Мадоната на бадемите

Двайсет и четвърта глава Свети Мавриций и неговият легион

Когато Бернардино Луини пристъпи в параклиса на манастира „Сан Маурицио“ в Милано, имаше чувството, че прекрачва прага на затвор.

Това впечатление се бе зародило у него още на зазоряване, когато влизаше през портите на самия град, облечен като монах и яздещ скромно муле. Беше пуснат през великата римска порта „Тичинезе“ без никакви въпроси от страна на стражите, което го бе направило толкова наперен, че дори си позволи да изобрази знака на кръста като благослов над главите им. Но когато пиките се скръстиха отново зад гърба му, той се почувства като в капан. Милано беше затворено място, опасано от броеница от стени, кули и порти. Улиците му бяха предназначени да показват славата и значимостта му на един от най-перфектните градове в света — дълги, широки пътища, с масивни сгради от сребрист камък, където не беше никак лесно да останеш анонимен за разлика от лабиринтите, характерни за средновековните улички на старите градове. Столицата на Ломбардия бе същинска градска утопия и предпочитано място по-скоро за придворни и аристократи, отколкото за прости селяни. Бернардино премина под елегантните римски колони на колонадата „Сан Лоренцо“ и под студената сянка на импозантната базилика, посветена на същия светец. Докато вървеше, си каза, че въпреки блестящите нови сгради и широките улици дълбоко в сърцето си Милано си оставаше античен град — римският му произход се долавяше и виждаше навсякъде, новото вървеше ръка за ръка със старото, миналото и настоящето споделяха един и същ ритъм — величие и цивилизация, далеч надхвърлящи времето си. Бернардино потрепери и се уви по-плътно с расото си — хилавото сутрешно слънце все още не бе успяло да проникне в улиците и лишени от него, грандиозните архитектурни чудеса на града изглеждаха голи и мрачни. Дори и чудодейната готическа катедрала, с нейната гора от сребристи шпилове, приличаше по-скоро на дъска с гвоздеи, предназначена да го прониже. Бернардино познаваше добре този град — бе прекарал много години тук в студиото на Леонардо, преди Маестрото да го отведе във Флоренция и познанството им да приключи с неговото заточение във Венеция. Ала днес той не изпитваше никакви топли чувства към някогашния си дом. Може би се дължеше на факта, че преди няколко години Леонардо да Винчи бе починал и вече го нямаше тук, за да приветства с добре дошъл любимия си ученик. Или може би беше от това, че оттук нататък не би могъл да почувства като дом никое друго място освен Сароно. Неговото пристанище беше Симонета, котвата му бе там, където е и тя, а сега тази котва беше прерязана и той бе тласнат да се носи безцелно из водите на живота, за да бъде уловен в мрежа, която с всеки изминал ден се стягаше все по-плътно около него. Чувстваше се като рак в гърне. Великолепието на гърнето нямаше никакво значение за него — то пак си оставаше капан.

Ала не всичко тук беше толкова величествено. Вечерта, докато сритваше умореното си муле нагоре по Корсо Маджента, където би трябвало да се намира манастирът, Бернардино се оказа пред съвсем обикновен вход на една гола каменна фасада, изпълнен с чувството, че Анселмо не го е упътил правилно. Помещението, в което влезе, беше квадратно, студено и тъмно. Когато очите му привикнаха с мрака, той постепенно осъзна, че се намира в преддверието на манастирската църква, а илюзията за куб се пораждаше от стената, която се издигаше високо в мрака и спираше точно под сводовите греди под тавана. Зейналата паст отгоре подсказваше, че следва друго пространство. Високо в стените се виждаха кръглите прозорчета в ломбардски стил, така обичани от Лудовико ил Моро — Мавъра. Те бяха единственият източник на светлина в помещението. Бернардино тръгна напред, за да огледа стената. Докато вървеше, стъпките му отекваха в празната църква. Скрити зад дървени панели се виждаха две малки решетки и залостени врати — единствената връзка с онова от другата страна. Докато Бернардино оглеждаше помещението, дъбовите врати, през които току-що беше влязъл, се затръшнаха от вятъра. Така усещането му за затвор стана пълно. И както би сторил всеки затворник, художникът също започна да търси изход — накрая откри отворена врата в страничната стена на един от мрачните параклиси, опасващи църквата. След нея следваше друга зала, но вече по-скоро правоъгълна и по-голяма. Запъти се точно към купола и спря под него, оглеждайки засводеното пространство. Колоните се издигаха високо нагоре и свършваха някъде в мрака над гредите. Художникът, работил преди него — безсъмнено с повече ентусиазъм, отколкото талант — бе изрисувал златни звезди върху тъмносиньо небе, които сега закръжиха над главата на Бернардино. Вече не беше в затвор, но и не беше свободен. В съчетание със студа тази рисунка просто му създаде усещането, че е навън.

