Мадоната на бадемите

Трета глава Дивакът

— Бабо, бабо, в гората има дивак!

— Амария Сант Амброджо, крачиш на тази земя вече двайсет лета, а все още умът ти е колкото грахово зърно! Какви глупости приказваш сега, а?

— Ама наистина бе, бабо! Кълна се в самия свети Амброзий! Двете със Силвана бяхме на кладенеца и го видяхме! Освен това целият град говори за него. Викат му Селваджо — дивакът! — нареждаше възбудено Амария с очи като палачинки.

Старицата приседна на скромната им трапеза и се загледа във внучката си. Тя самата не бе много по-различна от дивак. Черната й коса, която обикновено висеше чак до кръста й, бе разчорлена, а из нея стърчаха тръни и цветове на зарасличе. Лицето й, което обикновено имаше приятен загар, сега бе зачервено като домат от тичането. На фона на маслиненочерните й зеници бялото на очите й изпъкваше така, че й придаваше вид на подплашен кон. Корсажът й беше скъсан при деколтето и показваше повече, отколкото беше прилично, а връзките едва удържаха пищната й гръд. Полите й бяха вдигнати до коленете, за да улесняват бягането, и разкриваха здравите й крака. Амария не можеше да бъде наречена дебела — ни най-малко, пък и скромните дажби в тяхната къща не стигаха за чревоугодие. Беше по-скоро приятно закръглено момиче, свежа прасковка, излъчващо неподправена женственост и блясък, и пълно с живот. С красивата си кожа и пищна красота тя бе същинско изкушение за всеки господин, който я видеше, въпреки царящата напоследък мода. Изисканите дами мечтаеха за алабастрова кожа и за да я постигнат, често втриваха оловна паста в лицата си — Амария пък имаше цвят на топъл пясък. Благородничките бяха тънки като вейки — Амария бе цялата в извивки и вдлъбнатости. Важните госпожи използваха всевъзможни багрила, за да изсветлят косата си до червено или златисто — водопадът, който се сипеше от главата на Амария, имаше синкавочерния блясък на гарваново крило. И макар за бабата никоя друга жена да не бе по-красива от внучката й, старицата вече се бе отчаяла, че някога ще може да я омъжи — защото кой би искал стара мома на двайсет, с малко повечко мръвка по костите и без капка разум в главата, при това без никаква зестра?! Още повече, когато се разхождаше из Павия, облечена по този начин — като леките жени, дето висяха по здрач на площада.

Бабата въздъхна и прехвърли щипката тютюн, която непрекъснато дъвчеше, от едната буза към другата. Обичаше Амария с цялото си сърце и даваше мило и драго за нея и тъй като любовта й към детето бе толкова голяма, тя съвсем естествено се страхуваше за нея, което понякога я караше да й говори доста по-грубо, отколкото възнамеряваше.

— Трябваше да се досетя, че Силвана има пръст в тази работа — отбеляза сега тя. — Поощрява всичките ти глупости. Хайде сега, дете, почисти се и си кажи молитвите! Поглеждай по-често към Бога, отколкото към тлъстата си приятелка, и вместо да бъбриш като папагал, по-добре изричай молитви!

Амария почисти косата си, приглади я и пусна надолу полите си. Беше свикнала на подобни мъмрения, ала те ни най-малко не намаляваха любовта й към старицата. Взе игла и конец от полицата над камината и приседна, за да зашие корсажа си. По едно време изрече:

— Ама аз наистина го видях, бабо! Ние… се бяхме загледали във водата и затова първо видях отражението му. Имаше червена кожа, дълги нокти и козина, но очите му бяха добродушни. Дали пък не е някой горски дух, а?

