Мадоната на бадемите

Седемнайсета глава Грегорио преобръща още веднъж живота на Симонета

Грегорио ди Пулия отново бе започнал да пие. Откакто бе настъпила зимата, той бе принуден да изостави задачите си по двора и да прекарва по-голямата част от времето в кухнята на Вила Кастело, наблюдавайки Рафаела как готви. Кухнята бе единственото топло място в къщата, защото огънят гореше по цял ден. Огромните тухлени фурни, които някога ревяха часове наред, за да приготвят пищните блюда за този дом, днес бях черни и празни, домове единствено на птиците, които изпъстряха почернелите камъни със снежнобелите си изпражнения.

И така, Грегорио седеше на масата и наблюдаваше Рафаела как ръси брашно върху дървената повърхност, за да приготви скромната им дажба хляб за вечеря. Сняг, брашното се сипеше като сняг — снегът, който той не желаеше да си спомня. Грегорио надигна отново пръстената купа. В имението нямаше почти нищо за ядене, но той бе успял да си приготви собствена граппа9, използвайки семената на гроздето и един примитивен казан, който си бе сглобил сам. Получената отвара беше кристално бяла, вонеше отвратително и прогаряше гърлото, но с нея зимните дни минаваха много по-бързо.

Рафаела също помагаше за това — тя беше красиво момиче и през изминалата година го бе забавлявала много. Ала днес дори гледката на полюшващите й се гърди, докато месеше тестото, не бе в състояние да го успокои. И той отлично знаеше защо е така. Днес се навършваше година, откакто се бе бил рамо до рамо със своя господар, а после господарят му бе загинал, а той бе останал жив.

Грегорио не подозираше, че чувствата му бяха доста сходни с тези на Симонета — господарката, за която не знаеше почти нищо. През изминалата година той също бе изпитвал непоносимия товар на вината и също се бе съмнявал в лоялността си към Лоренцо. Защото нямаше ли някакъв друг начин, някаква друга поза или някакъв друг вид замах на меча, които би могъл да използва, за да спаси човека, когото бе обичал като брат? Или пък защо просто не се хвърли пред пороя от куршуми, които напълниха Лоренцо? Вечер, пред купата с ракия си казваше, че е сторил за господаря си всичко, което е можал, и се разчувстваше, спомняйки си, че не той, а един аркебуз бе виновен за смъртта му. Но в светлината на деня, докато главата го болеше в сивата виделина, съвестта му отново се събуждаше и той си даваше сметка, че според рицарските закони той е бил длъжен да даде, ако трябва, и живота си и да не позволи смъртта на своя господар. Двамата с Лоренцо бяха участвали заедно в безброй битки и си бяха разказвали безброй шеги по пътя, докато конете им вървяха в тръс един до друг. При хранене бяха споделяли една и съща купа, а понякога дори и постелята си насред полето, събирайки завивките си заедно, за да ги топлят по-добре. Лоренцо нито веднъж не се бе възгордял, че е велик господар — двамата бяха на една и съща възраст и затова бяха израснали като братя. Бащата на Грегорио беше оръженосец на бащата на Лоренцо, така че Грегорио познаваше Лоренцо от много повече време, отколкото го познаваше дори съпругата му. Лоренцо никога не говореше за разликата между тях и научи Грегорио да чете и да пише така, както самият той беше научен. Съпругата му обаче се държеше далеч по-надменно и аристократично. Когато Лоренцо се ожени и доведе Симонета в Кастело, Грегорио бе оставен на заден план. Според законите на рицарската обич той знаеше, че обичта между васал и господар е любов, която никой не може да разруши, ала ето че предаността на Лоренцо към красивата грациозна девойка бе разрушила връзката между тях за известно време, измествайки рицарските идеали със сладостите на земната, на семейната любов. И въпреки това Лоренцо отново се бе върнал при него — в мига, в който избухна нова война, двамата отново бяха на път, обикаляха Ломбардия и се биеха в името на каузата — на която и да е кауза, защото любовта на Лоренцо към войните нарастваше успоредно с любовта му към богатството, което му носеше бракът му. Не след дълго двамата млади мъже бяха отново заедно така, както са били винаги.

Грегорио почти не познаваше Симонета. Тя му се бе сторила срамежлива и недостъпна, но след смъртта на Лоренцо бе открил у нея и топлота, каквато не бе подозирал. Двамата се оказаха обединени от скръбта и гнева от загубата и той започна да я харесва и уважава така, както никога преди. След като обектът на тяхното преклонение вече го нямаше, те се съюзиха, а обичта на Рафаела към нейната господарка, която разцъфна при отсъствието на мъжете, само спомогна Грегорио да подобри значително мнението си за нея. Симонета се бе показала като смела и храбра в разорението, което ги сполетя, и макар Грегорио да не одобряваше съюза й с евреина, отлично разбираше, че тя има някакъв план, чрез който да спаси Кастело и фамилното име — името на Лоренцо. Затова в днешния ден той си мислеше и за своята господарка, защото знаеше, че тя също страда.

Замаяният му от ракията мозък, объркан още повече от спомените за снега и кръвта, го накара да се присегне към гърдите на Рафаела, за да потърси в тях успокоението, което винаги намираше. Рафаела, която в този момент делеше тестото на питки, го плесна през ръката и му остави брашнени петна.

— Остави ме на мира сега! — скастри го тя. — Трябва да направя този хляб, преди господарката да се е върнала, защото в противен случай няма да имаме нищо за бдението довечера!

Симонета беше планирала за тази вечер бдение — тримата да коленичат със свещи в ръце и да се молят за Лоренцо. А хлябът, който трябваше да бъде направен във формата на кръст, трябваше да символизира неговата смърт и да се помоли за възкресението му. Грегорио промърмори нещо. Искаше му се малко да се повъргалят в леглото, за да стопли кокалите и сърцето си, но примирено изсумтя:

— Добре, де. Ама къде е отишла точно на днешния ден?

— Как къде? — вдигна очи към него Рафаела, изтри чело и духна от лицето си един непослушен кичур черна коса. Той обаче се настани върху челото й като рана от меч. Това отново събуди спомените на Грегорио — такава рана бе получил и господарят му. — Къде, според теб, ще е отишла, а? В църквата, естествено! За да се помоли за мъртвия си съпруг! Може би и ти трябва да сториш същото!

Днес на Рафаела не й се занимаваше с Грегорио. Погледът му на вярно кученце й идваше в повече. Вярно, че го обичаше, но днес предпочиташе да не й се мотае из краката.

Грегорио се изправи не особено уверено и промърмори:

— Хубаво, де. И аз ще отида на църква и ще се помоля за най-добрия човек, когото съм познавал!

Рафаела веднага съжали за грубостта си. Защото добре знаеше, че той също обича господаря си.

— Добре, върви! — изрече вече с доста по-мек тон. — Тъкмо ще доведеш у дома господарката, защото студът навън става непоносим.

И така, Грегорио пое още веднъж по пътя за Кастело. Но изминалата година бе донесла и някои промени. Миналата година той бе вървял по посока на къщата, а сега вървеше в обратната. Миналата година той си бе давал отлично сметка, че му предстои да преобърне завинаги живота на Симонета. А сега не знаеше какво му предстои. Тази година Грегорио ди Пулия се запъти към църквата, където бе стоял, за да гледа венчавката на Лоренцо и да слуша как двамата със Симонета изричат брачните си обети. И така, както някога, днес пак видя милейди Ди Сароно, само че този път не я завари плачеща на прозореца, а я зърна на същите стъпала пред олтара, където се бе венчала, в страстна прегръдка с друг мъж.