Впрочем той не бе изпитал никаква топлина от мига, в който бе напуснал обятията на Симонета. Сега приседна на най-близката пейка и отпусна глава в ръцете си, ужасен от задачата, която му предстоеше. Защо се съгласи на това? Как е възможно той, който се чувстваше мъртъв, да накара това място да оживее — две главни зали и кой знае колко параклиси?! И къде, по дяволите, са всички? Беше му студено и към студа се прибави невероятна умора. Идваше му да легне право върху студения под и да заспи.

Но не можеше. Ако искаше да оправдае парите, които му бяха платени, първата му задача бе да изрисува покровителите си. Винаги беше така. Навсякъде, където търсеха услугите му, дори и да ставаше въпрос за толкова свято място като това тук, покровителите му винаги бяха настоявали техните изображения да бъдат изрисувани първи — даже преди Дева Мария, светците и самия Исус Христос. Днес той бе пристигнал тук със своите пръчки и креди, с въглените, въжетата и скелето си, за да се заеме с образа на Алесандро Бентиволио — великият господар и баща на неговия най-добър приятел.

Беше се запознал със синьор Бентиволио тази сутрин, веднага след като бе пристигнал в града. Осъзнаваше, че първо трябва да изкаже почитанията си на своя светски покровител и едва тогава да се преклони пред Бог в манастира. Беше прекосил мраморните коридори на разкошния дворец на синьор Бентиволио на Борго дела Порта Коменсе и бе приет от човек, който го изуми с тихото си достолепие. Нямаше съмнение, че патронът му бе изключително подходящ модел за рисуване — мъж на преклонна възраст, но със силни черти и с брада и коса черни като на мавър. Бернардино като че ли беше очаквал по-скоро развратен бохем, който пилее думи и богатства и заселва цяла Ломбардия с незаконородени деца като Анселмо. Но докато скицираше образа на Алесандро Бентиволио, причината за неговата сериозност постепенно се изясни — когато домакинът му започна да говори за втория покровител, който Луини трябва да нарисува — съпругата му. Голямата любов на Алесандро — Иполита Сфорца Бентиволио, се оказа патрон на бенедиктинския орден „Сан Маурицио“, поради което трябвало да бъде изобразена в същия ръст като неговия.

Когато заговори за съпругата си, гласът на благородника омекна толкова много, че Бернардино неволно вдигна очи от скиците си. Почувства родство с чувствата на този човек, защото неговата любов му напомняше за собствената му. Закле се да вложи цялото си умение в изобразяването на дамата и допълни:

— Ако ми направите честта да ми позволите да скицирам и дамата, мога да ви обещая, че портретът й няма да спести нито едно от добрите й качества!

Тъжните, каменносиви очи на благородника срещнаха неговите и той каза:

— За съжаление няма да можете да го сторите. Ще ми се да беше възможно!

— Синьор — изрече сред кратко колебание Бернардино, — ще постъпя според желанията ви, разбира се, но съм длъжен да ви предупредя, че портретът винаги става по-добър, ако е направен на живо!

Очите на възрастния мъж внезапно бяха облени като камъчета от прилива на сълзите, когато отговори:

— Съпругата ми е мъртва вече от пет години. Можете да я рисувате само въз основа на онова, което другите са уловили от нея приживе.

Ето такова щеше да бъде началото на неговата работа за „Свети Мавриций“ — един меценат и един призрак. Беше ужасен от историята му и почти беше плакал с модела си, чието позиране накрая беше завършило с пълно мълчание. Усещаше, че благородникът го оглежда изпитателно, а топлотата, с която се сбогува с Бернардино, остави у художника впечатлението, че му се изказва благодарност за съчувствие, каквото не изпитва. Вярно е, че съжаляваше новия си господар — в това нямаше спор. Ала сълзите, които беше пролял, бяха изцяло егоистични. Единствено собствената му загуба бе в състояние да го разчувства толкова много — загубата на Симонета.

