Мадоната на бадемите

Четирийсета глава Филида и Демофонт

Беше прекрасен летен ден, когато абатесата и художникът най-сетне стигнаха до Кастело. Бианка позна веднага огромната къща от фреската, посветена на свети Мавриций, защото Бернардино беше нарисувал зад светеца именно тази къща, чак до последния прозорец и врата, до последния камък и керемида. Червената мед на тухлите, сенчестите арки на покритата веранда — всичко беше тук, пред очите й, така, както бе изрисувано на големия панел в Залата на вярващите, предоставящо перфектен фон за историята на свети Мавриций. Квадратна, елегантна и откъсната от всичко останало, къщата беше едновременно гостоприемна и отблъскваща.

Бернардино, който през последните няколко часа от пътя им бе станал изключително неспокоен, застана на портите след почти две години от деня, в който бе тук за последен път, от деня, в който Симонета му беше обърнала гръб с рисунката му в ръка. И завари мястото невероятно променено.

Зимните розови храсти, от които си бе взел сбогом със Симонета, сега бяха като корони от яркозелени листа и изобилие от коралови пъпки. Бадемовите дървета бяха окастрени внимателно и подредени прецизно в строги прави линии, привързани умело за решетките по градинските стени. Дори и градините за отдих бяха възстановени, а в кристалнобистрите езерца подскачаха пъстърви. Самата къща също бе претърпяла реконструкция — арките на покритата веранда бяха поправени, старият бръшлян беше махнат, а на негово място потрепваха лилавите клонки на глицинията. Между новите колони се виждаха нови врати, на прозорците — нови стъкла. Бернардино оглеждаше тези нови знаци на благоденствието и сърцето му се свиваше все повече и повече. Да не би тук да е пристигнал нов съпруг, който да е влял нов живот на това място? Сестра Бианка постави ръка на рамото му, за да го успокои, но той се отдръпна бързо и тръгна право напред, неспособен да издържа повече на напрежението. Трябваше да я види, ако ще и да е за последен път!

Сестра Бианка го последва и я видя в същия миг, в който я видя и той. И о, чудо на чудесата! Тя беше със същата червена рокля от картините му, със същата златиста шапчица с перли върху вдигната коса! Но пък беше толкова жива, толкова весела! Не беше никаква рисунка. Бялото й лице беше зачервено от смях, а златисточервените й къдрици бяха избягали от мрежичката към тила и ушите й. Полите й бяха вдигнати до кръста, защото тичаше около най-голямото дърво в горичката, унесена в игра. Но наоколо не се виждаше съпруг — само две златни деца, които се смееха и прескачаха, и гонеха жената с бяло-зелени бадемови клонки, които размахваха като мечове. От време на време тя хващаше някое от тях и го целуваше било по бузките, било по врата с неподправена майчинска любов.

Бернардино беше дълбоко развълнуван. Тя би могла спокойно да им бъде майка, ако не бяха две неща: първо, възрастта им правеше това нещо невъзможно, и второ, той веднага позна по-голямото дете. Възможно ли е да е истина? Но това беше Елиях, еврейчето, на чиято ръка бе нарисувал гълъб и на което бе купил черното топче. Това беше Еванджелиста, ангелчето с червени крила, което щеше да остане завинаги на стените на „Свети Мавриций“.

Бернардино стоеше и се дивеше на тази нова Симонета, на тази усмихната, смееща се, жизнена жена, която вече не беше разкъсвана от болката на любовта и скръбта, на предателството и безчестието. Не беше също така особено бедна, както когато беше дошла да го моли за помощ, облечена в дрехите на съпруга си. Нито хладна и далечна, както когато седеше и му позираше за Дева Мария, застанала високо над страстите на смъртните, безстрастна като самата луна. Тя също се бе променила и той усети, че сега я желае още повече. Сестра Бианка също видя всичко — доброто й сърце се развълнува от сцената и тя също позна света Урсула, играеща с ангела с червените криле, но същевременно се уплаши за Бернардино — как е възможно наистина да забрави жена като тази?! Това не беше дистанцираната, горда аристократка, която си бе представяла, не беше студената куртизанка, измъчваща любовника си. Това тук беше прекрасно, топло създание, което би могло да превърне живота на един мъж в земен рай. Какво щеше да прави приятелят й, ако тази жена откаже да го приеме?

