Мадоната на бадемите

Двайсет и седма глава Ликьорът

Трябваше да активира всичките си вкусови умения.

Симонета затвори очи и спря притока на шумове към ушите си. Поне за една нощ бе спасена от болката в сърцето си. Нямаше нужда да се напряга, за да чуе гласа на Бернардино, нашепващ нежни слова с всяко полюшване на листата на обречените бадемови дървета, през които сега се разхождаше и между чиито клони бавно пъплеше нощта. Нямаше да търси лицето му във формите на вечерните облаци над нея, тъмни отгоре и огненочервени отдолу от отиващото си слънце. После се върна в замъка и приседна на изтърканата дървена маса. Запали восъчна свещ и огледа апаратурата пред себе си. Тази нощ щеше да я води езикът й, щяха да й помагат вкусовите й умения.

Беше изнесла казана от подземието парче по парче — първо го бе разглобила, за да го сглоби наново на масата в кухнята. Беше носила много внимателно, почти като бебе, всяка отделна тръба и всяка бутилка. После бе събрала всичко така, както го бе видяла, и го бе почистила внимателно с мека кожена кърпа, потопена в смес от вода и оцет, удивлявайки се на блясъка на топлата мед на огромната купа и на зелените нишки на стъклото. Накрая бе наляла в медния съд граппа — местната ракия, смесена с вода, добавяйки и няколко капки от старото бренди. После бе взела свещичката и с нея бе запалила огъня под мангала. Докато огънят умираше в огнището, мангалът се загря, накара течността да заври и от нея се понесоха тежки пари. Едва сега добави и шепа бадеми, обелени до бяло, ярки и твърди като кост. Докато парата се издигаше и се отлагаше в диамантени капчици, тя вкуси бистрия като вода сок, който изтичаше в последния съд на апаратурата. Сокът имаше вкус на ракия и бренди, нищо повече. Симонета се изправи, взе хаванчето и чукалото и този път счука внимателно бадемите, докато не ги превърна в ситен пясък. Добави зехтин към този прах с цвят на слонова кост и получи гъста и гладка смес. След това прецеди сместа през фин плат директно в медния съд и добави вода, получавайки млечнобяла емулсия. След като подгря отново мангала, долови отчетлив аромат на бадеми. Нито чуваше камбаните на църквата, отброяващи всеки следващ час на вечерта, нито виждаше нещо друго освен апаратурата пред нея. Слушаше единствено вкуса и обонянието си. Те й подсказаха, че е необходима повече от въпросната смес, така че започна да добавя още и още. Ускори действията си — знаеше, че се надпреварва със зората. Измъкна от долапа огромния счетоводен тефтер, подостри перото, топна го в мастило и започна да записва онова, което беше направила. Добре обучената й ръка описваше целия процес, стъпка по стъпка — отначало бавно и старателно, но с напредването на времето все по-бързо и неравно.

После стана и започна да се разхожда из кухнята, като отваряше бурканите на Рафаела и добавяше към сместа ту билка, ту подправка. В една инкрустирана с камъни кутия откри буца кафява захар — деликатес, който някой заможен гост очевидно им бе донесъл като подарък. Пусна в сместа и захарта и се загледа в бучката, която придоби отначало златист цвят, след това меден, а накрая цялата течност се обагри в красиво кехлибаренокафяво. Сместа забълбука и от нея се понесе сладко и силно ухание. Течността, която излезе в края на апаратурата, се оказа едновременно сладка и горчива.

Но все още не беше както трябва.

