Мадоната на бадемите

Петнайсета глава Свети Петър от златния небосвод

Амария вдигна очи към своя светец. От него не изпитваше страха, който пораждаха в душата й някои други светци — например пронизаният със стрели свети Себастиан или одраният жив свети Вартоломей. Не, този светец беше нейният светец — Сан Амброджо, свети Амброзий, нейният пазител, нейният баща, нейният покровител и приятел. Под светлината на свещите очите му изглеждаха тъмни и благи. Тя го харесваше и особено много харесваше начина, по който бе изобразен в тази църква — „Сан Пиетро Чиел д’Оро“.

Свети Петър от златния небосвод.

Повтаряше си името като поема — толкова красиво й звучаха думите. Представи си свети Петър с огромната връзка ключове, потракващи из целия златен небосвод, а някъде близо до него и свети Амброзий. В същата тази църква, в каменен саркофаг с барелефи по него, изобразяващи сцени от живота му, лежаха и тленните останки на свети Августин от Хипо. Повечето от сцените върху саркофага показваха как ковчегът се пренася от Картагена до тук от краля на лонгобардите — Луитпранд. Амария прокара пръсти по малките каменни фигурки. Но техните проблеми й изглеждаха твърде далечни, а и самият свети Августин с прободеното му пламтящо сърце не я интересуваше особено. Той не беше част от семейството й така, както беше свети Амброзий, той не носеше името й. Костите на Августин, бродили някога из пустошта на Картагена и поддържали мускулите, кръвта и останалите му органи, й изглеждаха по-малко реални дори от двуизмерните икони на свети Амброзий. Тя не знаеше почти нищо за произхода на своя светец — знаеше само, че е бил велик християнин още по римско време, разнасял словото Божие сред езичниците. Но Амария не се притесняваше от незнанието си — беше й напълно достатъчно да е наясно, че някога той е бил човек като всички останали. Следователно можеше да му се усмихва, без да показва неуважение, и сега наистина го стори — усмивката й беше толкова широка, че едва ли не стигна до ушите й. Защото тази година сърцето й бе препълнено от благодарности. Днес бе седмият ден на декември. Тя запали свещ в сандъчето с пясък под изображението на светеца и изрече: „Честит имен ден, свети Амброзий! И много ти благодаря за Селваджо!“.

Амария тръгна през площада, вдигайки качулката на мантията върху главата си. Днес бе сплела косата си и бе увила плитките си по нов начин. Свободно пуснатата, сплъстена коса, пълна с мъх и листа от гората, бе отдавна забравена. По нейна молба Селваджо й бе изработил дървен гребен, който тя използваше всяка вечер, за да разресва сплетената си грива, докато не я принуди да блесне като абанос. За именния си ден бе сплела къдриците си по миланска мода — бе вързала през челото си червена панделка, а в тежките черни плитки, събрани на тила й, бе втъкнала миниатюрни розички. Бе облякла най-хубавата си рокля — червеникавокафявата, и бе втрила червило в и без това розовите си устни. Искаше да изглежда най-красивата в очите на своя светец, но докато се молеше в църквата, съвестта й шептеше, че всички тези неща бяха сторени всъщност за Селваджо. Защото именно той бе човекът, който веднъж бе избрал зимна роза за косата й, изтъквайки, че много й отива. Именно той се бе възхитил на червеникавокафявата й рокля, когато я бе облякла за Архангеловден, подчертавайки колко обича цветовете на земята. Именно той й бе подсказал, че косата й стои най-добре, когато я държи назад от лицето си, защото така може да се наслаждава на хубостта й. При тези спомени, въпреки хапещия студ бузите на Амария пламнаха.

Загледа се в дъха, излизащ от устата й, който се виеше като дим напред, за да посрещне падащите от небето снежинки. Смрачаваше се и ставаше късно за далечни разходки, затова тя реши, че ще отиде да напълни с вода ведрото, което носеше, и после веднага ще се прибере у дома при баба си и… при него.

Беше толкова студено, че й се наложи да чупи леда, покрил фонтана, за да напълни ведрото си. Когато накрая го напълни, се вторачи за миг в отражението си в бляскавата водна повърхност. А после вдигна очи и зърна грубите черти на един швейцарец.