Накрая Симонета се умори от играта и се свлече в корените на Дървото на Ребека, върху зелената трева, покрила гроба на Манодората. Отпусна се изтощено на ствола му на мястото, където приятелят й бе издъхнал, а синовете му се хвърлиха в скута й. Нарочно се бе постарала да играят редовно тук, бе им забранила всякакви суеверия и бе превърнала мястото в тяхна обичайна детска площадка. Говореше открито за майка им и баща им, докато накрая им помогна и те да заговорят за тях от крито и с любов.

Тя притисна момчетата — едното на едното й рамо, другото на другото — и затвори очи. Слънцето беше толкова ярко, че все още виждаше листата на бадемите да се поклащат над главите им като тъмни риби, които се люшкат напред-назад с прилива. А когато ги отвори отново, реши, че е получила слънчев удар. Защото пред нея стоеше Бернардино Луини.

Всички съмнения и притеснения на абатесата изчезнаха в мига, в който Симонета скочи и го прегърна, и двамата започнаха едновременно да се смеят и да плачат. И двамата започнаха да изричат имената си отново и отново, и двамата благодаряха на Бога за онова, което поотделно им се е наложило да разберат за себе си по време на трудните дни на раздялата. Устните им се срещнаха за продължителна, страстна целувка, очите им се затвориха, докато отпиваха един от друг — благодарни, дълбоко благодарни, че онова, което не беше наред, вече се бе оправило. Абатесата, която в крайна сметка също беше човек, наостри слух, за да чуе какво си приказват, но почти не схвана онова, което чу. Защото между отделните целувки Бернардино наричаше Симонета „Филида“, а тя него, сякаш довършваше парола — „Демофонт“. Добрата монахиня сигурно би се шокирала да разбере, че двамата влюбени имат пред вид един езически мит от Древна Гърция, в който жена, която си мислела, че е изгубила голямата си любов, се превърнала в бадемово дърво, но при завръщането му била спасена, като разцъфтяла в ръцете му и той отново я върнал към живота и любовта. Но абатесата не разбираше това, нито пък беше в настроение да прави забележки и да порицава когото и да било. Вместо това хвана ръчичките на момченцата, приклекна пред тях и рече:

— Ще ми покажете ли играта, на която играехте току-що? Ще се радвам и аз да я науча!

И докато Бернардино и Симонета изричаха клетвите на сърцата си под бадемовите дървета, обсипвани от белите им цветове, абатесата на манастира „Сан Маурицио“ вдигна расото на кръста си, за първи път от много години изложи на слънце белите си космати крака и хукна около голямото дърво, гонена от две малки еврейчета, смеейки се като папагал и въртейки се като дервиш.

Симонета ди Сароно и Бернардино Луини се ожениха в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно — църквата на чудесата. Симонета реши, че трябва да погледне миналото в лицето и да бъде венчана публично, за да може да започне новия си живот спокойно и открито. Все пак, в знак на почит към първия й брак и паметта на първия й съпруг, те се ожениха не пред главния олтар, а в параклиса на Дева Мария, където булката се гледаше от стените, вторачена надолу от стенописите, изрисувани от младоженеца. На венчавката им присъстваха брат и сестра во Христа, а също така брат и сестра по кръв — защото Алесандра и Анселмо Бентиволио се запознаха и между тях веднага разцъфна приятелство — връзката на еднаквите характери и еднаквия баща беше по-силна от разделението на различните майки и детството.

Дори и добрите граждани на Сароно благословиха този брак — ликьорът „Амарето“ бе донесъл голям просперитет и на целия регион, а господарката на Кастело беше богата покровителка на винаря, месаря и на всеки друг занаятчия в града. С изключение на пекаря — той бе умрял по твърде мистериозен начин преди няколко седмици. Единствено отец Анселмо, който му бе дал последно причастие, бе забелязал един зъл кинжал във формата на малтийски кръст, заровен дълбоко в гърдите на човека. Но свещеникът си мълчеше по въпроса, както и Симонета. И дори да си даваше сметка, че голяма част от популярността й произлизаше от репутацията й на антисемит, който собственоръчно е изпратил стрела в сърцето на лошия евреин Манодората, тя предпочиташе да не спори с хората. Предпочиташе да бъде известна по този начин, но семейството й да бъде в безопасност.

