Мадоната на бадемите

Осма глава Пробуждането на Амария

Когато Селваджо най-сетне отвори очи, единственото, което видя, бяха дървени дъски.

Първоначално не можеше да помръдне дори очите си. Дъските бяха почти на сантиметър от носа му. Гладки, изтъркани, изгладени от годините. Не бе в състояние да погледне нито наляво, нито надясно, затова за момент си остана така, вперил поглед право напред, примигващ. Сигурно се намираше в ковчега си. Сигурно беше мъртъв.

Не беше очаквал смъртта да се усеща така. И ако беше мъртъв, то тогава как така още усещаше нещо? Защо гърдите и коремът му се раздираха от непоносима болка? Опита се да помръдне — не успя. Значи по-добре да си стои неподвижен и да съзерцава ковчега си. Да си почива. Проследи с поглед жилките на дървото — плавни, красиви линии, като миниатюрен пейзаж. Леки наклони и дълги равнини с мирна, плодородна земя. Или пък вълните на спокойно море, издигащи се и падащи в унисон, тук-там разнообразявани от тъмните риби, на които приличаха възлите. Имаше чувството, че линиите потичат в него, че го обгръщат. Превърна се в едно цяло с пейзажа. Прах при прахта. Дървото бе красиво нещо — защо не го бе забелязвал преди? Защо го виждаше едва сега, сега, когато беше вече в своя ковчег, а може би дори и в земята?

Не, нямаше как да е под земята, защото отнякъде нахлуваше светлина — светлина, от която очите започнаха да го болят. И някъде далече, над пейзажа и отвъд морето, се носеше и жужеше ядосана муха, отскачайки от прозорец, опитвайки се да излезе, и тя като него в капан.

С херкулесовски усилия Селваджо помръдна очи отляво надясно и главата му започна да пулсира. Въпреки раздиращата болка обаче вече започваше да осъзнава къде се намира — лежеше на дълга маса, покрита със слама. Сламата гъделичкаше носа му, на места златиста, на места почерняла от кръв. Неговата кръв. Лежеше на една страна, с лице само на сантиметри от стената. Дъските, които в началото беше видял, се оказаха подпорите, върху които бе направен плетът на стената. Опита се да извика с надеждата някой да му помогне, но от пресъхналата му уста не излезе ни звук. Не си спомняше нищо, абсолютно нищичко — нито как се е озовал тук, нито какво се е случило с него, нито откъде е и какъв е. В паметта му нямаше нищо от преди дъските, които видя, когато се събуди — беше като ученическа дъска, но изтрита от всичко написано преди, беше като новородено. Разбра, че усещането за ковчег е огромна грешка — оказа се, че дъските за него бяха начало, а не край. В началото бе дървото. И въпреки всичко преди него трябва да е имало нещо — така, както дъските, изграждащи стената, преди са били дърво, което се е издигало в гората, в някакъв друг живот и на някакво друго място. Как обаче знаеше за моретата и рибите и за ковчезите и други такива неща, щом не си спомняше собственото си име? Как знаеше думите за всичко, което виждаше и чувстваше, но не бе в състояние да произнесе дори една сричка? Знаеше всичко и същевременно не знаеше нищо. Съдът на съзнанието му, издуващ се непрекъснато като новородено стъкло, вече бе препълнен с въпроси. Как се е озовал тук? Защо лежи на тази маса? Защо е настрани? Селваджо се претърколи по гръб и бързо научи урока си — беше моментално прободен сякаш от милион остриета, като че ли се бе претърколил върху дъска с гвоздеи. В агонията си се претърколи наново настрани, обаче този път се строполи право на пода. Строполяването му бързо доведе в стаята тичащата Амария.

Когато Амария постави ръка върху челото на Селваджо, веднага разбра, че вече е вън от опасност. Беше спал на масата им върху наръча слама един ден и една нощ. Двете с баба й бяха избутали масата до стената, за да намалят вероятността да падне от нея, когато се събуди. И той не се събуди, или най-малкото, докато камбаните на катедралата не отброиха деветия час на деня. Не беше усетил нито смяната на превръзките, нито смъденето на горчивия мехлем, който старицата втриваше в раните му. Не беше чул и как Амария приготвя полента, каша на огъня, нито пък, когато бе изпуснала гърнето. Но когато постави пръсти върху челото му там, на пода, където сега той лежеше, тя веднага разбра, че дивакът ще живее.

