Миг преди никога

Десет

Най — после минаваме бързо покрай Денвър и се приближаваме още повече до крайната спирка на Андрю в Уайоминг. Не мога да лъжа и да твърдя, че това не ме притеснява. Андрю беше прав, когато каза, че е опасно да пътувам сама. Просто се опитвам да разбера защо този факт не ме вълнуваше много, преди да го срещна. Може би се чувствам някак в безопасност в неговата компания, защото той изглежда така, като че ли е в състояние да разбие няколко челюсти, без изобщо да се изпоти. По дяволите, първо на първо, може би не трябваше да разговарям с него, определено не трябваше да му позволявам да седне до мен, защото сега май се оказва, че съм свикнала с него. След като пристигнем в Уайоминг и пътищата ни се разделят, ще трябва пак да зяпам през прозореца как светът минава покрай мен и да не знам накъде ще се отправя по — нататък.

— Имаш ли си приятелка? — питам само колкото да водим някакъв разговор и да не мисля, че след няколко часа ще съм отново сама.

Трапчинките на Андрю се появяват.

— Защо искаш да знаеш?

Вдигам нагоре очи.

— Не се ласкай, просто питам, ако не искаш.

— Не — отвръща той. — Добре ми е сам.

Поглежда ме, усмихва се, изчаква, а на мен ми трябва секунда, за да разбера какво чака.

Соча нервно към себе си и ми се иска да не бях засягала толкова лична тема. — Аз ли? Не, вече не — почувствала се по-уверена, добавям:

— На мен също ми е добре сама и искам да си остана така. За около… завинаги.

Трябваше просто да се задоволя само с това „добре ми е сама“, вместо да напускам безопасната зона и да се разкривам по този начин.Разбира се, Андрю веднага го забелязва. Имам чувството, че е от онези, които никога не пропускат, когато някой каже нещо, за което после съжалява. Възползва се от това.

— Ще го имам предвид — казва той и се ухилва.

Благодарна съм, че не се опита да узнае нещо повече.

Отпуска глава върху облегалката и за кратко барабани с пръсти върху дънките си. Скришом поглеждам мускулестите му, загорели ръце и се опитвам веднъж завинаги да разбера какви са татуировките по тях, но както обикновено те са скрити под ръкавите на тениската му. Малко по — рано зърнах част от тази от дясната му страна, когато той се протегна, за да завърже връзките на обувката си. Мисля, че е някакво дърво. Не мога да твърдя със сигурност какво представлява тази на ръката му откъм мен, но има пера. Всички татуировки, които съм виждала досега, са безцветни.

— Любопитно ли ти е? — казва той и аз трепвам. Не мислех, че ме видя да ги разучавам.

— Предполагам.

— Да, всъщност много ми е любопитно. —

Андрю се надига в седалката и издърпва ръкава на лявата си ръка над татуировката. Разкрива птица феникс с дълга разперена опашка и красиви пера, която стига само на два сантиметра от мястото, където свършва ръкавът. Обаче останалата част на тялото й е като скелет, което й предава „по — мъжествен" вид.

— Направо е страхотна.

— Благодаря. Тази я имам от една година — казва той и смъква ръкава си. — А тази — извърта се и издърпва другия ръкав (първо забелязвам ясно очерталите се мускули под тениската) — е моето чепато дърво с хралупа — падам си по зловещо изглеждащи дървета... Обаче ако се вгледаш по — отблизо — навеждам се по — близо и се взирам там, където сочи пръстът му върху ствола на дървото, — това е моят шевролет камаро, модел 1969. Всъщност колата е на баща ми, но тъй като той умира, предполагам, че ще трябва да я задържа.

Извръща глава и гледа пред себе си.

Ето го пак мъничкото пламъче, изразяващо мъка, което той старателно криеше преди, когато говореше за баща си. Мъчно му е много повече, отколкото показва, и това ми къса сърцето. Не мога да си представя майка ми или баща ми на смъртно легло, а аз да седя в автобус на Грейхаунд и да пътувам, за да ги видя за последен път. Гледам го внимателно отстрани и наистина ми се иска да кажа нещо, за да го успокоя, но не мисля, че ще мога. По някаква причина чувствам, че не бива да се меся или поне да не засягам тази тема.

— Имам още две други — продължава той и отново ме поглежда, като пак отпуска глава върху облегалката. — Една малка тук — обръща дясната си китка, за да ми покаже обикновена, черна звезда по средата. Изненадана съм, че не съм я забелязала по — рано — и една голяма отляво на ребрата.

— Тя каква е? Колко е голяма?

Искрящите му зелени очи проблясват и той топло се усмихва, като надига глава, за да ме види.

— Доста е голяма.

Виждам ръцете му да се раздвижват, като че ли се кани да повдигне тениската, но се отказва.

— Това е само една жена. Не е нещо, заради което си заслужава да се разголвам в автобус.

Сега пък ми се иска повече от всякога да видя как изглежда, тъкмо защото не иска да ми я покаже.

— Жена, която познаваш? — питам.

Продължавам да го оглеждам от тук от там с мисълта, че може да промени решението си и да повдигне тениската, но той така и не го прави.

Клати глава.

— А, ами, нищо подобно. Това е Евридика*.

[* Евридика — любимата на Орфей. — Б.р.]

