Мадоната на бадемите

Трийсета глава Погром

Увит в мечите си кожи, Манодората вървеше през площада на Сароно. Днес дори и някой от добрите граждани на града да се бе изплюл в краката му или да се бе прекръстил, минавайки покрай него, той не го забеляза. Съзнанието му беше изпълнено от все по-нарастваща тревожност, която го бе обхванала още в мига, в който бяха сложили край на поста си с Ребека и момчетата. Денят беше ясен и студен и нищо не изглеждаше по-различно от обичайното, но той не се чувстваше спокойно нито в стола си пред бюрото, нито в градината си. Не бе в състояние нито да седи спокойно, нито да стои, затова бе решил да се разходи с надеждата да разсее страховете си. Ала грозното предчувствие за нещо ужасно лошо бе надвиснало над него като сянка. Не си бе сложил огромната яка с къдриците, но въпреки това вратът му продължаваше да го сърби. Прокара пръст покрай яката си, но пак не усети облекчение. Чувстваше се като човек с глава на дръвника — с оголено, изстинало гърло, очакващ стоварването на брадвата.

Докато минаваше покрай църквата, периферното му зрение улови потрепване на нещо бяло. Насочи се към вратата с все по-нарастващ страх. И наистина, там се намираше източникът на основателното му безпокойство. Чувствата, които го бяха тормозели тази сутрин като единични оси, го бяха довели тук ненапразно — осите бяха ставали все повече и повече, докато сега се оказваше, че идват оттук — от гнездото на оси. Беше съобщение, написано на изряден латински, с перфектна калиграфска точност и носещо печата на кардинала. Онова, което прочете там, го накара веднага да се обърне и да се насочи към дома си.

Щом се озова зад вратата със звездата, той захвърли кожите си и веднага повика Ребека. И за втори път, откакто се бяха оженили, й съобщи, че трябва да напуснат дома си, за да се спасяват. Защото кардиналът беше постановил, че правото на евреите да притежават имоти и да въртят търговия в този регион се отнема и всеки, който се опита да се противопостави на този указ, ще бъде изгорен на клада. Ребека обгърна врата му с нежните си ръце и той се почувства поуспокоен, след което я увери, че имат достатъчно време да си съберат багажа и утре сутрин да тръгнат.

И това беше фаталната му грешка.

В името на синовете си решиха да не променят с нищо обичайните си дейности — нахраниха се заедно, помолиха се заедно, след което момчетата отидоха да си легнат. Елиях държеше две бели свещи в ръце, докато изричаше вечерната молитва, изчервен до ушите от невижданата досега привилегия.

„Дай ни мир в съня ни, Адонай, Боже наш; дай ни здраве и живот в утрешния ден, Царю; и разпростри над нас убежището на своя покой.“

Младото му гласче звънтеше като камбанка, млечнобелите свещи бяха високи почти колкото него, пламъците осветяваха златните му къдрици и го превръщаха в ангелче. Гордост и закачливост се смесваха и играеха по лицето му. Родителите му му се усмихнаха, а Манодората усети пронизваща болка в сърцето си. Никога досега не бе обичал големия си син така, както го обичаше тази вечер. Елиях бе достатъчно интелигентен, за да забележи, че майка му и слугинята опаковат багажа им в сандъци, но вярваше достатъчно на родителите си и знаеше, че ще му кажат какво става тогава, когато му дойде времето.

Не след дълго и двете момчета вече спяха и Ребека отново дойде при съпруга си.

— Да легна ли при теб тази вечер? — попита със закачлива усмивка тя.

Той усети свежестта на кожата й и долови треперенето й от страх въпреки игривостта, която се опитваше да си придаде. Усмихна й се и поклати глава.

— Не сега, съкровище мое! Трябва да си починем добре, защото утре ни предстои дълъг път.

После я придърпа към себе си за нежна целувка и леко подръпна гъстите й черни плитки така, както беше правил през първите месеци на брака им.