— Червена кожа ли? Дълги нокти и козина? Горски дух? От къде ти хрумват такива езически глупости бе, дете?! По-скоро е някоя нещастна душа от последната битка, някой войник, който вече не е с всичкия си. Може да е испанец — те и без това нямат много мозък — от спокойния тон, с който бабата изрече последните думи, никой не би допуснал, че тъкмо испанците бяха опустошили живота й. — И какво изобщо си правила на кладенеца, ако смея да попитам? Имаме си предостатъчно вода, че и отгоре, а доколкото ми е известно, чешмата на площада си е все така там.

Амария сведе очи над бродерията си и бузите й пак пламнаха.

— Ами ние… Така де, Силвана… Силвана искаше да погледне в кладенеца на женитбата.

Бабата се изсмя презрително, но погледът й омекна. Знаеше местното предание, че ако погледнеш в един от естествените извори в гората над Павия, ще видиш лицето на бъдещия си съпруг. Знаеше също така, че Амария си мечтаеше някой ден да се влюби и да се омъжи, но освен това си даваше сметка, че напредналата възраст на момичето и нищетата му не бяха предпоставки за щастлив брак, а нейната любов към детето не й позволяваше да я хвърли в лапите на нещастен. Разочарованието от внучката й я направи още по-критична към Амария от обикновено.

— Момичешки глупости! Повярвай ми, така е! Сигурно е бил някой отшелник или пък французин. Говори се, че френският крал бил пленен от испанците при Павия — свален бил от коня си от Чезаре Ерколани… Носеше ли корона този твой бъдещ съпруг, а?

Амария се усмихна. Не разбираше нищо от политика, нито знаеше нещо за последната битка. Известно й бе само, че много мъже заминаха, а малко се върнаха, което пък намали още повече нейните шансове за добър брак. Но поне сега нямаше нужда да плаче и скърби за никого, нито пък всеки ден да пали свещи като вдовиците, дето се тълпяха в катедралата. Да, беше чувала обаче, че френският крал Франсоа е пленник на победителите испанци, които сега бяха окупирали Милано. Но не знаеше нищо за неговите поданици с изключение на това, че те имат опашки, а езикът им е толкова необичаен и пръхтящ, че могат да говорят и с конете си. Затова сега тя въздъхна и рече:

— Права си, бабо. Трябва да е бил някой луд. Или изгубен войник.

Продължи да шие, потънала в мълчание, но разговорът за войната и за французите накара бабата да плъзне очи към стената, където, точно над камината, висеше камата на Филипо. Наистина ли бяха изминали повече от двайсет години, откакто тя бе изгубила сина си, своя любим единствен син, слънцето на своя живот? Наистина ли бе изминало толкова много време от голямата битка при река Гариляно от 1503 година, когато тя, заедно с всички останали майки, се молеше да получи някакви новини за сина си? Ала нея не я сполетя съдбата на повечето от жените, които бяха принудени да се питат дали синовете им са живи или мъртви — испанците не й позволиха да се усъмни нито за миг дали Филипо е жив или мъртъв, когато докараха в Павия стотици трупове, за да ги хвърлят за назидание на площада. Майките часове наред оглеждаха зловещите купчини трупове, накацани алчно от мухи и мишелови, докато накрая тя откри любимото му лице, но вече обезобразено и окървавено. Градската управа издаде заповед труповете да бъдат изгорени, за да бъде предотвратено разнасянето на зараза, така че тя не можа дори да си вземе момчето вкъщи, за да го измие, както бе правила, когато беше малко, и да го положи в мястото му на вечен покой. Затова не можа да стори нищо друго, освен да склопи очите му и да измъкне от тялото му камата, която бе пъхнал в чорапа си — единственото, което главорезите испанци му бяха оставили. А после се бе върнала у дома с мисълта, че никога няма да забрави вонята на горяща плът, когато запалиха кладата. Пушекът бе толкова задушлив и висок, че най-сетне я дари със сълзите, които тя отдавна очакваше.

