Мадоната на бадемите

Трийсет и девета глава Венчавка

Селваджо и Амария се женеха в Павия, в църквата „Свети Петър от Златния небосвод“. Позлатеният таван се издигаше високо над тях и тържествените латински слова на свещеника се извисяваха към него, за да се върнат обратно към децата му на земята. Никога досега не бе имало по-щастливи булка и младоженец от тези двамата, които се венчаваха в този момент. Свети Амброзий наблюдаваше цялата сцена от иконата си и се радваше.

Баба им седеше на първата редица на пейките с черна дантела върху бялата си коса. Беше събрала ръце за молитва, отпуснала глава върху пръстите си. Беше сигурна, че отец Матео ще се съгласи да извърши церемонията, защото познаваше добре и Амария, и по-късно Селваджо. Свещеникът изобщо не се поколеба да ги събере под едно и също име — и Селваджо се женеше с името Сант Амброджо — защото не бе за първи път да съединява в светото тайнство на брака двама от сираците на този светец. Отецът знаеше отлично историята на младоженеца и бе спокоен, че няма кръвосмешение.

И докато слушаше как добрият старец напява урока, който булката и младоженецът бяха избрали по свои специални причини, и докато наблюдаваше двете си скъпи деца как са приковали един в друг очи и ръце, бабата усети, че думите носят нов смисъл.

Блажен е онзи, който се страхува от Бога и който върви по неговите пътища.

Защото ще се храниш от труда на ръцете си, ще бъдеш щастлив и ще живееш добре.

Жена ти ще бъде като плодоносна лоза, децата ти ще бъдат като маслинови клонки около масата ти.

Вижте, блажен е онзи, който се страхува от Бога.

Нека Господ благослови онези извън Цион и нека виждате доброто на Йерусалим през всичките дни на живота си.

Нека видите децата на своите деца! Мир над Израил!

Думите сякаш бяха написани точно за тях и за семейството, в което се бяха превърнали, за семейството, което един ден щяха да имат. По време на молитвите бабата запуши ушите си за думите и благодари на Бога по свой си начин, искрено и почтително. Никога не бе преставала да бъде набожна, даже през черните дни след смъртта на Филипо. Но днес дори и тя беше толкова развълнувана, че мина храбро през площада, на който бяха изгорили трупа на Филипо. Защото Бог й бе дарил Амария, а сега и Селваджо, и техните деца щяха да растат като маслинови клонки около нейната маса. Сърцето й вече беше пълно.

Булката и младоженецът изглеждаха светли и бляскави като светците, които ги наблюдаваха от стените. Амария беше с новата си рокля с цвят на зелени пролетни листа, а в тъмната й коса бяха втъкнати перлите, които баба им беше измъкнала от устата на стридите, купени за вечеря. Старата приятелка на Амария — Силвана, стоеше отстрани като шаферка, а изражението й беше толкова кисело, колкото на булката — щастливо. Кой би допуснал, че едно сираче от гората ще я изпревари пред олтара?!

Селваджо беше облечен в тъмночервения празничен костюм на Филипо, който може и да му беше малко тесничък, но не се забелязваше особено — толкова красив изглеждаше той със своята изрядно подрязана брада и пригладената си назад коса. Да, Амария изглеждаше като майската царица, а Селваджо — като нейния цар. И нищо — нито дори свързването на ръцете на двамата със сребърните панделки, нито дори поставянето на ръцете върху Библията, нито дори латинските напеви на проповедта, която свещеникът редовно изнасяше по време на венчавка — не е в състояние да проникне в паметта на младоженеца и да му подскаже, че вече е минавал по този път, че всичко това вече го е правил.