Когато тя се прибра в стаята си, му дойде гост — Исак, син на Абатар, голям приятел, облечен в непогрешимите черно-бели одежди на еврейски теолог. Исак приседна край камината, където беше поканен, и пое подадената му чаша вино, но не след дълго отново скочи и заговори възбудено:

— Захей, сигурно вече си научил за указа срещу нас! Къде ще отидеш?

— В Генуа — отговори с въздишка Манодората. — Ще потърсим кораб и ще заминем на изток, може би към Османската империя. Зависи от това на какъв кораб ще се качим.

— Генуа, значи — почеса се замислено по брадата Исак. — Град, ненавиждащ евреите и пълен с чумави. Отвратително място.

— Прав си. Но пък е най-близкото голямо пристанище, а във времената, които настъпиха, е трудно да се каже кой би се осмелил да помогне на нашите хора.

Исак кимна дълбокомислено.

— Добре, но защо се бавиш? Ако тръгнете тази нощ, до шабат ще сте стигнали до Генуа!

Манодората се усмихна горчиво с очи, скрити в сенките на огъня.

— Исак, приятелю мой, нямаш представа какво е да имаш жена и деца! Не искам да плаша синовете си. А и още няколко часа няма да имат никакво значение.

— Надявам се да си прав — кимна Исак и пресуши чашата си. После подаде ръка и рече: — Повече няма да се видим. Но ти ми беше добър приятел, затова ти желая сполука и дълъг живот! Шалом!

— Шалом! — отговори и Манодората. — За пореден път съм задължен на семейството ти за голямото ви приятелство — защото именно баща ти Абатар, мир на праха му, беше онзи, който ме предупреди да напусна Толедо.

Ученият кимна и отбеляза:

— Но пък твоят дар от пари без лихва, които даде на баща ми, ни спаси от нищета и ни помогна ние също да избягаме тук! Така че да не говорим за дългове!

В отговор на тези думи Манодората му подаде живата си ръка и привлече Исак в прегръдката си. Когато приятелят му си тръгна, той седя край огъня още близо час, гледайки въглените как изстиват и същевременно не виждайки нищо. Когато му стана студено, най-сетне се сети да се качи в стаята си. Легна върху кожената кувертюра така, както си беше облечен. Изведнъж се почувства прекалено уморен, за да се съблича.

Манодората бе споходен от странни и плашещи сънища. Сънуваше, че е облечен в червен кадифен елек и синя шапка и е привързан за дърво. Отстрани виждаше черна стълба, която отвеждаше към звездите. Синовете му Елиях и Йовафет бяха привързани към краката му, и двамата облечени в черно, по едно момче на всеки крак. Когато наведеше глава, виждаше проблясващите им руси коси. И двамата плачеха. Бяха обградени от десетима мъже и четири коня. Мъжете носеха белезите на ездачите на Апокалипсиса и наблюдаваха онова, което ставаше с него, с безизразни, безстрастни лица. Над главата му небето бе черно, обсипано със звезди, подобни на цъфнали дървета. Същите цветове се поклащаха и от дървото, за което бе привързан. Под краката си усещаше някакъв кръгъл камък. А след това усети и горещината, когато подпалиха въжетата, и той започна да гори и да се задушава. Чу писъците на момчетата, когато пламъците ги обхванаха. Златната му ръка се нагорещи и чуканчето започна да гори. И тогава се събуди.

Леглото му беше в пламъци, обхванали завесите и четирите колони, и вече лижеше кувертюрата. Златната му ръка беше точно на пътя им и той не я чувстваше. Скочи от леглото си и хукна към стаята на Ребека, но огънят го отблъсна. Къщата се бе превърнала в същинска пещ. Отстъпи и побягна към стаята на синовете си. Едва не се разплака от облекчение, когато видя, че огънят не е стигнал още до тях и те спяха дълбоко. Вдигна ги заедно с одеялата, с които бяха увити, и хукна надолу по стълбите. Насочвайки се към вратата със звездата, чу виковете на тълпата отпред. Приведе се одве и хукна през двора. Елиях започна да задава въпроси, а Йовафет — да плаче, но той заповяда и на двамата да мълчат. Срита вратата до градината с билките и премина като мечка през оградата. Вдигнал високо момчетата, той се втурна в нощта, оставяйки зад гърба си останките от своята къща и на всички къщи по тяхната улица. Накрая се озова в покрайнините на Сароно и без да се обръща назад, пое бързо по добре познатия му път към Вила Кастело.