Амария си казваше, че трябва да провери да не би да има температура, но всъщност й се искаше да усети отново топлата му кожа. Когато очите му се спряха върху нейните, тя се стресна, а после се усмихна сконфузено. Неговите устни не й върнаха усмивката — направиха го очите му. И тя побягна да доведе баба си.

Старицата беше на двора и разпъждаше кокошките с пръчка. Изсумтя, когато чу новината, че дивакът се е събудил, но сърцето й претупа от радост, от онова негово кратко събуждане, когато го бяха довели в дома си, тя не си бе позволявала да чувства нищо към него, защото знаеше, че може и да не оживее. Затова се бе държала изключително сдържано. Но сега вече не бе в състояние да се преструва на безразлична, когато се втурна бързо към къщата след бъбривата си внучка. Завари младежа вече повдигнат на лакът. Двете жени моментално го вдигнаха под мишниците и му помогнаха да се върне на импровизираното си легло. Амария пъхна под раменете му навита овча кожа за възглавница, а после се втурна към огнището да вземе гърнето с кашата и през цялото това време нито за момент не млъкна.

— Бабо, ти придържай главата му. Можеш ли да държиш главата си мирна? Можеш ли да си отвориш устата? Ето, хапни малко от това. Ще ти се отрази добре. Бабо, изтрий му брадичката. Това е обикновена каша, но я направих по-лека, с малко козе мляко, зехтин и хубав пармезан. Имаме си една бучка от това сирене в килера, увита е в платно и я пазим само за специални случаи като Пасха и Юл, и денят на свети Амброзий. Той е нашият светец, ако не знаеш — искам да кажа, че е светец на Ломбардия и на Милано. И специално мой светец, защото нося неговото име. Но реших, че пармезанът ще ти дойде добре. В крайна сметка, щом нещо има добър вкус, трябва да е добро и за човека, нали така?! А за тази вечер мисля, че ще заколим една кокошка. Нали така, бабо? Мисля, че ще ти се отрази много добре, защото нашите кокошки са най-хубавите в Павия, нали така, бабо?

— Нищо подобно.

— Както и да е. Мисля, че една топла пилешка супа ще те изправи скоро на крака. А утре може и да открия някакви корени в гората, може би розмарин за кашата. Розмаринът е много полезна лечебна билка, а аз разбирам малко от такива неща. Баба винаги казва, че съм си същински лекар, тя има много високо мнение за моите умения.

— Не съм казвала нищо подобно.

— Можеш да питаш и Силвана, ако не ми вярваш. Тя е моята приятелка. Миналата пролет изкара една толкова лоша треска, че си мислехме, че ще я изгубим. Обаче моята отвара от градински чай я спаси от сигурна смърт! Вярно, кожата й леко жълтееше в продължение на седем дни и нощи и езикът й малко се поду, но после се почувства като нова!

— Жалко, че езикът й не се схвана завинаги, Амария. А това би било най-доброто лечение за нея, защото бъбривостта й може да се сравни само с твоята.

— В името на всички светци, забравих да ти кажа името си! Не сме се запознали както трябва. Аз съм Амария Сант Амброджо, а това тук е моята баба. Намерихме те в гората. Ти беше в ужасно състояние, обаче ние се погрижихме за теб и сега изглеждаш значително по-добре. Не смяташ ли и ти така, бабо?

— Опасността още не е отминала — промърмори старицата.

— А ти ще ни кажеш ли името си? От Милано ли си?

Това вече дойде в повече на старицата и тя извика:

— В името на свети Амброзий, дете! Как очакваш от човека да говори с уста, пълна с каша, а и ти не спираш да му бъбриш в ушите, а?! Дай му малко време да си поеме дъх! Времето и тишината ще му помогнат много повече от твоята настойчивост!