Защото истинската сватба се състоя у дома, с нейното семейство. Под Дървото на Ребека двамата изрекоха своите свещени клетви отново, докато момчетата държаха над главите им арка от бадемови клонки. После Бернардино и Симонета си размениха по един бадем и този път тя го схруска със зъби, сдъвка го добре и го погълна, за да усети изцяло сладкия вкус на този плод. Имаше и още една разлика — вдигнаха тостове с „Амарето“ — напитката, която Симонета бе създала за Бернардино. Пиха от двете страни на един и същи сребърен бокал, а Бернардино не можеше да се начуди на невероятния ликьор, приготвен от съпругата му.

— Какво ще кажеш? — попита тя и по челото й се изписа тънка бръчка на тревога.

Той се усмихна и каза:

— Ще кажа, че истинското изкуство се открива не само по стените на църквите.

Празникът под дърветата продължи, докато златните главици на децата не клюмнаха. Повече от странно тържество, наистина, на което присъстваха монахиня и свещеник, които седяха в двата края като корици на книга, същински съвременни Бенедикт и Схоластика. Присъстваха още — и също пиеха от една чаша — един еврейски учител и неговата няма жена от Таормина, която иначе се смееше и пееше заедно с всички останали. За тържеството си бяха приготвили смесица от християнски и еврейски ястия, а песните, които придружаваха вдигането на тостове с „Амарето“, бяха от четирите краища на света — народни песни от Ломбардия, сватбени химни от Милано, еврейски напеви от Изтока и селски закачки от Таормина и горещия юг.

Накрая Вероника заведе децата в леглата им, а Анселмо и абатесата си взеха довиждане с любезните домакини, за да се оттеглят в къщата на свещеника в града. Бианка си бе взела едноседмичен отпуск от манастира, оставяйки работата в ръцете на способната си заместничка. Възнамеряваше да прекара тази седмица като гостенка на брат си, в молитви и съзерцание, и във весели разговори, с които да запълнят липсващите години от детството си. След това тя смяташе да се завърне в манастира си, освежена и готова да въведе промените в начина на служене на Бога, за които бе взела решение в деня на екзекуцията на графинята на Шалан. Дълбоко в себе си обаче се надяваше да успее да убеди Анселмо да дойде с нея за кратко гостуване в Милано, за да се събере отново с баща им.

Младоженците останаха под дърветата, докато не изгряха звездите, а след тях и луната. Нощта вече беше друга територия, а с нея и разговорът им взе нова насока. Безгрижието на деня отмина. Радостта остана дълбоко в сърцата им, но сега двамата се заеха да направят преглед на последните две години. Симонета разказа на Бернардино за производството на ликьора си и за ужасната история на Манодората и Ребека.

Бернардино й разказа историите на светиците, на които бе дал лицето на съпругата си, както и за ужасната и същевременно толкова важна смърт на графинята на Шалан — събитие, което завинаги го промени. Накрая двамата замълчаха и останаха така, просто хванати един за друг, щастливи, че най-сетне всеки поотделно е успял да намери пътя към общия им дом.

— Трябваше ли да стане така? — запита накрая Бернардино. — Трябваше ли да губим тези две години? Не можеше ли още тогава да започнем пътешествието си заедно?

Симонета бе отпуснала глава на гърдите му и слушаше сърцето му, докато говореше. Усети я как поклаща глава и я чу да казва:

— Не, не можеше. И двете години не са изгубени. Що се от нася до пътешествието ни, то всъщност започна още тогава, в деня, в който се запознахме. Просто се наложи да попътуваме сами, всеки по своя път.

— И защо? Аз, който съм по-стар от теб, не разполагам с много време. Не трябваше ли да се радваме на повече мигове заедно?

Тези думи накараха Симонета да се уплаши от ударите на сърцето му — знаеше, че са преброени и затова помести глава, за да не ги чува как изтичат. Но това не я накара да промени мнението си.

— Тогава наистина не можех да те приема. Имаше твърде много за правене, твърде много за оправяне. А сега вече мина достатъчно време — и двамата се покаяхме за стореното, и двамата се върнахме към Вярата. Аз, която бях отгледана изключително набожна, й бях обърнала гръб за известно време, когато си мислех, че Господ ме е изоставил. Обаче той е бил с мен през цялото време и ме е наблюдавал. И после ме върна на мене самата, върна ми и къщата ми, спаси момчетата и накрая аз се върнах при него.