Затова, когато се издигна на своите стълби и платформи, първото, с което се зае, бе образът на Алесандро. Очевидно никой нямаше намерение да идва да го посреща — огромната зала продължаваше да бъде празна. Отвъд стената, върху която той започна рисунката си — границата, която обикновените хора нямаха право да преминават, най-сетне долови някакво раздвижване — очевидно сестрите бяха дошли за поредната си служба. От процепа над стената той чуваше молитвите и песнопенията на монахините, но не гледаше към тях. Всъщност самотата му допадаше. Искаше да бъде сам поне в началото, за да се увери, че талантът му не го е напуснал.

В един момент усети, че въгленът отново му се подчинява, и съумя да пренесе успешно скицата на образа върху основата, която беше положил. Постепенно Алесандро започна да се очертава. Докато рисуваше, Бернардино слушаше месите, които се пееха от другата страна. Обикновените напеви на сестрите обаче бяха толкова красиви и сладки, че звукът изведнъж като че ли започна да застрашава самообладанието му. Имаше чувството, че потъва, че приливът скоро ще нахлуе и в неговите очи и че ще бъде завинаги изгубен във водите му. Присви строго вежди и тръсна глава. Песента спря. И едва тогава си даде сметка, че някой го наблюдава.

В църквата стоеше жена, висока и неподвижна. Имаше осанката на благородничка, но лицето й беше като на селска девойка — зачервено от търкане със сапун. Кожата й беше загоряла, тънките й устни бяха сухи, очите й — дребни, тъмни и благоразположени. Би могла да бъде на всякаква възраст между двайсет и трийсет, но беше трудно да се определи, тъй като беше загърбила всички превземки и украси, които дамите с нейното потекло обикновено използваха, за да подобрят външния си вид. Беше без труфила и помади и очевидно беше свикнала да работи навън. Въпреки това обаче аристократичността й личеше от всичко — с изключение на факта, че беше облечена в расо на монахиня. Не беше красавица, но излъчваше невероятен покой, а когато се усмихна, лицето й се озари отвътре с такъв блясък, че на Бернардино му се прииска да може да я нарисува. Почувства се успокоен от нея, още преди да бе изрекла каквото и да било. Тя беше като балсам за наранените му чувства. Изпълни го усещането, че я е виждал и преди, че я познава. След усмивката дойдоха и думите й:

— Вие трябва да сте синьор Луини! Съжалявам, че нямаше никой, който да ви посрещне, но така се случи, че дойдохте по време на ежедневното ни мълчаливо обхождане на манастира, когато със сестрите ми оставаме единствено с Бога. О, не — вдигна ръка тя, когато художникът започна да слиза от скелето си, — не слизайте! Изглежда ми много опасно! — тук пак го дари със сладката си усмивка, добавяйки: — Приятно ми е, аз съм сестра Бианка, абатеса на този дом.

Бернардино се вторачи невярващо в нея. Тя вдигна към него пръстена на своя сан и той се приведе, за да го целуне. Докато устните му се приближаваха към пръстена, не пропусна да го огледа. Представляваше червен кръст от бохемски гранат. Имаше цвета на топла кръв, но при досега до устните му се оказа студен като камък. А той си мислеше, че само по-възрастни дами се стремят към подобни отличителни знаци.

С невероятна прозорливост тя изрече:

— Сигурно сега си мислите, че съм твърде млада, за да заемам подобен пост.

— Извинете — сведе очи Луини. — Аз просто… така де, мислех си… — запелтечи, — че жена като вас… ами, по света има много неща, които да се видят… — пое си дъх. — Мислех си, че жените влизат в монашеските ордени само като овдовеят или… — не довърши.

Абатесата го спаси от конфузното положение, като се усмихна отново и отбеляза:

— Но когато Бог реши да ви призове, може да го направи на всякаква възраст, синьор! Влязох в този манастир преди цели четири години — по същото време, когато нашият господар, херцог Франческо II Сфорца завладя отново този град. Ритмите на живота, които важат за останалите жени — възраст за брак, възраст за раждане на деца и така нататък, не значат нищо за мен. Аз разпределям живота си според ритъма на каноническите часове, а годината ми минава според Божия календар.

— Сестро Бианка — осмели се да отвърне на усмивката й Луини, — имате ли нещо против да продължа работата си? Трябва да уловя момента, когато ме осени, а днес като че ли имам подходящото вдъхновение!

Абатесата се приближи и отбеляза:

— Да, вижда се. Върви много добре. Много прилича на него.

