Мадоната на бадемите

Двайсет и втора глава Алесандро Бентиволио и манастирът в Милано

Бернардино се луташе из изрядно подредената къща, вдигаше разни предмети и после ги оставяше пак на мястото им. Когато имаше време да помисли за нещо друго извън изгубената си любов, той не можеше да не се зачуди как така Анселмо, който винаги му беше правил впечатление на скромен, божи човек, е получил толкова голям бенефиций — такъв импозантен васален имот, с толкова слуги и такова луксозно обзавеждане. Разполагаше с предостатъчно време да се запознае детайлно с къщата — Анселмо го бе предупредил да не излиза навън, защото хората на кардинала продължавали да го търсят и за него било твърде опасно да се разхожда по улиците на града. Кардиналът на Милано не беше от хората, които забравяха обидите, и отмъщението му бе страшно и безмилостно.

Течеше третият ден, откакто Бернардино бе избягал от църквата. Тялото му бе оздравяло, ала сърцето му — не. Защото бе научил, че Симонета се е обрекла на доброволно заточение — беше се затворила в къщата си като девица, пазена от дракон.

Не й беше написал писмо, защото не умееше да се изразява добре с думите, а и като калиграф никак не го биваше. Вместо това бе предпочел да й изпрати рисунка — върху малко парче велен, което си приготви сам от щавена агнешка кожа. Вложи целия си талант в тази рисунка, защото знаеше, че тя е най-важната в живота му. После изпрати като вестоносец отец Анселмо. С неизчерпаемата си доброта свещеникът се бе съгласил да отнесе парчето велен, макар че никак не одобряваше тази връзка. Едва след като Луини му се закле, че срещата, която е видял Грегорио, е била с най-чисти намерения и водена от истинска любов, домакинът му се съгласи да отнесе посланието. Бернардино зачака нетърпеливо завръщането на свещеника от замъка, а когато вратата се отвори, той веднага се втурна към него.

— Видя ли я?

— Да.

— И?

Анселмо поклати глава и промърмори:

— Отказва да се срещне с теб. Моли те да я оставиш на мира.

— Даде ли й рисунката? Не може да не е разбрала посланието!

— Бернардино, разбира се, че й дадох рисунката! Но тя иска да сложи край на тази история и смятам, че ти трябва да се съобразиш с желанието й.

— Значи трябва да отида там лично!

И го направи. Но наградата му се състоеше само в това, че най-сетне видя големия замък с неговите кули и импозантни прозорци — почти същият, какъвто си го бе представял. Със силните си очи бе видял на един от прозорците и една фигура — фигура със златисточервена коса до раменете, облечена в червеникавокафяв мъжки ловен костюм. Тя беше там и държеше в ръка някакъв пергамент. Видя го, но се обърна толкова рязко, че сякаш заби в сърцето му стрела. И макар никак да не му се искаше да си признае, той разбра, че по този начин я измъчва. Затова реши да се върне в къщата на свещеника, за да помисли какво да стори по-нататък, как да стигне до нея. На връщане беше толкова ядосан, че прояви безразсъдство и влезе в града гологлав. Целият град гъмжеше от хора на кардинала, които, макар и на третия ден, продължаваха да го преследват, и той остана със странното усещане, че е забелязан и разкрит. Кръгът около него се стесняваше. Ала противно на очакванията си успя да стигне спокойно до къщата на свещеника. После, под светлината на свещите, двамата с Анселмо проведоха разговор и Бернардино разбра, че е надарен с искрен приятел — защото чу онова, което вече знаеше.

— Излагаш се на огромна опасност, като продължаваш да стоиш тук.

— Не ме интересува.

— И със самото си присъствие нараняваш жената, която твърдиш, че обичаш. Това поне интересува ли те?

Бернардино замълча. Нямаше никакво желание да причинява болка там, където носеше само любов, но, от друга страна, не можеше да си позволи да се откаже от нея. Усещаше как вътрешностите му изтичат от него като пясък от пясъчен часовник и знаеше, че ако не озапти прилива, ще бъде изгубен. Но пък какво повече би могъл да стори на този етап? Не можеше да й организира обсада, защото тя беше ужасно решителна, а с времето той щеше да бъде разорен и ще умре от глад. Не можеше и да нападне замъка, за да нахлуе вътре и да я грабне в обятията си, колкото и да му се искаше. Усещайки отстъплението му, Анселмо реши да настъпи, защото вече имаше план как да спаси своя добър приятел.

— Има един велик човек на име Алесандро Бентиволио — започна Анселмо. — Той е голям покровител на изкуствата и сред начинанията му е изписването на стените на един от големите манастири в Милано, на който той е патрон. Най-голямата му дъщеря е монахиня там. Манастирът е посветен на свети Мавриций.

— Свети Мавриций ли?

— Свети Мавриций е мъченик от Тиванския легион.

— Виж какво, отлично знаеш, че по теология не ме бива много — изсумтя нетърпеливо Бернардино.

По лицето на Анселмо се разля усмивка на удоволствие, че има възможност да се разпростре повече по една тема, която обичаше. Започна важно:

— Евхерий, епископ на Лион, споменава изрично непосредствения си източник като Исак, епископ на Женева, който пък бил научил историята от друг епископ — Теодор, познат повече като Теодор от Октодурум…

— Давай по същество! — подкани го художникът.