— А аз — допълни Бернардино, — един безбожен езичник, който никога не бе и помислял за религия, открих истинския път в „Сан Маурицио“. Така ти си се върнала към Бога, а аз за първи път го открих.

— Най-странното обаче е — продължи Симонета, — че именно връзката ми с хора от друга вяра ме приближи отново към Бога, а не ме отдалечи от него. Най-сетне разбрах, че бог си е Бог, че той е един за всички нас и че единственото, което ни различава, е начинът, по който му служим.

Бернардино притисна ръце към нейните в обща молитва. Дългите й пръсти се изравниха с неговите — молитва в молитвата.

— Не можеше ли да научим всичко това заедно? — попита той.

— Не мисля — поклати глава Симонета. — Имахме нужда да се изцелим, да бъдем цялостни, когато отново се съберем. А и от тъжната ни раздяла произлязоха някои много добри неща — например ти изработи шедьовъра на своя живот, заради който поколения наред ще ти се възхищават и ще те възхваляват.

— А ти изобрети ликьора „Амарето“, с който същите тези поколения ще се веселят! — допълни той.

Гласът на Бернардино беше леко закачлив и Симонета се усмихна, но съвсем скоро лицето й отново стана сериозно.

— И въпреки това не тези са най-хубавите неща, които произлязоха от раздялата ни — изтъкна. — Най-хубавите неща са приятелите, които спечелихме и изгубихме — това я накара да си спомни за Манодората, а Бернардино се сети за графинята, за която скърбеше Бианка. — Както и приятелите, които спечелихме и запазихме — абатесата и свещеника — допълни.

— И момчетата — усмихна се с много любов Бернардино.

Симонета се усмихна при мисълта за синовете си и за това как те бяха приели безрезервно присъствието на Бернардино. Елиях, който вече познаваше човека, някога нарисувал ръката му, бе забелязал със своя вроден интелект колко щастлива е станала майка му, откакто бе пристигнал Бернардино. Момчетата страдаха достатъчно от загубата на баща си, за да копнеят за негов заместник, но не беше само това. Бернардино беше изключително весел и невероятно остроумен — нещо, което Манодората, макар и отличен баща, безсъмнено никога не бе притежавал. Достъпността на Бернардино, игривостта му и усетът му за смешното — същите онези качества, които го отличаваха толкова ярко от мъртвия им баща — само ги приближиха още по-бързо до него. Той на свой ред се зае решително да стане приятел на момчетата. Докато Симонета ги наблюдаваше как играят — като ги гледаше човек, тримата бяха на еднаква възраст — тя не можеше да не се сети за разказа на Бернардино за самотното му детство. Усещаше, че сега той беше готов да обича деца, беше узрял за това. Вратите на шлюзовете се бяха отворили и обичта беше нахлула в гърдите му. Тя знаеше, че той възнамерява да ги обича така, както самият той никога не е бил обичан като дете, а това я правеше много щастлива. Не можеше да не забележи, че за краткото време, откакто бе пристигнал в Кастело, той ги бе целувал и прегръщал много повече, отколкото бе виждала Манодората да прави през всичките години на приятелството им. Забеляза го как ги гледа като човек, получил откровение, и сега следващите му думи потвърдиха мислите й.

— Момчетата са най-хубавото от всичко, което се случи през тези години — отбеляза, свали ръце от раменете й и разтри тила си, сякаш беше озадачен от нещо. — Направо не мога да повярвам! Никога не съм мечтал за деца, винаги съм се смятал за твърде голям егоист, за да им се радвам. Преди си мислех, че за мен няма да има по-голямо щастие от това да те притежавам — тук отново я прегърна. — А ето че сега съм тук не само с жената, която обичам, а и с готово семейство, което обожавам.

— И те самите най-сетне ще заживеят щастливо — допълни тя. — Хората от града най-сетне ще ни оставят на мира. Ще ни се прекланят — на теб за изкуството ти, на мен за ликьора, така че момчетата ще бъдат в безопасност.

Известно време останаха мълчаливи, отнесени в миналото и бъдещето. Небето потъмня още повече или може би звездите станаха по-ярки, а вятърът зашептя между бадемовите листа, подсказвайки на красивата им стопанка, че е забравила нещо важно. Симонета си го спомни и извади от корсажа си малко парче велен. Подаде го на съпруга си. Беше вече доста омачкано, защото го бе носила със себе си всеки ден, откакто той си беше заминал, но и доста топло, защото бе живяло до сърцето й.

