Мадоната на бадемите

Осемнайсета глава Любимата картина на кардинала

Габриел Солис де Гонзалес, епископ на Толедо и самопровъзгласил се кардинал на Милано, имаше особена слабост към работата на Паоло Учело10. Кардиналът беше голям почитател на изобразителното изкуство — или поне тогава, когато обичайните жестокости на неговото призвание му позволяваха да му се наслаждава. Възхищаваше се на композицията на Фернандо Галего, на рисунъка на Луис Далмау и на перспективата на Педро Беругете в градовете на родната си земя. Но за неговите вкусове нищо друго в този християнски свят не можеше да се сравни с изображенията на олтара на църквата на Конгрегацията „Корпус Домини“ в Урбино. Ала тъй като Учело бе проявил невероятната дързост да се спомине, преди кардиналът лично да има властта да му поръча религиозни картини, той бе принуден да прояви благоразположение към Бернардино Луини и себеподобните му. В изпълнението на образите Луини може би надминаваше Учело, нищо че бе далеч по-малко просветен от него във връзка с религиозните въпроси. И въпреки това стилът му определено превъзхождаше този на неговия предшественик. Кардиналът се забавляваше, докато провеждаше надуто дисекция на стиловете, оказали влияние върху Луини — лунните нюанси на неоготическия стил на Бергононе бяха в приятен контраст с пълнокръвния, ярък реализъм на Фопа, а може би и лек намек за археологическия класицизъм на Брамантино? Да, Луини безсъмнено бе автор на няколко много впечатляващи творби, най-вече в абатството на Киаравале, където уменията му за първи път привлякоха вниманието на Негово Високопреосвещенство. Постиженията му там го превърнаха точно в човека за работата, която кардиналът имаше предвид. Задачата не беше никак маловажна — да се върне религиозния плам и църковното послушание в един регион, доста отдавна заболял от апатия — грехът на леността в лоното на Църквата.

След прогонването на евреите от кралство Испания, при което им беше предоставен изборът или да се покръстят, или да заминат в изгнаничество, за тях бе напълно естествено да се заселят тук, в новата испанска провинция Милано. Тази втора инвазия обаче тревожеше значително кардинала и всъщност беше част от причината, поради която държеше да има красиви стенописи точно тук, в сърцето на всичко, за да се събуди набожността сред ломбардците. Ломбардия беше врящ казан, при това още от 1230 година, когато ломбардците бяха дали убежище на катарите и цялата област се бе превърнала в крепост на еретизма. А сега, столетия по-късно, войните бяха отключили отново криза във вярата — след човешки трагедии простолюдието задължително поставяше под въпрос ролята на Бога. Но не това бе главната грижа на кардинала — най-голямата му тревога бе притокът на нежелани елементи. Откъм Испания бяха задухали зловредни ветрове, които ги бяха довели дотук заедно с армията. При тази мисъл кардиналът постави обсипаната си с пръстени ръка върху устата си, като че ли се опитваше да се спаси от зловонието. Те бяха пристигнали тук с ветровете, подобно на напаст; бяха докарани с корабите, подобно на чума. И Църквата изобщо не ги бе спряла. Каноническият закон им позволяваше да дойдат тук при условие, че ще дават пари назаем на християните. Кардиналът нямаше представа дали Бернардино Луини е искрено набожен, но в интерес на истината характерът на художника нямаше никакво значение, стига творбите му да подтикваха простолюдието към подчинение на Църквата. Учителят му Леонардо да Винчи бе добре познат в двора на херцозите Сфорца едновременно като пророк и лунатик.

