Мадоната на бадемите

Трийсет и шеста глава Къщичката за гълъби

Селваджо бе завършил произведението си. Бе рендосвал, струговал и търкал с пясък и сега къщичката за гълъби беше перфектна — стоеше гордо изправена и бяла, проблясваща под хилавите слънчеви лъчи. Основният й прът бе забит дълбоко в земята, завършващ с бяло конично покривче, пазещо къщичките, с две вратички и с красиви арки за бъдещите обитатели. Малката куличка бе раздвижила спомените му, докато я изработваше — напомняше му за белите бойни кули на Камелот, но сцената изчезна така бързо, както нахлу в главата му. Селваджо отстъпи крачка назад и гордо огледа шедьовъра си. Това не бе къщичка, това бе истински дворец за гълъби. Бе работил неуморно, за да го направи и за да го подари за именния ден на онази, която му бе най-скъпа на сърцето.

Защото бе изминала почти година, откакто той се бе бил с швейцарските наемници, за да защити Амария. Днес Амария и баба им бяха заедно на пазара, защото поуките от миналата година все още не бяха избледнели в паметта на момичето и то вече никъде не ходеше само. Баба и внучка бяха излезли, за да купят продукти за празничната им вечеря — щяха да приготвят Дзупа алла Павезе — супа с месо, яйца, хляб и краве масло, измислена за вечеря на кралския затворник Франсис I. По настояване на Амария двете бяха отишли да търсят и дамата в червено, която продаваше прочутия ликьор, познат като „Амарето“, за да проверят дали за няколко нещастни сантима не биха могли да купят малко количество от божествената напитка, за да вдигнат наздравица за свети Амброзий. Името на светеца бе върнало спомените на Селваджо обратно към онзи съдбовен ден преди една година, когато бе убил тримата швейцарци, но единственото, което си спомняше от случая, бе как държи в обятията си Амария за първи път.

Оттогава насам бе имало и други подобни мигове — откраднати моменти пред загасващия огън, когато баба им се оттегляше в леглото си. И двамата бяха запазили непорочността си, ала Селваджо бе наясно, че няма да може да удържа страстите си още дълго. Искаше Амария, копнееше за нея, но дали имаше правото да си взема съпруга, когато миналото си оставаше все така като бял лист в съзнанието му?

Вниманието му бе привлечено от някакво прошумоляване в краката му. Той сведе очи и се усмихна на втората част от подаръка си за Амария. В една кошница с капак върху замръзналата земя се гушеха два красиви гълъба, снежнобели и опитващи се да избягат от неприятния си затвор. Той ги извади от кошницата с опитни ръце и ги постави пред малките дъговидни портички на новите им домове. Сигурно щеше да се наложи да подреже крилете им, за да не избягат, но тъй като засега гълъбите изглеждаха предоволни от местообитанието си, предпочете да се въздържи, за да не помрачава щастието им. Докато птиците кълвяха и почистваха перушината си, той се замисли за имена, които да им даде. Паметта му го изненада за пореден път, като му поднесе спомени за разкази от античността, които бяха толкова ярки, сякаш ги четеше точно в този момент. Херкулес и Мегара? Тристан и Изолда? Троил и Кресида? Или може би историята, която най-много бе обичал — за обречената любов на Ланселот и Гуиневир, чиято виновна прегръдка бе видяна от рогоносеца Артур? Не, нито една от тези двойки имена не ставаше, защото всички те имаха нещастен край, а той държеше тези гълъби да бъдат кръстени на двойка с красив, щастлив край на връзката си. Аха, сети се! Усмихна се, когато сякаш от нищото в съзнанието му изскочи идеалната двойка имена.

Перфектно!