— Спомняш ли си това? — попита го с лека усмивка.

— Разбира се, че си спомням — кимна Бернардино и пое листа. — Нарисувах го в най-нещастния ден от своя живот, в деня, когато мислех, че съм те изгубил завинаги. А след това го нарисувах десетки, не, стотици пъти по стените на манастира „Свети Мавриций“. Всяка една Мария Магдалина и повечето от светиците носят тази емблема някъде по одеждите си. Това беше тайният код на моята любов към теб, едновременно безнадежден и изпълнен с много надежда. Единствено Бианка успя да го разгадае — прокара пръсти по така добре познатите линии на символа. — А сега, скъпо мое сърце, знаеш ли значението на тази руна, ти, за която бе предназначена?

Симонета обори глава в сгъвката между врата и рамото му и вдиша с наслада аромата на кожата му. После отговори:

— Мисля, че я разбирам. Трябваше ми известно време, но научих много неща в твое отсъствие.

— Слушам те.

С бледата си под лунната светлина ръка тя започна да показва.

— Това е сърце, разбира се, а в него има тройка листа, подобно на кралската лилия.

Усети го, че кимва.

— Какви са листата обаче? — попита я.

— На бадемово дърво.

— А нещо друго има ли? — подкани я той.

— Не, няма. Не виждам никакъв плод тук. Само листа в едно сърце.

— Защо?

Тя долови настойчивостта в гласа му. Вече беше твърде тъмно, за да види добре лицето му, но осъзна, че внезапно за него е станало много важно да разбере дали тя се е досетила за отговора на загадката.

— Защото не бяхме заедно — отговори, — а без нашия съюз не би могло да има плод. Дървото ще си остане безплодно. Без цветя и без плодове, просто украса. Красота без плодовитост. Филида така и не е разцъфтяла, докато нейният Демофонт не се е прибрал у дома и не я е освободил от мъката на самотата й.

Бернардино въздъхна облекчено и я притегли за дълга, страстна целувка. Катехизисът беше приключил. Двамата останаха така, докато не почувстваха топли капки дъжд върху лицата си.

— Хайде! — подкани я. — Вече сме съпрузи! И доколкото ми е известно, тази вечер е първата ни брачна нощ! — дръпна ръката й и я изправи, и двамата се разсмяха в сладостно очакване на събитието. Но когато поеха сред мрака на дърветата, той пак за говори: — Странно, че в Сароно, където се запознах с теб, те виждах само като Мадоната и те рисувах като нея отново и отново. Но в манастира не те рисувах като Дева Мария, а като светци и мъченици — смъртни жени, и като другата Мария — Магдалина.

Симонета го хвана за ръка и заговори закачливо:

— Сигурно защото вече си ме виждал като паднала жена, както ме нарече Грегорио — жена, която леконравно те е целунала на стъпалата на църквата — изненада се от това колко леко вече говореше за това събитие, разтърсило я някога из основи.

— Може би — отговори той, но без да се усмихва. — Може би съм те идеализирал, превърнал съм те в икона на женското съвършенство, същинско въплъщение на Мадоната. Майка, съпруга и всичко, което е любящо и добро. А после — замълча, търсейки с мъка словата на истината, — после се научих да те презирам, след като те притежавах, въпреки факта, че лично аз бях виновен за твоето падение. Може би всичко това се дължи по-скоро на собствената ми майка и на начина, по който тя ми отказваше любовта си — на начина, по който ти също ми отказа. Защото тя беше истинска Магдалина, при това и по професия — тук се усмихна, но дори и в среднощния мрак тя видя, че болката му не е отминала. Закопня да отнеме цялата му болка, да го обича така, както заслужава, до края на живота му.

Оставиха зад себе си алеите между дърветата и поеха по стъпалата на верандата. Сега беше неин ред да заговори:

— А ако сега се заемеш да ме рисуваш, съпруже, като каква ще ме нарисуваш?

Той я обърна към себе си и пое лицето й в ръце. Тя бе окъпана от кехлибарената светлина, идваща от къщата — алхимията на свещите превръщаше кожата й в злато. Въпреки това не бе нито икона, нито статуя, а съвсем истинска — неговата съпруга. Изпълни се с неземна радост.

