държава. Измаменият мъж се спря пред Леонардо, а фактът, че едва полагаше усилия да сдържа гнева си, издаваше неговото явно презрение към художниците и цялата тяхна пасмина.

— Извинете нахлуването ми, синьор Да Винчи — започна богаташът по начин, който предполагаше, че извинението вече му е дадено, — но търся вашия ученик Бернардино Луини, който ми нанесе голяма обида.

Бернардино видя как очите на госта им се плъзгат към неговата съпруга, която стоеше като вкаменена на стола си. Франческо му напомни за котарака на баба му — лъскав, дебел и много опасен.

Синьор Да Винчи целенасочено нанесе още няколко щрихи с четката, преди да я остави настрани. Едва тогава се обърна да погледне Франческо, но преди да овладее чертите си, Бернардино не пропусна да забележи пламъчето, проблеснало в очите му. Явно бе, че Маестрото възнамеряваше да се наслади на следващата сцена.

— Дълбоко озадачен съм, синьор Дел Джокондо — рече. — Ученикът ми е момче на двайсет и три, обикновен чирак в изкуството на рисуването. Каква обида би могъл да нанесе тъкмо той на такъв велик търговец като вас?

Франческо очевидно се смути. Бернардино се усмихна. Точно както и Да Винчи, той също бе наясно, че Франческо никога не би признал, че е бил направен рогоносец от един толкова низш занаятчия като него. Знаеше също така, че интересът на Леонардо към тази история се ограничаваше само до работата му — ако Дел Джокондо решеше да прибере жена си и портретът не можеше да бъде завършен, майсторът му щеше да се ядоса не на шега. Затова щеше да направи всичко възможно да защити репутацията на модела си, а оттам — и на своя разюздан ученик.

Франческо помести притеснено крака и отговори:

— Това е личен въпрос. Просто… бизнес.

Леонардо да Винчи се прокашля деликатно и изрече:

— В такъв случай, синьор, мога само да съжалявам, че не мога да помогна за изясняването на вашия… бизнес — тук веждите му пак се повдигнаха. — Опасявам се, че синьор Луини вече не е сред нас. Получих поръчка от Негово превъзходителство дожа на Венеция, та Бернардино току-що замина за тази държава, за да поеме работата.

Търговецът присви недоверчиво очи, в отговор на което Да Винчи извади от ръкава на робата си някакво писмо и отбеляза:

— Вероятно познавате отличителните знаци на дожа, нали?

Франческо пое подаденото му писмо и огледа внимателно печата. Кимна неохотно в знак на съгласие и започна да отваря писмото, но Леонардо побърза да го грабне от ръцете му с думите:

— Ще ме извините, синьор, но моите дела също са… лични.

На това богаташът нямаше какво да отговори, затова се опита да си възвърне контрола над ситуацията, като промърмори:

— Хубаво. Стига да не ми се мярка пред очите. Но да знаете, че зърна ли го още веднъж по улиците на Флоренция, ще го предизвикам на дуел и ще го убия!

Зад паравана Бернардино завъртя презрително очи. Ама сега вече е 1503 година, за бога! Изминали са цели три години от новия век, а този човек все още разсъждава като любовник от античните дни на средновековните кралски дворове! Насочи поглед към своя съперник и го видя как протяга ръка към съпругата си, която продължаваше да седи на платформата.

— Хайде, госпожо!

Бернардино видя как Маестрото се вцепенява.

— Моля ви, госпожо, не мърдайте! — побърза да каже. — Синьор, не виждам причина, поради която да вземате жена си оттук. Сега, след като мъжът, който ви е обидил, го няма, не може да има никакво зловредно влияние, нали? Пък и каква вина може да има добродетелната ви съпруга за тази работа, а?

Това вече Франческо нямаше как да отрече публично. Видимо се поколеба, а Да Винчи използва ситуацията, за да го обърне на ласкателство.

— Помислете си само, синьор, какво може да стори този портрет за репутацията ви на покровител и почитател на изобразителните изкуства!

В интерес на истината, Франческо не бе нито почитател на изобразителните изкуства, нито разбираше нещо от тях. Но отлично знаеше, че Флоренция има огромна репутация сред градовете държави както по отношение на изобразителните изкуства, така и на архитектурата, и много добре си даваше сметка каква полза би извлякъл, ако се прочуе като част от тази репутация. Упорството му обаче го накара да продължи съпротивата си.

