Мадоната на бадемите

Четирийсет и втора глава Църквата на чудесата

Аз съм Лоренцо Джовани Батиста Кастело ди Сароно.

И сега си спомням всичко. И спомените ми вървят с нежелания си събрат — осъзнаването на истината. Разбирам, че трябва да си тръгна оттук.

Целувам я веднъж за сбогом. Амария, която обичам, но вече нямам право да наричам своя съпруга. Виждам я, че ми се усмихва в съня си и това разбива сърцето ми. Волята ми отслабва и аз протягам ръка да я събудя, но се овладявам. Как да й обясня, че вече съм женен и че по този начин съм я обезчестил с двойния грях на прелюбодейството и разврата? По-добре така, нека да си мисли за мен най-лошото. По-добре да ме мисли за безотговорен, неверен съпруг, за дезертьор, отколкото за двуженец. По-добре да ме забрави, а когато накрая Църквата я освободи от клетвите й към мен, да се влюби отново. Но защо от тази мисъл ме заболява още повече?

А Симонета, любовта на младостта ми? Какво ще ти кажа на теб при нашето безрадостно събиране? Някога името ти беше поема за мен, но сега едва успявам да го произнеса. Сега за мен ти си не по-реална от сън или рисунка върху стената — рисунка в две измерения, но без способността да живее в този нов мой свят, в който живея аз. Бедна, нещастна жено, как сега ще ти върна любовта, когато срещнах нова? И въпреки това трябва да го направя! Все пак ние сме женени и аз ще остана твой съпруг до мига, в който наистина умра, така, както почти ми се случи.

Не вземам нищо друго, освен синьото знаме и пелерината си. Слизам тихо надолу като прелюбодеец, какъвто наистина съм, и минавам покрай баба, която тихо похърква. Тя ми бе много повече от майка и сега ми се иска да я целуна и да й кажа да се грижи за моята Амария. Но после се сещам, че от последното просто няма нужда.

Необходими са ми повече от седем дни и нощи, докато стигна до Сароно. Вървя пеш като поклонник и спя там, където намеря под небето. Запътвам се право към църквата „Санта Мария деи Мираколи“, където се състоя онзи първи мой брак, който сега ми е като сън. Знам, че трябва да намеря вътре добрия отец Анселмо. Сега се сещам, че именно неговите проповеди са отеквали в паметта ми. Именно неговият глас ме е наставлявал, докато четях на глас Светото писание на Амария и баба — припомнял съм си хилядите литургии, които някога съм чул в същата тази църква. Може би падрето знае какво прави моята Симонета и как ще й се отрази шокът от моята поява. Давам си сметка, че не мога да отида право в Кастело, защото от появата на Лоренцо като Лазар може и да й прилошее.

Църквата се оказва много променена — някога белите стени са се превърнали в пещера на етиопски цар, в същинска съкровищница от цветове. Навсякъде виждам стенописи — по всеки сантиметър, сякаш тялото ми е влязло в рая, нищо че сърцето ми изгаря в ада. Въпреки красотата около мен обаче то се гърчи в агония, като на моя съименник свети Лоренцо. Като изключим светците обаче, наоколо не се вижда никой — никой с изключение на един-единствен човек, който виси високо на гредите и драска някакъв образ с четката си. Лицето, което рисува, ме кара веднага да затая дъх, защото това е Симонета ди Сароно, толкова жива, сякаш стои пред мен. Тя е точно такава, каквато си я спомням, и точно толкова красива. Само дето сега ми изглежда нематериална, красотата й с нищо не може да ме докосне. За мен истинската красота има малко по-мургаво изражение — има маслинената кожа и гарвановочерната коса на Амария.

Накрая намирам сили и се провиквам:

— Вие ли направихте всичко това?

Човекът на въжетата се извърта към мен, като че ли очаквал някого другиго.

— Да — провиква се накрая. — Мина доста време, но ето че всичко приключи. Това лице беше последното и мисля, че стана най-доброто. Макар че доста се позабавихме — и се усмихва на някаква негова шега.

— Наистина е прекрасно — казвам, говорейки самата истина. — Ако все още има чудеса, това очевидно е най-голямото сред тях.

Той слиза, очевидно доволен от комплимента, и казва:

— Благодаря ви, синьор.

Оказва се по-висок от мен с една педя, а когато се вглеждам, виждам, че е и доста по-стар. Но е стегнат и доста красив.

— Моделът ви е много красив — допълвам от любезност.

Той се усмихва и внезапно става на моята възраст. Изглежда като човек, притежаващ целия свят и чувстващ се много щастлив в него. Завиждам му.

— Радвам се, че мислите така, господине — заявява гордо. — Защото това е моята съпруга!

Върху гърдите ми пада чук и имам чувството, че слухът ми е изневерил.

— Вашата… съпруга? — повтарям.

— Точно така. Аз съм Бернардино Луини, известният художник — тук определено съм съгласен с него, защото наистина съм чувал името му. — А това е Симонета, която преди беше Симонета ди Сароно, а сега е Симонета Луини! — последното изрича с неприкрита гордост. — Тя ми позира за образа на Мадоната, както виждате. Фреските трябва да бъдат осветени утре, в деня на свети Амброзий.

Кимам замаяно. Отлично знам деня на този светец. Идвахме на парада всяка година от брака си — двамата със Симонета. Но онова, което си спомням по-ярко, е, че миналата година по същото време грабнах в обятията си Амария за първи път и я спасих от швейцарските наемници.

Моят нов приятел и съперник ме оглежда внимателно и само един господ знае какво успява да разчете по лицето ми. Правя се на любезен и питам:

— Все още ли правят фестивал и парад на реликвите в този ден?

— Разбира се. Ще присъства и новият кардинал, когото харесваме много повече, отколкото стария, кокалите му да изгният дано! — художникът присвива очи и пита: — Познавате ли нашия край?

— Някога го познавах.

Художникът ме плясва по рамото и възкликва:

— В такъв случай трябва да присъствате! — очевидно е в настроение да се сприятели с целия свят, дори и с един поклонник, когото вижда за първи път. — Ще ви запозная със съпругата си! — и очевидно няма търпение да ми покаже най-голямото си съкровище.

Едва не се задавям при спомена, че само преди една седмица и аз бях толкова щастлив. Бях същият горд младоженец, искащ да покаже своята Амария на целия свят.

— В такъв случай до утре! — подвикна синьор Луини. — Непременно трябва да се запознаете!

Утре значи. Утре ще видя Симонета. Ще видя нея, която беше моя съпруга и все още ми е, докато смъртта ни раздели. Бяхме венчани тук, пред очите на Бога, така че Божиите закони все още ни обвързваха. Поглеждам към ръката, която ми е подал художникът. Горкият човечец! Няма представа, че съм тук, за да отнема целия му свят! Няма представа, че аз съм Артур, а той е Ланселот и аз се каня да предявя наново права върху моята Гуиневир. И веднага се изпълних със съжаление към него, че съвсем скоро и той ще се чувства така, както се чувствам аз сега.

— С удоволствие! — изричам.