Можеше да продължи да си живее така, изпълнена със скръб и напълно безчувствена, ако Господ не й беше пратил Амария. Защото някога я беше намерила край същия онзи кладенец, където днес момичето бе ходило — почти както бяха открили Мойсей сред папура. Там често оставяха нежелани бебета, а още повече сега, когато имаше толкова много войни и толкова момичета оставаха трудни от мъже, незавърнали се от бойното поле. Тогава старицата беше отишла на кладенеца за вода, тъй като градските извори бяха замърсени от труповете. Когато се бе навела над кладенеца, бе дочула нещастен, задавен плач откъм храсталаците. Разтваряйки тревата, бе открила голичко, покрито с кръв дете, размахващо крачета и ръчички от силната светлина, и с вече тъмни очи, изпъкващи върху все още неясните му черти на новородено. Старицата бе увила детето в дрехите си и го бе отнесла у дома си, без да знае дали е момче или момиче. Единственото, което искаше, бе да има за кого да се грижи и да се научи отново да чувства, защото смъртта на сина й бе вледенила сърцето й. Стоеше безучастно, докато бебето ревеше по цяла нощ от болка във венците, стоеше безучастно, докато то врещеше по цял ден от необходимост да суче, стоеше безучастно и докато то се мъчеше да се освободи от пеленката, в която го беше зашила, защото вече знаеше, че е момиченце. Старицата остана безчувствена чак до деня, в който бебето спря маслиненочерните си очи върху нейните и я дари със своята първа, беззъба усмивка — толкова искрена и тъй непокварена от бушуващата война и от всичко, което се бе случило преди. Тогава старицата притисна момиченцето до своето разбито сърце и се разплака — плака за първи път, откакто бе склопила очите на Филипо.

Бабата бе спасила Амария, а Амария бе спасила нея. Сърцето й бе изпълнено с толкова много любов и толкова голяма скръб, че щеше да се пръсне, ако не беше намерила друга човешка душа, върху която да излее чувствата си. Бе нарекла момичето Амария от „amore“ — „любов“, а за фамилия й бе дала името на светеца покровител на Милано — свети Амброзий, или „Амброджо“. По тези места сираците винаги биваха кръщавани по този начин с надеждата да получат закрилата на съответния светец в преждевременно попарения си живот. Беше казала на израстващото момиче да я нарича просто „бабо“, защото на четирийсет вече се смяташе за твърде стара, за да й викат „майко“. Амария се бе превърнала в красиво, жизнерадостно момиче, което непрекъснато бъбреше — и смислени неща, и безсмислени. Красотата и добротата й я правеха желана партия за не един и двама младежи, ала фактът, че бе сираче, при това доста бедно, караше всички кандидати да извръщат очи от нея. Амария бе благодарна на Бога, че си имаше баба, която я обичаше. Баба й пък благодареше на същия бог, че е намерила някого, когото да обича. Давайки живот на Амария, тя бе заживяла наново. А сега, двайсет години по-късно, като че ли друг някой имаше нужда от помощ, пък бил той испанец или друг чужденец. Господ й бе взел Филипо, но пък й бе пратил Амария и тя се чувстваше благословена. Да не би сега да искаше от нея нещо в замяна? Загледа се с обич във внучката си, а после пак насочи очи към камата. Свали я от стената и я пъхна в чорапа си — до десния глезен, на същото място, откъдето я бе измъкнала от чорапа на убития си син. Амария вдигна стреснато глава, когато баба й рече:

— Хайде, покажи ми къде го видя този!

Вървяха близо час. Камбаните за вечерня на базиликата и постоянното бъбрене на Амария отбелязваха хода на времето. Докато минаваха през площада, старицата както винаги извърна очи от катедралата. Не можеше да погледне това място, без да зърне отново кладата и да усети отново горящата плът на сина си. По този начин, за разлика от Амария, пропусна да види молитвите към Бог и всички светии, написани на листчета и прикрепени на вратата на църквата — молби за завръщане на близките, за избягване участта на смъртта.