Тук и двете жени се загледаха в пациента си с погледи, пълни с очакване. Той бе хапнал съвсем малко, но не бе откъснал от тях очи по време на целия разговор. Очите му като че ли се усмихваха. Очевидно разбираше и дори отвори уста, за да каже нещо, но не излезе нито звук. Притесни се от неспособността си да говори и се напъна, но старицата вдигна ръка и рече:

— Не се напрягай, човече! Все още ти е твърде рано за такива неща. Когато се нахраниш както трябва и се възстановиш, тогава ще му мислим по-нататък.

Ала за Амария бе невъзможно да продължава да мълчи. Тя го погледна в очите и този път заговори по-бавно:

— Но ти ни разбираш, нали? Говориш милански, нали? Можеш ли да кимнеш?

Селваджо кимна бавно, но после веднага се строполи обратно на импровизираната възглавница от овча кожа. Бабата го видя и отсече:

— Остави го на мира, дете! Върви сега да прекършиш врата на една кокошка — червената е най-добре. През това време момчето ще си почине, а по-късно може да хапне и супа.

Когато Амария излезе, старицата оправи завивката на странника и той бързо заспа. Тя също щеше да стори всичко по силите си, за да го изцели, но сега, когато вече бе сигурна, че ще оживее, виждаше, че няма нужда да бърза. Защото, когато той се възстановеше и проговореше, щяха да завалят въпроси, които искат отговори, и планове, и кроежи. И накрая щеше да се върне там, откъдето беше дошъл. Старицата се заслуша в отдалечаващите се стъпки на внучката си и хвана нежно ръката на Селваджо. Обгърна мазолестата му ръка, онази, която бе държала меча, в своите разкривени старчески пръсти и я стисна така, както бе стиснала ръката на Филипо, преди да тръгне на война. Тя не знаеше почти нищо за този дивак, но беше сигурна в едно — че не иска той да си тръгва оттук.

За Амария пък стана добре, че излезе. Сърцето й беше препълнено от емоции. Бе твърдо решена да помогне на своя Селваджо да си стъпи на краката. Подгони червената кокошка из двора, вдигнала високо полите си, крещейки от радост като дете. А после внезапно спря. Не трябваше да вика така — можеше да притесни Селваджо. Пусна полите си до прилична дължина и забави стъпки. Приглади коса и втъкна непослушните кичури зад ушите си. Имаше важна работа, важна отговорност. Досега Амария не бе имала никого, за когото да се грижи — тя бе главната грижа на баба й, нейната любима внучка, и беше гледана като красиво цвете. Въпреки нищетата им баба й винаги се бе старала да й осигури всичко необходимо — винаги й даваше най-добрите порции месо от скромната им трапеза, последния комат хляб и последната глътка вино. Беше се опитала дори да й даде собственото си легло, когато момичето бе израснало твърде голямо за детското си креватче — така наречената им спалня беше малко по-широка от стълба и се затопляше единствено от огнището под тях. Но това вече Амария беше отказала, тъй като уважаваше твърде много възрастта на старицата и не искаше да я лишава от легло. Стигаше й да се свие върху овчата кожа на пода.

Амария бе израснала като единствено дете и никога не й се бе налагало да се примирява с някое сополиво по-малко братче или сестричка. Никога не бе носила отговорност за отглеждането на нещо повече от кокошките, които сега кълвяха зърно около нея. Бе ги превърнала в свои деца, те бяха и куклите й в една къща, твърде бедна, за да разполага с кукли. И затова винаги бе обръщала гръб, когато баба й скършваше врата на някоя от кокошките. А ето че сега трябваше да си замине червената кокошка — нейната любимка. Амария въздъхна и без повече суетня приклещи в ъгъла безмозъчната птица и я улови в полите си. Досега баба й никога не я бе молила да прекършва вратовете на кокошки, но днешният ден бе различен — имаше друг човек в нужда и баба й държеше тя да отвърне на предизвикателството. Което Амария щеше и да стори. Стисна червената кокошка здраво в едната си ръка, а с другата й скърши врата.

Докато се връщаше обратно към къщата с още топлата птица, увиснала от ръцете й, тя вече вървеше с доста по-високо вдигната глава. За тези няколко мига в скромния им двор Амария беше пораснала изведнъж. Баба й се бе грижила за нея, при това добре. А сега тя, Амария Сант Амброджо, щеше да се грижи за Селваджо.