Мадоната на бадемите

Четирийсет и седма глава Епилог

Лоренцо Джовани Батиста Кастело ди Сароно загина в Павия на двайсет и четвъртия ден от февруари в Лето Господне 1525. Но Селваджо Сант Амброджо е жив. Знам го, защото това съм аз. Вече живеем в Неапол. Прецених, че с оглед на тайната ми, за мен и за семейството ми ще бъде по-добре да напуснем Ломбардия. Какво е семейството ми ли? Позволете ми да ви разкажа за хората, които са ми най-скъпи на сърцето.

Баба е все още жива — оживя в деня, в който отвори очи и ме видя надвесен над болничното й легло, в деня, в който намерих Амария край кладенеца на женитбата, в деня, в който се прибрах от Сароно. Болестта, от която страдаше, беше на сърцето й, и единственото лекарство, от което се нуждаеше, беше моето завръщане. Поклон пред нея, защото не заслужавам такава баба, такава приятелка! Топлите ветрове на юга й се отразяват изключително добре, така че не мисля, че скоро ще ни напусне.

Синът ми беше роден през лятото. Кръстихме го Грегорио — името на един далечен спомен, на човек, който заслужава тази чест. Той е истинска радост за очите ми. Расте и си играе в работилницата на баща си с парчетата дърво. Защото ми е приятно да ви съобщя, че вече съм доста преуспяващ човек и уважаван гражданин на Неапол. Мебелите, които изработвам, се продават много добре, затова успях да купя голяма неаполитанска къща. Колко странно е, че аз, последният от благородната линия на Ди Сароно, се превърнах в дърводелец и търговец! Но пък работата ми доставя наслада. Обичам дървото — то има смисъл, реалност и непосредственост в един свят, който отива все по-далече от блясъка на дворцовата изисканост. От Павия с нас дойде само едно нещо — нещо, което изработих лично аз и с което се гордея много. Къщичката за гълъби стои в центъра на прекрасния ни нов двор, а нашата гълъбица си има нови приятели, които да й правят компания и да я радват — нещо, което на свой ред доставя радост на моята жена.

Ах, да, жена ми! Сърцето й е препълнено от щастие. Просперитетът й пасва много добре, но съм длъжен да кажа, че въпреки всичките си коприни и кадифета тя си остава най-милото създание, живяло някога на тази земя. Сега тя се грижи за нашите деца, както някога се грижеше за съпруга си и както някой ден ще се грижи за децата на нашите деца.

Понякога научавам новини от Сароно. Чувам да се говори, че Симонета и Бернардино имали син, когото кръстили Аурелио. Аз се хванах на работа и изработих целия Ноев ковчег с миниатюрни двойки животни, всяко от тях не по-голямо от палец, заедно с дървения кораб, разбира се, в който да се поставят. После увих подаръка в пакет от червена коприна и изпратих вестоносец чак до Вила Кастело с изричните инструкции да не ме споменава по име. Надявам се детето да се радва на игрите си с моите животинки. (Навремето нямах представа колко много ще се радва всъщност — защото много години по-късно, следвайки стъпките на баща си, Аурелио Луини замина за манастира „Сан Маурицио“ в Милано и там нарисува приказния стенопис на Ноевия ковчег — достоен наследник на таланта на баща си. Този стенопис може да се види там и днес.) Разбрах също така, че Еванджелиста се научил да вика „татко“ на човека, който някога нарисувал гълъб на ръката му, и че малкият Джован Пиетро с готовност последвал примера на батко си.

Какво става със Симонета ли? Знам, че тя е намерила истинското щастие като съпруга на Луини и майка на синовете му. Никога повече не я видях, но съм виждал множество нейни изображения. Бернардино някога каза, че Ломбардия е покрита с кръв и бои — кръвта я отмиват дъждовете, но боите остават вечно. Ако искате, можете сами да видите Симонета (както сторихме ние с Амария) в Музео Чивико Гаетано Филанджиери в Неапол. Погледнете картината „Дева Мария с Младенеца и покланящата се пред тях монахиня“ от Бернардино Луини. Там ще видите една Мадона и един Младенец, седнали насред бадемова горичка, докато една монахиня с мило лице им чете от Светото писание. На фона зад тях, сред дърветата, върви мъж. Мъж, който показва едната си ръка от плът, а другата, златната, е скрил под пелерината си. Мъж, който е бил убит от стрелата на Мадоната на същото това място в името на приятелството. Детето в ръцете й е неговият голям син — сирак от войната между един Бог и друг. Дева Мария има бели ръце, чиито среден и безименен пръст са с еднаква дължина. Това са ръцете на съпругата на художника и майката на неговите деца.

Това са ръцете на Симонета ди Сароно, Мадоната на бадемите.