Луини се обърна и продължи да рисува. По-скоро усещаше, отколкото виждаше, че абатесата стои зад него и гледа. Това му напомни за Анселмо в църквата в Сароно и го накара да се усмихне. По едно време абатесата попита:

— Нали нямате нищо против да ви погледам?

— Обикновено не ми е приятно. Но в дадения случай нямам нищо против, защото ми напомняте за един друг човек, който много обичаше да ме наблюдава така, както вие сега. Той също беше свят човек като вас.

— Сигурно е бил запленен от дарбата, която Бог ви е дарил. Не е никак малко нещо да можете да накарате даден човек да се появи на стената така, сякаш наистина е в помещението! Пък и за нас, светите хора, не е обичайно да виждаме всеки ден пред нас да се ражда чудо, нищо че непрекъснато четем за чудесата на светците. Сигурно сме се излъгали, че времената на чудесата са минали. Обнадеждаващо е да знаеш, че това изобщо не е така!

Днес Бернардино бе забравил обичайната си арогантност. Под погледа на абатесата той се почувства недостоен за комплимента, затова се огледа за опорна точка, в която да се захване. Погледът му падна върху човека, когото рисуваше.

— Какъв човек е вашият покровител? Изглежда ми много достоен и благороден.

— Той е войник, поет и още много други неща — беше бързият отговор. — Освен това е много набожен, заради което държеше да бъде нарисуван така, както сега го рисувате — коленичил за молитва. Смята, че нашата скромна общност може би най-ефективно от останалите би могла да предаде силата на вярата на миряните от Милано. Ето, виждате ли? — и посочи с ръка ограничителната стена. — Тази стена отделя Залата на монахините от Залата на вярващите, в която се намираме с вас сега — устните на Бернардино се изкривиха от иронията на това наименование и неговото присъствие точно в тази зала, но абатесата продължи: — Влизането и излизането става само през тайните врати в страничните параклиси. На сестрите е забранено да минават отсам, както и на миряните — да влизат в нашата манастирска зала. Ние с вас сме единствените изключения от това правило — защото вие трябва да навлезете в моя свят, а аз трябва да изляза във вашия. Въпреки това всички следваме заедно литургията. Ето там! — посочи нагоре. — Виждате, че стената не стига до тавана — целта е миряните да могат да чуват песните ни. — А тук — посочи двете малки решетки, скрити в панелите на стената — тези решетки ни позволяват да вземаме участие в най-свещените части от литургията — през тази малка врата откъм страната на евангелието можем да наблюдаваме издигането на нафора, а през тази решетка от страната на причастието можем да се прекланяме пред нашия Бог Отец — усмихна се отново с лъчезарната си усмивка. — Заради тази голяма вяра и заради факта, че всички я споделяме, нашият покровител подкрепя нашия орден и целия манастир на свети Мавриций.

Тук Луини си спомни за историята, която Анселмо му бе разказал за този светец. Даде си сметка, че старият му приятел му липсва.

— Защо синьор Бентиволио почита точно свети Мавриций?

— Защото синьор Бентиволио е служил като кондотиере11 при швейцарците по време на битката при Новара. А в Швейцария свети Мавриций е на голяма почит — в Агаунум има огромна църква, посветена на него. Знаете ли историята му?

Бернардино се канеше да отговори положително, но тъй като Анселмо много му липсваше, а и абатесата му напомняше донякъде на него, отговори нещо съвсем различно:

— Защо не ми я разкажете, стига да имате време, разбира се?

— Легендата разказва, че по време на управлението на Тетрархията на съимператорите Диоклециан, Максимин, Константин и Галерий, в Горен Египет имало римски легион, познат като Тиванския легион — започна тя. — Той наброявал 660012 мъже, всички до един християни, командвани от офицер на име Мавриций.

Гласът й беше толкова музикален, че историята сякаш оживя. Бернардино никога досега не бе срещал подобна дарба — дарбата да помогнеш на слушателя буквално да види разказа ти. Вече му ставаше ясно как тази дарба й помага в нейното призвание, защото всеки, който я чуеше да разказва или да чете откъс от Светото писание, нямаше начин да не повярва на всяка дума. Художникът се обърна, за да я погледне, а след това вдигна очи към празната стена над главата й. И пред очите му голата стена отгоре, това огромно сиво пространство, започна да се затопля в цвят и да приема форма с всяка нейна следваща дума. Наложи му се да примигне, за да пропъди римския легион, който тръгна в боен марш над главата на сестра Бианка.