Вече познаваше тези лица добре — целият град ги познаваше. Бляскавите доспехи, странният гърлен език, който звучеше по-скоро като кашлица, и наглостта, която идваше от самочувствието им на най-добри наемници в целия свят. Тези мъже от Швейцария не бяха никак красиви — бяха обезобразени и макар и млади, лицата им бяха така обветрени от войните, че изглеждаха като стари. Освен това бяха голяма напаст — в кметството бяха подадени множество жалби, че швейцарските войници задяват жените на Павия, а с мъжете се бият. Бяха изпълнени с разочарованието на войници, останали без работа — на такива, които са били обучени за война, но които са принудени да живеят в мир. Затова имаха нужди от битки и щом не можеха да ги намерят на бойното поле, си ги създаваха на площадите. Мразеха бездействието и непрекъснато си търсеха белята, в очакване да бъдат призовани на следващата фронтова линия. Бяха се самонарочили за спасители на Павия заради участието си в последната битка, затова се бяха натрапили на града, за да изливат отегчението и неспокойствието си върху невинните му жители. Амария и друг път бе задявана от тях — не разбираше какво й казват, но се досещаше. Всички те неизменно повтаряха една и съща пантомима с ръцете си, за да демонстрират просташкия си възторг от заобленостите й. Но преди винаги беше със Силвана. Силвана, която бе изоставила заради Селваджо, когото обаче не бе довела със себе си днес. Защо ли? Защото искаше да благодари за него на своя светец, а той не трябваше да знае това. Ето защо днес беше сама. А днес швейцарците пред нея бяха трима.

Амария се огледа. С настъпването на нощта и падането на температурите по калдъръмения площад се виждаха само шепа хора. Войниците я обградиха и започнаха да я задяват, смеейки се. Събориха ведрото от ръката й и водата нахлу директно в краката й, превръщайки ги на лед. Преди да осъзнае какво става, тя беше повалена на земята и в замаяността си видя как снежинките изчезват в разляната в краката й вода. С периферното си зрение забеляза, че и малкото жители на града, които се намираха до този момент на площада, се изпокриха. Те нямаха желание да се противопоставят на трима войници, които искаха да отнемат девствеността на едно бедно момиче. Очевидно за тях подобно усилие не си струваше. Амария усети няколко ръце върху главата си, докато се гърчеше и крещеше за помощ, която така и не идваше. Лицето й бе навряно в камъните по земята и тя усети вкуса на кръвта. След това чу изваждането на меч — боже, да не би да се канеха да я обезглавят? Не, още по-лошо — защото мечът изтрака върху калдъръма на няколко сантиметра от лицето й и тя чу как войникът разкопчава колана си. Другите двама я хванаха здраво за ръцете и тя разбра, че не може да стори нищо. Вторачи се в сребристото острие на меча на своя насилник, лежащо пред очите й и засипвано от снега. Войниците започнаха да вдигат полите й. После си помисли, че от ужас е превъртяла, когато забеляза груба кожена обувка да се пъхва под острието на меча и да го изстрелва във въздуха. Войниците я пуснаха и тя вдигна глава, последвана от главите на тримата наемници. Всички заедно проследиха с изумление как мечът полита високо над камбанарията на „Сан Пиетро“, прорязва снежната пелена и после пада обратно право в ръката на самия Селваджо. По-висок от преди, гордо изправен и с пламнали очи, той приличаше не толкова на милия Селваджо, когото тя познаваше досега, колкото на ангел отмъстител. Амария видя как само с един замах той преряза гърлото на нейния насилник — кръвта му рукна и всички камъни около него почервеняха. Със следващото движение на ръката си той заби меча право в корема на втория войник, умело намирайки пролуката между гръдната кост и презраменния ремък на меча му. С третото си движение той насочи меча назад, пъхна го под мишницата си и го заби директно в третия наемник, без изобщо да гледа какво прави. И всичко това стана само за миг, тихо и ефективно, а земята около Амария се покри с трима мъртъвци. Червените зимни рози бяха изпадали от косата й и бяха превърнали сцената в погребална картина. Върху тях падаше снегът — бяло и червено, мраз и жега, вплетени в едно около ручеите на струящата от труповете кръв. Амария се вторачи невярващо в касапницата около себе си, а после и в Селваджо, който пък погледна първо нея, а после меча — мечът, който сега висеше вяло от ръката му, сякаш никога досега не познала меч.

След секундите гробовно мълчание, настанило се между тях, Амария най-сетне намери сили да проговори.

— Значи преди все пак си бил войник — рече.

Все така загледан отнесено в меча, той проговори с нов глас:

— За миналото не мога да кажа. Но днес съм войник.

А после я погледна право в очите — по същия начин, по който я бе гледал онази сутрин на двора, докато се миеше. Амария така и не разбра дали беше от тройната смърт, която я заобикаляше, или от погледа на нейния спасител, но изгуби съзнание и припадна. И не разбра, че Селваджо я улови точно преди да се свлече на земята.

Притиснал към обятията си това така красиво в празничната си премяна момиче, Селваджо вдигна глава към небето и без да си дава сметка какво прави, отвори уста, оставяйки снежинките да валят право в нея. После понесе Амария към дома им, изпълнен с неземна радост под златния небосвод.