— Най-важното от всичко е, че свети Мавриций е християнски мъченик — побърза да смени тактиката Анселмо, защото предпочиташе да пропусне подробностите, вместо да изгуби публиката си. — Той е бил центурион, който е бил посечен заедно с целия си легион, защото отказали да участват в езическите жертвоприношения преди битка.

Бернардино не можа да не забележи иронията в ситуацията.

— Значи така — аз, който бях публично поруган, че не съм войник, сега трябва да възхваля чрез работата си един военен мъченик! Вашият Бог има доста странно чувство за хумор, Анселмо!

— Но смятам, че работата ще ти хареса. Представи си само — цял манастир, заедно с прилежащата му църква! А междувременно ще можеш да помислиш по-ясно върху положението тук.

— Но защо точно Милано? Нали там е престолът на същия онзи човек, който ме търси, за да ме убие! Защо да се набутвам сам в бърлогата на лъва?!

— Защото лъвът никога не търси плячката си в центъра на своята територия. Най-добре ще се скриеш от Негово Високопреосвещенство, като отидеш точно под носа му, в собствения му град!

— А няма ли да посети по някое време манастира?

— Не му е позволено, защото манастирът е само за жени. Макар до църквата да имат достъп всички, в самия манастир могат да влизат само сестрите. Затова зад стените му ще бъдеш в безопасност. Фреските там ще бъдат приписани на „художник от ломбардската школа“, докато не стане безопасно да разкрием авторството ти. Знаеш как понякога стават тези неща.

Бернардино замълча. Осъзнаваше, че му предлагат убежище. А и ръцете вече го сърбяха да хване четката — откакто се помнеше, никога не бе издържал толкова време без рисуване. От момента, когато бе нарисувал посланието си до Симонета, бяха минали цял ден и цяла нощ.

Окуражен от реакцията на приятеля си, Анселмо продължи:

— И още едно нещо, Бернардино. Знам за репутацията ти на вълк за нежния пол. Но в „Сан Маурицио“ ще бъдеш сред свети жени, затова трябва да се държиш почтено. Не забравяй, че това е последната ти възможност за спасение от правосъдието и ако се провалиш, аз няма да мога да ти помогна.

Бернардино издиша рязко и отговори:

— Повярвай ми, Анселмо, с мен сестрите ще бъдат в пълна безопасност! Сърцето ми принадлежи на господарката на онзи замък на хълма. Нито една свята кукла в расо не е в състояние да ме изкуши, когато по земята върви такова създание като Симонета!

— И аз така си помислих — усмихна се благо Анселмо. — Преди това за нищо на света не бих те препоръчал за тази работа. Но сега смятам, че ще бъдеш безобиден като монах. Не — допълни с крива усмивка, — не точно като монах, защото не всички монаси са почтени. По-скоро като евнух — зачака напразно приятелят му да се усмихне така, както в добрите стари времена, и накрая реши да смекчи силата на удара. — Не е необходимо да бъде завинаги. Засега обаче за теб ще бъде най-добре да бъдеш далече оттук!

В този момент Бернардино отново бе връхлетян от спомена за принудителното си изгнаничество от Флоренция.

— Освен това покровителят ти е много добър човек — продължи свещеникът. — Войник и аристократ, който обича изкуствата!

— Откъде знаеш?

След кратко колебание свещеникът отговори:

— Той ми е чичо.

Бернардино присви очи. Бе живял достатъчно на този свят, за да знае какво означават тези думи.

— Искаш да кажеш, че ти е баща! — изтъкна.

— Така е — призна Анселмо. — Баща ми е. Биологичният ми баща. Той е добър човек, но като всеки човек и той не е безгрешен — тук домакинът му сведе очи към пръстените на ръката си и продължи бързо: — Беше много добър към мен, защото, макар да нося позорния печат на незаконороден, той ми помогна значително — обгърна с жест къщата си и всичко в нея. — Стигнах доста далече. Възможно е дори да отида още по-далече. Но един скандал или обвинение, свързани с името ми, ще ме дръпнат рязко назад — при тези думи той присви очи и погледна сериозно Бернардино, за да се увери, че е схванал смисъла им.

Сега беше ред на госта му да сведе глава.

— Разбирам те — промърмори. — Застрашавам свободата си. Застрашавам и щастието на онази, която взе сърцето ми. Но само заради тези две неща не бих напуснал този град. Не бих допуснал обаче да застраша теб, който ми бе най-скъп приятел! Затова добре, приемам. Препоръчай ме на твоя чичо. Ще отида.

Прегръдката, която последва, бе прегръдка на истински братя.

Само няколко часа по-късно, докато камбаните призоваваха за вечерня, Анселмо го проследи как се изгубва под покрова на нощта и се замисли с тъга за разговора им. Когато каза, че и добрите хора не са безгрешни, той наистина го мислеше. Защото, когато някой ден застанеше пред райските порти, ако свети Петър го отбележеше в тефтера си като добър, пак щеше да се наложи да отговаря за факта, че макар сърцето на Бернардино Луини вече да принадлежеше на една жена, самият той пък бе притежател на друго сърце — на отец Анселмо Бентиволио.