— Но това е само някакъв си портрет, а не някоя от вашите велики битки или сцена от Светото писание! Никой друг няма да го види освен тесния ми семеен кръг, тъй като портретът ще бъде поставен в моя дворец!

— О, не, синьор, много грешите! — възкликна Леонардо с цялата си артистична страст. — Този портрет ще бъде различен! Ще се превърне в образец на най-новата техника, която измислих! Виждате ли тук как съм постигнал сливане между светлината и сенките в това прекрасно киарускуро3? А тук, при устните, виждате ли как четката ми леко замазва ъглите, за да направи изражението й двусмислено, по начин, който аз наричам сфумато4? Можете да ми вярвате, господине, че съпругата ви ще се превърне в обект на възхита из целия свят, а като проявите добрината да я оставите, ще се докажете не само като велик покровител на изобразителните изкуства, но и като най-великия от всички съпрузи!

Това вече свърши работа. Защото въпреки фамилното си име5 Франческо нямаше никакво чувство за хумор, а само огромна гордост. Какъв по-добър начин да заличи евентуалните слухове за разрив със съпругата си от това да позволи да бъде обезсмъртена в този портрет?! Затова той свали бързо подадената на жена си ръка, поклони се на Леонардо и напусна студиото му.

Бернардино отпусна облекчено чело върху дървената рамка на паравана. Вдиша сладките аромати на тополата и на маслото, а по-надолу усети и нещо друго — сладкото ухание на сандалово дърво, което носеше неговата дама, и доста по-неуловимия, тръпчив вкус на нейната женственост, която той помнеше от предишната нощ. Този спомен запрати силна тръпка в слабините му и затова бе принуден да прекара следващите няколко секунди в усмирение на глупостта си — току-що бе отървал кожата си на косъм, така че не трябваше да позволява на похотта си да помрачава разсъдъка му. Налагаше се да остави на мира тази госпожа. На земята го върна гласът на господаря му:

— Вече можеш да излезеш, Бернардино!

Бернардино се измъкна срамежливо иззад паравана, посрещнат със смях и ръкопляскания на своите колеги. Поклони се театрално на всички и се ухили. Веждите на Леонардо скочиха нагоре така, сякаш бяха повдигнати с рибарска кукичка. Ученикът му побърза да му засвидетелства уважението си с вече истински поклон и промърмори:

— Благодаря ви, синьор! С ваше позволение, може ли да се върна към работата си?

— Можеш, Бернардино. Но не тук.

— Какво?

— Имаше приятната съдба на подслушвача да чуеш предварително какво ти предстои. Искам да отидеш във Венеция и да поемеш тази поръчка, защото това не беше история, която съм измислил, за да се отърва от съперника ти, а съвсем истинска молба от дожа — извади за втори път писмото от ръкава си и го размаха пред лицето на ученика си. — Освен това смятам, че за известно време за теб ще бъде най-добре да не се мяркаш пред погледа на синьор Джокондо.

— Венеция ли?

— Точно така. Негово превъзходителство пише, че ще плати триста дуката за фреска, която трябва да бъде нарисувана в църквата „Фрари“. Библейска сцена. Дева Мария, ангели — обичайните глупости. Мисля, че най-сетне си готов за това.

— Фигури? Цяла сцена?! Без ръце?

Леонардо да Винчи го дари с една от редките си усмивки и отговори:

— Точно така, фигури. Но е добре да имат и ръце, защото иначе не мисля, че дожът ще ти плати.

Бернардино усети, че главата му се замайва. Венеция! Не знаеше много за този велик град държава, освен че се носи по вода и че по тази причина жените са прокажени, а мъжете имат ципести крака. Във Флоренция му харесваше. За първи път бе на място, различно от родната му Ломбардия, и затова бе решил да се възползва максимално от предоставената му възможност. Тук имаше много приятели и… любовници. И обичаше Флоренция. От друга страна, във Венеция нямаше да бъде завинаги. Сигурно за година-две ще успее да свърши. Освен това за първи път му възлагаха цялостна работа, с всички фигури, а не само гората от ръце, която бе рисувал години наред. Все пръсти и кокалчета, пръсти и кокалчета — не искаше и да ги види повече. Парите също не бяха за изпускане. Най-сетне щеше да натрупа и той богатство. Пък и там трябва да има красиви жени, нали така? Пое писмото от ръката на своя Маестро и си взе развълнувано сбогом с него. Леонардо хвана лицето на Бернардино между двете си ръце и го загледа продължително в очите.