Симонета ги видя да идват. Станала рано, защото днес щеше да се състои поредното бране на бадеми, тя стоеше, както винаги, на прозореца, когато ги зърна да минават между дърветата. Побягна надолу, защото веднага усети, че нещо не е наред. Иначе безупречният Манодората днес вонеше на пепел и беше целият покрит със сажди. Със сажди бяха покрити и момчетата, а по-голямото — май се казваше Елиях? — имаше бели ивици по лицето там, където се бяха търколили сълзите му. Когато тя започна да го разпитва, приятелят й само поклати глава и вече:

— Нямам време да отговарям на въпросите ти. Моля те само да приютиш момчетата. Аз трябва да се върна обратно. Ребека… — не довърши и лицето му се разкриви от болка.

Тя веднага разбра и пое момчетата в обятията си. Манодората се обърна и полетя обратно по пътеката.

— Таткоооо! — развика се след него Елиях.

— Спокойно — изрече тихо Симонета. — Той ще се върне! — надяваше се това да е вярно.

Сините очи на момчето се вторачиха в нея през посипаното му с черни сажди лице и то попита:

— И мама ли?

Тя не знаеше какво да му отговори, затова само каза:

— Той отиде да доведе и нея. Хайде, елате! Ще ви почистя и ще ви сложа да спите.

Елиях се подчини без повече приказки, а Йовафет спря да реве и пъхна палец в устата си. С другата си ръка започна да си играе с косата й, докато тя ги носеше към кухнята. Чувстваше се като в небрано лозе — никога досега не се бе занимавала с деца. Жените от нейната класа винаги имаха бавачки и гувернантки, а и тя самата бе единствено дете вкъщи и нямаше никаква представа какво е да се грижиш за по-малки братя или сестри. Сега остави Йовафет на кожата пред огнището и се огледа за нещо, с което да го разсее. Като че ли най-подходящ беше китайският буркан с карамфила — детето се заигра щастливо с него, дивейки се на миниатюрните виещи се по капачката и самия буркан дракони. През това време тя се зае да почисти с кърпа лицето на Елиях. Втурна се към Йовафет точно в мига, преди детето да се претърколи в огъня, но не достатъчно навреме, за да предотврати добавянето на нови сажди към и без това вече почернелите му дрехи. Той беше отворил буркана с карамфила и тъкмо се канеше да сложи в уста една от силните подправки, когато тя хвана ръката му. Видя, че всички карамфилчета от буркана бяха разпръснати около него и започна да ги събира. Докато събираше безценната подправка, Елиях влезе директно в кофата с вода и намокри и без това вече замръзналите си крака. Тя се зачуди дали да се смее, или да плаче на безпомощността си, но лицето на Елиях бързо й помогна да вземе решение. Момчето трепереше и не можеше да изрече и думица, защото малката му уста се бе превърнала в тънка линия от студ. Очите му бяха като стъклени от непролетите сълзи. Докато го подсушаваше и затопляше, тя започна да бъбри по начин, който й бе напълно непривичен, а след това му позволи да й помогне да измият лицето и ръцете и на братчето му. Накрая отведе и двамата на горния етаж и ги сложи да легнат на единственото си легло — нейното, след което придърпа завивката над тях. Знаеше, че е крайно време да се връща долу при берачите, за да ги наставлява, затова се зарадва, че Йовафет заспа почти веднага, засмукал палеца си. Но когато погледна Елиях, видя, че сълзите от очите му най-сетне са рукнали и стигат чак до ушите му. Той стисна здраво ръката й и я погледна жално и тогава, внезапно, тя разбра какво трябва да направи. Непохватността и неувереността й изчезнаха — свали мантията си, без да пуска ръката му, и легна в леглото до него.