Когато поеха по стръмния склон извън града, Амария подаде ръка на баба си и двете продължиха така. Старицата задиша толкова учестено, че й се наложи да изплюе тютюна си. По едно време те спряха и се извърнаха към Павия — мястото, което наричаха „града на стоте кули“, вторият по значимост град в Ломбардия, отстъпващ единствено на Милано, който бе разположен недалече, на север. Баба и внучка приседнаха за момент на меката трева, за да си поемат дъх, обгърнали една друга раменете си. Загледаха се във враните, които кръжаха около високите камъни, сякаш пронизващи кървавочервеното небе на залеза. Червените рамене на катедралата подпираха хоризонта, а по хълма надолу се диплеха една след друга къщи с кулички — чак до реката и до претъпкания кей, където се гушеше собствената им скромна колиба. Понте Коперто — прочутият покрит мост, приличаше на люспеста червена змия, прехвърлила реката. Водите на Тичино бяха с цвета на стомана. Отвъд реката, на юг, се простираше голямото поле, където напоследък бяха загинали толкова много мъже. Днес беше тихо и пусто — мрачна и скръбна долина, прочистена щателно от стърчащите крайници и загниващата плът. Докато слънцето потъваше зад базиликата, тухлите на къщите и кулите грейнаха под прощалните му лъчи, сякаш бяха почерпили от кръвта на полето подобно на цветя, черпещи вода от пръстта.

Притеснена от смрачаването, бабата помоли Амария да я изправи на крака и двете се запътиха към отдавна притъмнялата дъбрава. Накрая стигнаха мястото, което търсеха, но сред тишината и здрача зърнаха единствено тъмносините води на кладенеца. От дивака нямаше и следа. По едно време пропука клечка. Без да се мае, бабата измъкна камата от чорапа си. Тези трудни времена бяха обострили сетивата й, пък и често идваше в гората, за да лови зайци за трапезата им. Старите й уши чуваха много по-добре от тези на Амария. Сега тя се сниши, накара и момичето да го направи и я поведе през шубрака към скрития зад храсталаци отвор на една черна пещера.

Той беше там. Старата и младата жена приклекнаха в сумрака и Амария извика името, с което бе чула да го наричат:

— Селваджо!

— Глупачка! — просъска баба й. — Как ще отговори на име, което не знае, че има? — после самата тя се провикна на милански диалект: — Не се страхувай, страннико! Тук сме, за да ти помогнем в името на свети Амброзий! — настъпи неловка пауза, докато и двете жени тръпнеха от мисълта в какво ли се забъркват. После старицата си спомни за сина си и пак се провикна: — Ние не сме нито испанци, нито французи! Просто приятели!

Първо зърнаха ярките му очи, докато се придвижваше към светлината на отвора. Но когато изникна в цял ръст, Амария ахна от ужас. Съществото бе болезнено слабо, ребрата му буквално се брояха. Червената му кожа се оказа всъщност засъхнала кръв, а козината — отдавна нересана и неподстригвана, сплъстена коса и отдавна небръсната брада. Хищническите му нокти бяха просто неподрязани нокти, които се бяха извили от само себе си навътре. Би могъл да бъде на всякаква възраст между седемнайсет и седемдесет. Но очите му бяха тревистозелени и точно както бе казала Амария, от тях се излъчваше доброта. Изглежда, че съществото не можеше да говори, но пък чуваше — приближи се към тях, олюлявайки се, и едва не се срина в краката им от слабост. За първи път от двайсет години насам бабата усети, че очите й пак се насълзяват — защото така би изглеждал и Филипо, ако бе оживял и се бе върнал при нея. Не, този човек не беше дивак. Беше просто момче. Диваци бяха онези, които му бяха сторили това. Задържа уплашената си внучка с едната си ръка, а другата подаде на нещастния човечец. Не беше сигурна в онова, което изрече, но знаеше, че трябва да постъпи точно така.

— Ела си у дома — каза.