— Чуй ме добре, Бернардино! Не се възгордявай с гения си, защото нямаш такъв. Ти си добър художник, а би могъл да станеш и велик, но не и докато не започнеш да чувстваш! Ако сърцето ти се къса от мъка, че се разделяш с тази дама, ако кърви, значи още по-добре! Защото тогава работата ти ще започне да отразява страстите, които изпитваш, и едва тогава ще можеш да ги предадеш върху платното. Имаш благословията ми!

С тези думи Маестрото целуна топло ученика си по двете бузи. А Бернардино се обърна към модела, чиито очи го следваха неотлъчно на всяка крачка. Не, тя не беше красива, така че нямаше да има за какво да крее по нея. Но тъй като не бе в състояние да се сдържи, той се приведе към ухото й и прошепна:

— С вас се надявам да се сбогувам по-късно, госпожо. Когато съпругът ви не си е вкъщи.

Бернардино вървеше по улиците на своя любим град под прикритието на голямата качулка на мантията си — нямаше никакво желание да среща съперника си, докато не напусне по живо, по здраво града. Но докато се връщаше в квартирата си, реши да обиколи местата, които най-много обичаше. Вървеше в крачка със звъна на камбаните, които го разтърсваха чак до костите със сладката си какофония. Вървеше през Флоренция, която обичаше, през площада, където Джироламо Савонарола бе издигнал своята Клада на суетата, за да изгори после на клада и самият той. Бернардино нямаше никаква представа от огледала, така че не би могъл да знае, че докато си вземаше нежно „сбогом“ със скулптурната група около статуята на Нептун, която украсяваше Пиаца дела Синьория, испанският мрамор отразяваше напълно странния сребрист оттенък в очите му. Приведе се над топлите каменни перила, отделящи го от река Арно, и се сбогува с перфектните арки на Понте Векио — Стария мост. Залязващото слънце — неговата най-любима светлина — превръщаше камъните им от кехлибарени в златисти със странната си алхимия. Ала Бернардино не знаеше, че и собствената му кожа има същия бляскав нюанс. Докато се луташе из лабиринтите на „Санта Кроче“ и си вземаше „сбогом“ със светите отци, той не си даваше сметка, че качулките на тези свети мъже са черни като косата му. Нямаше и никаква представа за факта, че перленият мрамор на огромната катедрала е със същия бял цвят като зъбите му. Да, независимо дали го знаеше или не, Бернардино бе точно толкова красив, колкото и този невероятен град. Накрая отпи от фонтана на златното глиганче и потърка нослето му, за да е сигурен, че някой ден ще се върне. Бернардино не бе от хората, склонни към продължителни размисли за миналото. Знаеше, че този град ще му липсва, но младежкото му нетърпение вече вземаше връх. Докато се прибираше за последно у дома си, той вече гледаше към бъдещето. Затова си запя тихичко една весела песничка, съчинена от самия Лоренцо ди Медичи — Великолепния.

А в голямото студио Леонардо се закова за миг и се замисли за Бернардино. Стана добре, че момчето замина, защото бе прекалено красиво, за да бъде всеки ден пред очите му. Спомни си отново за блестящите черни къдрици, за огромните очи, които подсказваха произход, твърде отдалечен от Ломбардия, за дългите черни мигли, които изглеждаха като изрисувани косъмче по косъмче. На всичко отгоре Бернардино си имаше абсолютно всички зъби, при това снежнобели. Леонардо въздъхна мрачно и се обърна отново към своя модел. Виж тя не беше никаква красавица, нищо, че бе засипал съпруга й с ласкателства. И въпреки това излъчваше нещо, пък било то само изящна сериозност на изражението. Предполагаше, че прякорът й „Ла Джоконда“ й беше даден по-скоро с ирония — по-скоро като игра на думи, а не заради характера й. Но сега… да! Имаше нещо различно! Около ъгълчетата на устните й играеше… почти, но не съвсем… усмивка ли беше това? Сериозността й се бе разградила за миг под силата на това енигматично, но далече не порядъчно изражение. Леонардо не можа да не изпрати наум една ругатня по адрес на Бернардино. Но какво й беше казало това развратно момче? Маестрото хвана отново четките и се зае да оправя устата. Мътните го взели този Бернардино!