Придърпа го към себе си и целуна русата му косица. После затвори очи и вдиша сладката горчилка на пушека, която се бе пропила в дрехите му. Зачуди се как е възможно еврейски деца да бъдат руси, но после се укори сама за невежеството си — защо пък да не бъдат руси, защо всички трябваше да имат черна коса и мургави източни черти?!

И докато устните й докосваха главицата на Елиях и вкусваха сълзите му, тя се изпълни с непреодолимото желание да защитава него и братчето му. В този момент го заобича като собствен син. Задържа го плътно в обятията си, докато не заспа. Накрая измъкна неохотно пръсти от неговите, целуна го по клепачите и се насочи към вратата. На излизане се обърна и промърмори на спящите деца, че всичко ще бъде наред, макар нещо да й подсказваше, че няма да стане така.

Обгърнат от сивата зора, Манодората се върна в Сароно. Нямаше нужда от звездите, за да го водят, защото откъм Еврейската улица се виеха гъсти валма черен дим. Когато наближи къщата си, не видя нищо друго освен овъглени останки, които зееха към небето подобно на черни, развалени зъби. Почернелите стълби водеха към нищото. Изрече наум всяка молитва, за която се сети, Ребека да е успяла да избяга от пламъците, преди да са я погълнали. После покри лицето си и се присъедини към плячкосващата всичко тълпа, която обругаваше дома му като глутница чакали, нападнали мърша. Видя как един от тях — пекарят със студените като камък очи, плюе върху филигранната кутийка на майка му и я изтрива с ръкава си, докато среброто не блесна изпод саждите. Уверявайки се, че е ценна, той я пъхна в джоба си. На Манодората му се прииска да го убие.

Започна да претърсва останките, докато накрая не видя онова, от което се страхуваше. Една овъглена ръка се протягаше към небето изпод падналата върху нея, също овъглена греда. На ръката се виждаше златен пръстен със Звездата на Давид — пръстенът, който й беше дал в Толедо в деня на тяхната сватба. Той приклекна до нея, защото краката му отказваха да го държат. Докосна още топлата пепел, а след това измъкна пръстена от черните кости. Пекарят го плесна през рамото толкова силно, че едва не го запрати в пепелта.

— Голям късметлия си, човече! Рядка плячка наистина, прекалено добра за една еврейска курва! Де да я бях зърнал първи! — промърмори, а след това продължи да търси, ровейки из нещата, които семейството му някога бе обичало.

Очите на Манодората потъмняха и за момент той забрави да диша — толкова силна бе яростта, която се надигна в гърдите му. Ако не се бе сетил за синовете си — синовете, дарени му от Ребека — щеше да убие този изверг на място. Накрая се овладя, пъхна пръстена на кутрето си и бързо излезе с приведена глава. Запъти се обратно към Кастело.

Тръгна по пътеката към бадемовата горичка. Дърветата заплакаха с цветовете си за него и той си спомни съня си. Намери най-голямото и най-яко дърво, с най-красивата корона, и приклекна до корените му. Направи малка дупка между два от корените и зарови пръстена в студената земя. Докато изричаше молитвата, вятърът поде еврейските думи от устата му и ги разпръсна по хълмовете. После, както бе обичаят, той взе един кръгъл камък и го постави върху гроба на Ребека.

Едва тогава се насочи към замъка. Двама от еврейските работници вдигнаха ръце за поздрав, но набързо преглътнаха думите си, когато зърнаха лицето му. Очите му бяха студени и режещи като кремък, но сърцето му беше черно — черно като овъглената му къща, черно като костите на Ребека, черно като земята, в която бе заровил пръстена. Черно от омраза към кардинала на Милано.