— В Лето Господне 286-то легионът бил част от формирование, водено от Максимин, което имало за задача да потуши бунта на християните в Галия. След като бунтът бил усмирен, Максимин издал заповед, че цялата му армия трябва да присъства на жертвоприношенията — включващи убийството на християни с цел умилостивяване на римските богове — за да може мисията им да бъде доведена до окончателна победа — Бернардино притисна слепоочията си, усещайки кръвта и долавяйки писъците на умъртвяваните човеци. — Само Тиванският легион се осмелил да откаже да участва в този ритуал. Легионът се оттеглил и си издигнал лагер близо до Агаунум.

Максимиан побеснял от неподчинението на Мавриций и заповядал всеки десети човек от легиона му да бъде екзекутиран.

— Значи Мавриций и хората му си седели спокойно, нищо че всеки десети от тях трябвало да умре? Че кой би сторил подобно нещо? Кой би проявил подобна храброст или по-точно — подобна глупост?!

— Човек, който искрено вярва, че онова, което прави, е правилното. Наказанието било изпълнено, но легионът пак отказал да присъства на ритуала. Максимиан се вбесил още повече и наредил повторно унищожение на всеки десети човек. А когато Мавриций и легионът му продължавали да отказват да присъстват на жертвоприношенията, императорът заповядал и всички останали да бъдат екзекутирани. Мъжете не се съпротивлявали — отишли на смърт, напълно убедени, че ще станат мъченици.

— И всичките умрели?! Всички до един?! Шест хиляди и шестстотин човека?!

— Всеки един от тях бил индивидуално посечен, в това число Мавриций и неговите подофицери. Онези от членовете на легиона, които не били в лагера край Агаунум, били издирени и също обезглавени.

Бернардино поклати глава. Сцената пред вътрешния му взор вече бе напоена с кръв — цял легион от мъченици, паднали мъртви на бойното поле.

— Каква загуба… — промърмори тъжно.

— Защо да е загуба? — погледна го меко сестра Бианка. — Те са вярвали достатъчно силно в нещо, за да умрат за него! Вие може и да си мислите, че не вярвате в нищо — погледна го право в очите, — но трябва да знаете, че всеки вярва в нещо. Не е ли истина, синьор, че и вие вярвате в нещо или някого достатъчно силно, та да умрете за него?

Бернардино замълча за момент, защото вече наистина имаше един човек, за когото би дал живота си, без да му мигне окото. И въпреки това не се предаде толкова лесно.

— И какво добро е произлязло от тази саможертва?

Абатесата махна с ръка и отговори:

— Този манастир е съграден в негово име и предоставя убежище на голяма част от бедните и нуждаещите се в Милано. И не само този манастир — редица други са изградени в чест на светеца. Нашият покровител е на моето мнение — че това е история за надеждата. Надеждата и вярата не умират, както не умира и любовта. Върху гроба на свети Мавриций е издигната църква. Тук синьор Бентиволио прави същото.

— Струва ми се, че знаете доста добре основанията му.

— И би трябвало. Защото, докато живеех във външния свят, преди Бог да ме нарече сестра Бианка, бащиното и фамилното ми име бяха Алесандро Сфорца Бентиволио. Нашият покровител е мой баща.

Бернардино се обърна стреснато. Нищо чудно тогава, че абатесата му напомняше в известна степен за Анселмо — все пак беше биологична сестра на свещеника от Сароно! Дали й е известно, че има брат? Дали бащата е признал пред тази неземна жена своите грехове?

Сестра Бианка възприе обръщането му по друг начин и изрече бързо:

— Виждам, че искате да работите. Оставям ви.

Бернардино се обърна, за да я увери, че не иска да я гони, ала тя вече бе изчезнала в манастирската част на църквата. Той се качи обратно на скелето си и се загледа към стената, където бе видял във въображението си сцените, описани от нея и брат й. Кръвта вече я нямаше, мъртвите легионери — също. „Любовта не умира — помисли си той. — Наистина не умира, Симонета!“ (Нямаше представа, че един добър човек бе казал наскоро на Симонета същите думи — мъж от различна вяра, с различна легенда, но със същото послание. Само дето тогава двамата не бяха в параклис, а сред бадемов лес.) Докато художникът съзерцаваше стената, пред очите му израсна зелена трева, а след нея красив град. Свети Мавриций, отново силен и отново жив, основа своята църква върху костите на своите шест хиляди и шестстотин войници. От земята изникна надежда. Бясно, преди този образ да бе избледнял, Бернардино започна да рисува.