Когато Бернардино се закле, че всяка жена, която рисува, ще бъде красива като ангел, той нямаше никаква представа, че ще трябва да почака повече от двайсет години, докато я открие. Докато рисуваше стенописа за дожа, родителите й тъкмо се бяха оженили. Когато започна своята „Пиета“ в Киаравале, близо до Рогоредо, тя тъкмо се раждаше. Когато през 1522 година нарисува една от най-великите си творби — величественото платно „Коронацията на Христос“, изработено за Конгрегацията на Светата корона в Милано, тя тъкмо се омъжваше за друг и се опитваше да прокара през гърлото си първия си бадем. Майсторството на Бернардино растеше, ала никога, нито веднъж, не успя да открие в моделите си лицето, което си струваше да нарисува. Не и докато през 1525 година не прие една нова поръчка, когато най-сетне се озова в една стая с обекта на естетическите си желания. Това стана, защото, по молба на кардинала на Милано, той се озова в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ — „Мадоната на чудесата“ в градеца Сароно в същата онази сутрин, в която Симонета ди Сароно се появи, за да се помоли за чудо.

— Коя е тази?

Отец Анселмо извърна очи към своя гост. Доколкото можеше да прецени, художникът бе почти на същата възраст като неговата, някъде в средата на жизнения си път, ала гласът му издаваше чувствителност, доста различна от тази на свещеника. Докато Анселмо мислеше за Бога и въобще за небесни дела, този красив мъж пред него очевидно търсеше само земните наслади. Но макар да се познаваха само от четвърт час, отецът вече харесваше госта си. Това, разбира се, не му попречи да вложи лека предупредителна нотка в гласа си, когато отговори:

— Синьор Луини, това е синьора Симонета ди Сароно.

— Виж ти! — отбеляза очарован художникът, а от очите му заискри неприкрита жажда.

Анселмо погледна право в очите по-високия мъж и рече:

— Господине, тя е една от най-великите дами по тези части на страната!

— Сигурен съм, че по всички части, падре6.

Анселмо не се отказваше.

— Съвсем отскоро е ведова, вдовица от войната.

— Става все по-добре.

— Синьор! — възкликна шокирано свещеникът. — Как можете да говорите така?! Та войната опустоши цялата равнина на Ломбардия! Не само тази нещастна дама, а мнозина други жени страдат от загубата на свои близки! Страданието не подмина никого — нито големите, нито малките хора. А съпругът на тази бедна душа загина при последната битка, при Павия. А какъв човек беше само! Пълен с младост и енергия, и толкова набожен!

— Струва ми се, че той липсва и на вас, а?

Свещеникът се опита да отвърне на този крайно неприличен опит за хумор, като изрече:

— Тези войни, както и всички войни по света, не носят нищо друго, освен злини!

Напълно непредвидимият Луини само сви рамене и отбеляза:

— Войната невинаги е лошо нещо. Стотиците години войни на този наш полуостров са настроили градовете държави толкова силно един срещу друг, че всеки се опитва да надскочи съседа си по отношение на изкуството. Затова тук разполагаме с най-добрите художници на света, а също така и с най-добрите архитекти и най-вдъхновените хора на словото! Кажете ми колко швейцарски художници можете да ми изброите?

— Може би Бог обича повече мирната държава.

— Ха, мир! Те може и да нямат войни на тяхната територия, които да подтикнат развитието на изкуството, но ви гарантирам, че едва ли могат да бъдат наречени миролюбива държава! Швейцарците притежават най-добрите наемници в света! — възкликна Бернардино с пламнало от страстта на спора лице. — Добре че поне биха убивали и за двете страни, ако им се плати достатъчно. Трябва да им се признае — гледат много равнопоставено на убийствата. Та Господ няма начин да не е доволен от тях.

За Анселмо нямаше никакво значение дали ще излезе победител от този спор или не, стига да не засягат отново опасната тема за господарката на Сароно. Но мисълта на Луини не бе в състояние да стои за дълго настрани от темата за красивите жени.

— Ломбардия е покрита с кръв и бои. Кръвта я отмиват дъждовете, но боите остават вечно. Особено ако моделът е като тази дама тук — рече той и се загледа отново в жената. — Значи казвате, че е набожна, така ли?

— Така е. Идва на литургия всяка седмица. Лично аз я венчах в тази църква, а и тя е най-близката до дома й.

— Който е къде?

Анселмо поклати глава и отговори:

— Няма да ви кажа. Трябва да я оставите на мира.