И така, на път към литургията в чест на откриването на стенописите в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно кардиналът позволи на мисълта си да се зарее към една друга църква, в Урбино, където трябваше да се изкатериш по високия хълм, за да стигнеш до огромните порти и да влезеш в напоения с тамян мрак. После, сред топлината на дима, се насочваш към олтара, за да спреш пред него, изпълнен с изумление. Защото над олтара се намираше чудото на чудесата — „Чудото на осквернената нафора“, любимата рисунка на кардинала. Изображението на Учело, с прочутата сцена на евреите, горящи на клада, бе толкова зашеметяващо и нарисувано толкова достоверно, че човек сякаш усещаше миризмата на горящата плът на неверниците и чуваше пращенето на съчките в огъня около тях. Беше ходил в тази църква още като младеж и чужденец, когато му бяха дали пропуск за Ватикана — бе заминал право за Урбино, за да се наслади на този шедьовър. И докато наситените цветове и златото от фреската проблясваха под светлината на свещите, младият тогава кардинал Солис де Гонзалес преживя същински религиозен екстаз. Защото насред пустия, обгорен пейзаж, под черното небе и едно дърво, което раждаше звезди, един евреин в червена шапка, туника и син елек наблюдаваше в агония как пламъците лижат краката му. А по-надолу в пламъците, почти погълнати от тях, вече горяха две златокоси деца, облечени в черно. Десетима мъже и четири коня стояха отстрани и наблюдаваха изгарянето с изражения, които бяха точно толкова безчувствени, колкото и това на младия кардинал, проточил врат, за да се наслади по-добре на мъките на неверниците. Той наклони глава, като че ли отпиваше от болката им, като че ли поглъщаше кръвта — същата онази Божия кръв, която евреите бяха осквернили. Ако можеше да се изкачи по стълба, по черна стълба, подобно на онази от рисунката, същата, която отвеждаше към дървото и ангела, кръжащ отгоре като свидетел, би притиснал лице към картината, изпаднал в истински религиозен и садистичен екстаз. (Впоследствие, когато анализираше чувствата си от онзи момент, кардиналът се запита дали пък изображенията на това аутодафе не са му напомнили за родния дом.) Над сцената на горящите евреи, на олтара, върху горния панел на полиптиха бяха изобразени и херцог Федериго да Монтефелтро и неговият антураж. Кардиналът одобряваше херцога и неговото виждане за същинските размери на предизвикателствата към християнския начин на живот, зародили се на този полуостров. Защото той поставяше външните заплахи, особено инвазията на османските турци, далеч назад в скалата на тревогите си, чието първо място се заемаше от главния вътрешен враг — местните евреи. По мнението на кардинала град, прочистен от подобни елементи, би бил по-скоро утопия. Според него това прочистване трябваше да се превърне в реалност във всеки голям и малък град на полуострова — така, както беше някога в неговата родина. Символичното трябваше да стане реалност, а богохулственият акт по оскверняването на нафората трябваше да бъде отмъстен.

Беше видял този стенопис още като младеж, ала никога не го бе забравил. Косата и брадата му се бяха посребрили, очите му бяха отслабнали, но и до ден-днешен виждаше тези картини в съзнанието си. Младите му ученици го почитаха все повече, защото започваше да наподобява образа на Бога, който обикновено представяха художниците — за съжаление обаче в този човек нямаше и капчица доброта. Омразата към евреите изгаряше садистичното му сърце, придавайки му доста по-тъмен нюанс от обичайния. Кардиналът изобщо не бе сред поддръжниците на Мартин Лутер — с тази негова Реформация човекът бе донесъл на Църквата колкото добро, толкова и зло. Но поне в едно отношение бе напълно съгласен с него — в писмото си до приятеля на кардинала, преподобния Спалатин от Генуа, Лутер бе написал:

Но за нищо на света не можеше да се примири със следващото по-нататък твърдение:

Кардинал Солис де Гонзалес вярваше в поправянето на непоправимите и възнамеряваше да го приложи на практика.

Както това бе сторено от Инквизицията в родната му Испания.

Такива бяха приятните мисли, изпълващи благочестивото му сърце, докато влизаше в Сароно с носилката си, следван от своята охрана в яркочервени ливреи. Знаеше, че във фреските в този град нямаше как да очаква подобна религиозна категоричност, но все пак му доставяше наслада да види вярата си, отразена чрез средствата на изящните изкуства, и се изпълваше със задоволство, че е поръчал тази работа — така, сякаш самият той я бе изпълнил. Размахваше вяло обсипаната си със скъпоценни камъни ръка от прозореца по посока на гражданите, които бяха изпълнили улиците, за да наблюдават шарения му спектакъл. Тук-там се долавяха единични опити за поздрав. Кардиналът огледа небрежно тълпата, изпълнен със съжаление и презрение. Знаеше, че простолюдието не бе в състояние да устои на изкушението на една такава процесия като неговата, особено в настоящите времена на бедност и нищета — пищните церемонии бяха за тях като бадем за папагала. Знаеше също така, че и тук се бяха заселили евреи, но се зарадва, че днес поне никой от тях не сквернеше улиците — още преди време им бе наложил строг вечерен час, както и пълна забрана да излизат навън, когато Негово Високопреосвещенство преминава.

Но все пак един от тях се бе осмелил да го направи — да наблюдава пристигането му. Стоеше в дъното на тълпата, скрит под огромна качулка, и не помръдваше. Светлосивите му очи — със сивото на студеното море, което бе пресякъл, за да дойде дотук, се бяха вторачили в носилката и в лицето на човека, който се намираше в нея. Този човек познаваше добре кардинала, както и кардиналът — него. Ако кардиналът бе погледнал наблюдаващия с истински очи, а не през призмата на болното си въображение, изпълнено от любимата му садистична картина, щеше да забележи как покритата с огромната мантия фигура се обръща в мига, в който той преминава, и как мантията се разтваря за миг и под нея проблясва чисто злато.