Симонета имаше превъзходни вкусови умения. Още като дете бе опитвала само най-добрите вина, в които топваха медните й близалки. После, след като се омъжи за Лоренцо, бе разширила познанията си в тази област, опитвайки различни видове бира и бренди, граппа и лимончело. Масата им се огъваше под гарафите с най-добрите вина на Ломбардия и отвъд — със сасела и грумело от Валтелина, с червените вина на Валкалепио и белите на Олтрепо Павезе, „Сан Коломбано“ от Лоди и киарето от западните брегове на езерото Гарда. Тя бе напълно наясно какво доставя удоволствие на езика и сега полагаше усилия да го постигне. Работи цяла нощ, призовавайки светите отци на „Шартрьоз“, работещи в Божието име. Тази нощ Симонета бе сестра на арабските номади, които, макар и в пустинята, дестилираха своя арак. Опитваше отново и отново, докато накрая главата й не се завъртя и вкусовите й умения започнаха да я предават. Очите й не бяха в състояние да се фокусират, а, подобно на пощенски гълъби, мислите й отново се върнаха у дома, при Бернардино. В състоянието на омая, в което беше изпаднала, тя си представи, че приготвя отварата за него. И започна да слага в нея всичко, което таеше сърцето й към него. Излезе в нощта и откъсна малко кайсии от прикрепените към решетки плодни фиданки в уханния мрак. Плътта им бе все още топла от слънцето, кожата им беше мека като бебешка. Кайсии за сладост, за всепоглъщащата сладост, която бе усетила, която той я целуна онзи един-единствен път. След това добави и карамфил от буркана с китайски подправки — черен карамфил като косата му и горчив като спомена за заминаването му, за последния път, когато той й бе обърнал гръб и се бе запътил към хълмовете. Виещата се обелка на зелената ябълка, която пълзеше бавно между пръстите й като змията от райската градина, й напомни за божествения грях, който бе изпитала в обятията му. Но жълтият пламък на златистия лимон лизна раните по кокалчетата й, сякаш наказвайки пръстите й, които бяха придърпали лицето му към нейното. Едва тогава, когато се остави споменът за него да й помогне, когато съчета горчивото и сладкото, които бяха белязали цялата им среща, разбра, че е постигнала желаното. Отпи голяма глътка от завършената смес, а после започна да записва като обезумяла всички съставки, които бе използвала, и всичките им пропорции. Накрая главата й падна върху черните й от мастило пръсти и челото й докосна бледобежовите страници на тефтера и тя си представи, че вдига наздравица заедно с него, че двамата са някъде много далече и се смеят, и слънцето топли телата им, и те пият ли, пият — така, както сигурно никога нямаше да стане.

Събуди се от проскърцването на ботуши. Чувстваше се като вдървена. Вдигна глава и в нея автоматично заудряха хиляди чукове. Устата й сякаш бе пълна с пепел, а очите й, зачервени и подпухнали, буквално горяха. Едва успя да повдигне тежки клепачи, за да види срещу себе си Манодората — по патриархалната му физиономия играеше закачлива усмивка. Главата й внезапно натежа и тя я отпусна върху ръцете си. Някой наоколо стенеше. Не, май беше тя. Манодората погледна към дестилатора, но не каза нищо. Единственото, което изрече, беше:

— Дървосекачите са тук. Да им кажа ли да започват?

Незнайно защо гласът му беше различен, достигащ сякаш много отдалеч. Без да знае какво прави, тя само кимна. Той отиде до вратата и подвикна някаква команда към мъжете. Командата дойде малко височка за главата на Симонета. После се върна и седна срещу нея.

— Тази нощ май сте експериментирали — заяви. Никакъв отговор. — Може ли? — кимна по посока на чашата. Тя си даваше сметка, че втори път й бе невъзможно да кимне, затова само притвори очи, което той прие като съгласие. Вдигна чашата и изрече: — Шалом! — После отпи.

Едва продължилата повече от обичайното тишина успя да я накара да насочи подпухналите си очи към лицето му. И там откри неземно удивление.

— Алхимия! — възкликна накрая еврейският й приятел.

— Сериозно? — изсумтя тя.

Той вдигна златната си ръка и отсече:

— Заклевам се, че както моите флорентински приятели превърнаха златото в плът, така и вие сте постигнали невъзможното! Какво е това, в името на Йехова?

— Предимно бадеми — отговори тихо тя.

Кръвясалите й очи се приковаха в сивата стомана на неговите. Напрежението нарасна и той изведнъж извика:

— Брадвите! — скочи на крака и добави: — Вие отивайте в леглото си, аз ще ги спра!

Докато се качваше по стълбите, които днес й се струваха стръмни като виещи се стъпала на висока кула, Симонета го видя как тича и крещи като обезумял:

— Не пипайте дърветата! Не пипайте дърветата!

Никога досега не бе допускала, че Манодората може да бяга. Никога досега не го бе чувала да крещи. Когато се изстреля от кухнята, й заприлича на побесняла мечка. Докато се отпускаше в леглото си и затваряше очи, за да се спаси от падането на тавана върху главата си, Симонета си позволи да се усмихне.