Но художникът вече вървеше през църквата към параклиса на Дева Мария. Искаше да огледа жената по-отблизо. Анселмо побърза да го настигне и го дръпна за ръкава.

— Синьор, не трябва да я заговаряте в този момент! Когато се молим, говорим само с Бога!

Бернардино дръпна ръката си и рече:

— Като иска да си говори с него, може да го стори и по-късно.

Богатата дама бе коленичила до друга жена, за която Луини предположи, че е камериерката й. Беше облечена цялата в черно и носеше воал, но той беше толкова тънък, че червената й коса проблясваше под мрежата му. Молеше се не с приведена глава, а с вдигната, вперила очи право в статуята на Дева Мария. Притиснатите й една о друга ръце бяха дълги и бели, но лицето й… Какво лице само! Да, интуицията му не го беше подвела — тя наистина притежаваше лицето на ангел, което надскачаше всичко, създадено от него дори в най-добрите му платна. Сърцето му започна да бие лудо. Трябва да нарисува тази жена. Бернардино приседна на пейката пред нея, приведе се и просъска настойчиво:

— Синьора!

Видя как слугинята скача и се прекръства уплашено, но младата й господарка просто насочи очи към него. Те бяха сини като водите на езерото Маджоре, където се намираше селото на неговото детство — Луино. Никога до този момент не бе харесвал езерото толкова, колкото сега — сега, когато можеше да го сравни с очите й. Лицето й не изразяваше абсолютно никакви чувства, беше почти безжизнено. Но дори и тази сериозност не бе в състояние да скрие красотата й.

— Синьор? — изрече кратко тя.

Гласът й беше тих и музикален, но излъчването й беше ледено. Не би могла да бъде на повече от… колко? Може би седемнайсет? Но пък каква осанка, какво достолепие само! Без да прави опити да снижава гласа си, Бернардино каза:

— Синьора, бих искал да ми позирате като модел. Искам да ви нарисувам!

Сега вече бе привлякъл цялото й внимание. Симонета бе дошла тук, за да се помоли за чудо. Това ли й бе изпратила Божията майка? Мъж, който бе най-малко на четирийсет, ако не и повече, висок, отвратително красив, отправящ й предложение, което тя не разбираше. Да не би това да бе поредното изпитание? Какво би могла да има предвид с това Небесната царица?

— Да нарисувате… мен? — прошепна объркано тя.

Към този момент обаче отец Анселмо вече бе успял да стигне до тях — широката му роба не му бе позволила да върви по-бързо през църквата.

— Приемете извиненията ми заради този човек, милейди! — изрече задъхано. — Той е просто художник. („Велик художник“ — вметна Бернардино, обаче никой не му обърна внимание.) — Дойде да изрисува стените на тази църква и ако разбирам правилно безочливото му предложение, той желае да му позирате за… за една от фигурите тук!

— Не просто за коя и да е фигура — обади се накрая Бернардино. — А за главната фигура! За самата Дева Мария! — и за да подчертае значението на думите си, плесна весело намиращата се близо до него статуя на Богородица по задните части.

Това вече дойде в повече на Симонета ди Сароно. Напусна веднага църквата, следвана плътно от Рафаела. Тонът на този човек и непочтителното му отношение към Дева Мария бяха възмутителни. Но за внезапното й напускане имаше и още една причина. Тя бе направила унизителното за себе си откритие, че въпреки огромната си скръб се е поддала вътрешно на неземната му красота. И сега нищо, нито дори фактът, че от много дълго време бе без Лоренцо в леглото си, не бе в състояние да й опрости този огромен грях. Чувстваше се разтърсена до дъното на душата си и много виновна, затова реши да изкупи греха си с дълги часове пред домашния си олтар, където нямаше опасност да го види. Не чу извиненията на отец Анселмо, но много добре чу прощалните думи на своя мъчител. Той излезе на стълбите на църквата и се провикна към отдалечаващата се черна фигура:

— Ще ви платя!

Анселмо завлече Луини обратно в църквата и изрече с укор:

— Не говорете глупости, господине! Тя е една от най-богатите дами в Ломбардия! Няма нужда от вашите пари!

— Всички имат нужда от пари — каза Бернардино, загледан в нея. — Та като стана въпрос за това… — остави се свещеникът да го отведе обратно до олтара и да му обясни условията, при които го наемат.