— Ще те нарисувам такава, каквато си — рече. — Като смъртна жена. Но това не означава, че никога повече няма да те нарисувам и като Дева Мария. Защото от всички приказки, които научих за светците и мъчениците, докато бях в манастира, разбрах, че всички жени, ако ще и най-светите, са били човеци. Както и мъжете, разбира се — в доказателство я целуна страстно и двамата влязоха в къщата.

Поеха по стъпалата към дневната на последния етаж, по пътеката от бадемови цветчета, посипани от Вероника, за да указват пътя им. Бернардино мълчеше умислено, а Симонета чакаше.

— Едно последно нещо, преди да приключим с разговорите за тази вечер — промърмори накрая. — Спомняш ли си как веднъж, в църквата в Сароно, ти протегна ръка към мен, а аз ти обърнах гръб?

Тя се обърна от горното стъпало и го погледна. Да, неговото „Не ме докосвай!“. Но сега изражението му бе твърде болезнено и уязвимо. Усети, че заради това го обича още повече — толкова, че не можа да отвори уста. Затова само кимна.

— Е, никога повече няма да постъпвам така — каза той толкова тихо, че прозвуча по-скоро като шепот.

Тя протегна ръка към него, той я пое и двамата изкачиха заедно останалата част от стъпалата.

Твърдото му тяло лежеше върху нейното меко тяло. Целунаха се стотици, хиляди пъти, докато бузите й не пламнаха от наболата му брада. Ръцете му пълзяха по цялото й тяло, описвайки формите му — върху гърдите, между краката й, на всички места, които тя бе копняла толкова дълго той да докосне. Понякога я сграбчваше толкова силно, че почти я заболяваше. Друг път я захапваше лекичко, но толкова нежно и непоносимо, че тя най-безсрамно отвеждаше ръката му там, където тя желаеше, насилвайки го да я докосне. А накрая той проникна в нея и копнежът спря. Остана неподвижно върху нея за няколко мига — вътре в нея и над нея. Сивите му вълчи очи се сляха със сините езера на нейните, взирайки се дълбоко в недрата им. Този момент на сливане, за който Симонета разбра, че бе мечтала през всичките три дълги години, я изпълни с такова неземно удоволствие, че й се наложи да прехапе устни, за да не изкрещи. Удиви се колко различно беше всичко, колко непривичен за нея бе този животински акт и същевременно толкова естествен; колко различен бе този нов неин съпруг от стария. Той просто й пасваше, изпълваше я цялата. С Лоренцо беше момиче — младо и неопитно, полужена, която имаше нужда от полумъж — момче, играещо си на войници, което да я направи цяла. С Бернардино се чувстваше така, сякаш двама души, които бяха страдали и се бяха научили да оцеляват сами, най-сетне се бяха събрали, за да образуват двойка. Двойка, равна в любовта и в живота, и в различните си занимания. Това не бе любовта на младостта — това бе любовта на зрелостта, на зрелите страсти, които бяха далеч по-реални и удовлетворяващи, отколкото изтънченото позиране на неумелия й младежки съюз. Всичко беше толкова хубаво и толкова нормално, че тя се зачуди как ще го понесе. Накрая Бернардино се задвижи. И тя завинаги забрави Лоренцо.

Няколко часа по-късно Бернардино стана, за да затвори прозорците, защото отвън нахлуваше студен бриз. Над зелената като стъкло на бутилка равнина откъм Павия се носеха буреносни облаци. Тази нощ очевидно щеше да има светкавици и гръмотевици, но на него му беше все едно. Не можеше да губи повече време в съзерцание на гледката, когато зад него го очакваше далеч по-приятна гледка. Съпругата му, по-красива от всякога, свита, златиста и изоставена в леглото. Сливането им се оказа повече, много повече от всичко, което някога си беше мечтал. Колко благодарен й беше сега, че не му се беше отдала лесно, че го бе чакала през всичките тези години! Сега можеха да заживеят заедно честно, пред очите на хората, като съпруг и съпруга, без допълнителното мъчение на съвестта под ударите на скандала. Сърцето му беше пълно — бе едновременно напълно щастлив и нежелаещ нищо повече. Когато се пъхна под общата им завивка и ръцете й обгърнаха отново тялото му, той разбра, че нищо повече не е в състояние да ги раздели.