— За всяка фигура на светец ще получавате по двайсет и два франка на ден.

— Значи искате повечко светци, така ли? — изгледа го с цинична усмивка Бернардино. — Повишават драматизма на помещението, нали така? Сърца, очи и гърди, изтръгнати от нещастното тяло на мъченика, и повечко канонизирана карантия!

— Точно така — отговори безстрастно свещеникът. — Но набожните се идентифицират с техните страдания, особено в години като сегашните. Отправят молитвите си към тях, считайки ги за свои посредници пред Бога, кръщават децата си на тях, призовават ги, дори когато ругаят. Светците са вплетени в самата тъкан на нашия живот. А в Ломбардия те буквално вървят сред нас!

— Какво би трябвало да означава това?

Анселмо въздъхна, обърна гръб на своя мъчител и тръгна по пътеката между пейките, като промърмори:

— Някой ден може би ще разберете.

Бернардино тръгна след него, тъй като имаше още важни въпроси, свързани с поръчката.

— А как е решен въпросът с храната и подслона?

Свещеникът се обърна и поясни:

— Поръчано ми е да ви кажа, че ще получавате безплатно хляб и вино, а иначе можете да живеете тук, в камбанарията на църквата — тук свещеникът се усмихна гордо и допълни: — Сигурен съм, че ще се чувствате много удобно! Камбанарията е сравнително нова, построена е от дарение, направено през 1516 година, и се счита за една от най-добрите в областта!

Но Бернардино изобщо не го слушаше. Само каза:

— Хубаво. За тези пари ще ви направя безплатно и едно Рождество!

Анселмо едва сдържа усмивката си. Прецени, че е безсмислено да показва на художника своята радост и гордост — парченце от Светия кръст, поставено в обсипаната с рубини мощехранителница в апсидата. Непочтителността на Бернардино не му допадаше, но пък не можеше да не го харесва като човек. Освен това само как рисуваше! Анселмо бе виждал неговата творба „Христос с трънен венец“, докато беше в семинарията в Милано. Всъщност именно благодарение на тази творба бе познал Луини още в мига, в който беше прекрачил прага на църквата — защото с присъщата си арогантност художникът бе изрисувал Христос по свой образ и подобие. Бернардино може и да имаше божествена външност, но репутацията му бе на човек безбожник и с нисък морал. Затова, чрез една много сполучлива игра на думи с името му и името на родното му село Луини, неговият приятел и колега по четка Вазари много точно му бе дал прякора „лупино“ — вълкът. Анселмо въздъхна вътрешно и се замоли творецът да не им създава неприятности. Предпочете да се върне към темата, като попита:

— Колко време ще отнеме изработката на толкова много стенописи?

Луини потърка брадичка и отбеляза:

— По принцип работя бързо. „Христос с трънен венец“ я направих за трийсет и осем дена, а онази фреска имаше сто и четиринайсет фигури — вдигна очи към красивия свод над главата си, изпълнен с възхита от архитектурата на интериора. Църквата беше много приятна, цялата в бяла мазилка и гипсови корнизи. Няколко анонимни художника бяха направили бледи опити да изрисуват колоните с библейски сцени, но съвсем скоро те изобщо нямаше да могат да се сравнят със стенописите, които той щеше да изработи. Постави ръка върху една от студените бели колони. Открай време беше свикнал да възприема църквите като живи, дишащи същества. Тази определено беше женска — корнизите й приличаха на бяла дантела, камбанарията излъчваше по-скоро нежност, отколкото натрапчивост, външната засводена галерия бе опасана с красиви дървета. Сякаш приветствайки пристигането му, камъкът на колоната под ръката му се затопли и той започна да плъзга дланта си нежно нагоре-надолу, сякаш галеше бедрото на поредното си женско завоевание. — Приготви се — изрече тихичко, сякаш говореше на жена. По някаква странна асоциация на идеи той се загледа към голямата празна стена на преддверието на църквата и каза по-силно: — В онзи край ще направя „Поклонението на влъхвите“. В центъра на композицията ще бъде Дева Мария, за чийто образ ще използвам Симонета ди Сароно — изрече името така, сякаш не искаше никога да го забравя.

Анселмо поклати глава, удивен от упоритостта на Луини, и отбеляза:

— Тя никога няма да се съгласи да ви позира.

Бернардино се усмихна и зъбите му проблеснаха като на вълка, на който го оприличаваха.

— Ще видим! — рече самодоволно.