Махва с ръка като да покаже, че не са нужни повече обяснения.

Името ми звучи като нещо древно, може би гръцко, и е смътно познато, но не мога да се сетя.

Кимам.

— Боли ли?

Той се усмихва.

— Малко. Всъщност боли най — много върху ребрата, там наистина боли.

— Викаше ли? — питам аз и се усмихвам.

Той се засмива.

— Не, не виках, но можеше и да викам, ако бях решил да е съвсем малко по — голяма. Отне общо около шестнайсет часа.

Премигвам изумена.

— Ау, седял си там цели шестнайсет часа?

След като водихме толкова подробен разговор за тази татуировка, не можах да разбера защо просто не ми я покаже. Може пък да не изглежда толкова страхотно и художникът да е оплескал работата.

— Не наведнъж — отвръща той. — Направихме ги в продължение на няколко дена. Бих те попитал дали имаш някакви татуировки, но нещо ми подсказва, че нямаш — казва Андрю и многозначително се усмихва.

— И ще се окажеш прав — отвръщам и леко се изчервявам. — Не че изобщо не съм мислила да си направя — вдигам едната си китка и я обхващам с палеца и средния си пръст. — Мислех да си сложа нещо тук, например надпис „свобода" или нето на латински, но очевидно не съм се замисляла за това много сериозно.

Усмихвам се и леко изпъшквам от смущение. Това, че разговарям за татуировки с мъж, който явно знае за тях много повече от мен, може да се окаже малко опасно.

Когато се каня да сложа ръката си обратно върху облегалката, пръстите на Андрю се сключват около нея. Това ме изумява за миг и дори по тялото ми преминава странна тръпка, но тя бързо отминава, когато той започва небрежно да говори:

— Татуировка върху китката на момиче може да стои много елегантно и женствено — прокарва върха на пръста си от вътрешната страна на китката ми, за да покаже, къде трябва да бъде. Леко потрепервам. — Нещо на латински е много хитро, ето точно тук ще изглежда много хубаво — след това внимателно пуска ръката ми върху облегалката. — Очаквах да кажеш, че никога не би си направила татуировка — казва през смях, вдига крак и подпира прасеца си върху коляното; преплита пръсти и се изтяга по — удобно върху седалката.

Започва бързо да се стъмва. Слънцето едва — едва наднича над пейзажа и облива всичко в бледо оранжево, розово и червено.

— Предполагам, че не съм предвидим човек — казвам аз и му се усмихвам.

— Да, мисля, че не си — отвръща той също усмихнат, а после гледа замислен пред себе си.

На следващия ден Андрю ме събужда някъде след два следобед на автогарата в Шайен, Уайоминг. Усещам пръстите му да ме ръгат в ребрата.

— Пристигнахме — казва той, а аз отварям най — после очи и повдигам главата си от прозореца.

Знам, че дъхът ми е ужасен, защото устата ми е пресъхнала, и извръщам глава от него, когато се прозявам.

Автобусът изскърцва със спирачките и спира на автогарата и както винаги пътниците се измъкват от седалките и започват да свалят чантите и саковете си от багажника над главите им. Продължавам да седя на мястото си, чувствам се малко паникьосана и гледам внимателно към Андрю. Буквално усещам как е на път да ме връхлети лек пристъп на страх. Знаех, че това време ще настъпи, че Андрю ще си тръгне и аз ще бъда отново сама, но не очаквах, че ще се почувствам като уплашено момиченце, оставено съвсем само на този свят, без някой, който да се грижи за него.

Малта му! Мамка му! Мамка му!

Дори не мога да повярвам, че си позволих да стигна дотам, че да ми е приятно с него, а в резултат вече да не мога да пренебрегвам страха. Страхувам се да съм сама.

— Идваш ли? — пита той, поглежда ме, застанат прав на пътеката, и ми подава ръка.

Усмихва ми се мило, оставил настрана всякакви остроумни забележки и шегички за моя сметка, защото в края на краищата с него се виждаме за последен път. Не сме любовници или нещо също толкова откачено, но става нещо странно, когато прекараш няколко дена в автобус с непознат, опознал си го и компанията му ти е била приятна. А когато той не е много по — различен от теб и двамата го съзнавате, без обаче да си кажете защо ви е обзела тъга, това прави неизбежната раздяла още по — трудна.

Обаче аз не мога да му го кажа. Глупаво е. Сама се поставих в такова положение и имам намерение да го преодолея, независимо къде по света ще ме отведе това.

Отвръщам на усмивката му и слагам ръката си в неговата. И през целия път по пътеката между редовете той върви пред мен и продължава предпазливо да държи пръстите ми в ръката си. А аз усещам топлина от докосването му, вкопчвам се мислено в нея, колкото е възможно по — дълго, може би за да бъда по — самоуверена, когато отново остана сама.

— Е, Камрин... — поглежда ме така, като че ли иска да си спомни фамилното ми име.

— Бенет — отвръщам с усмивка и отстъпвам от правилото си.

— Е, Камрин Бенет, за мен беше удоволствие да се запозная с теб по пътя за никъде — той нагласява презрамката на сака върху рамото си, а после бръква с две ръце в джобовете на дънките. Мускулите на ръцете му се втвърдяват. — Надявам се да намериш това, което търсиш.

Опитвам се да се усмихна и успявам, но знам, че излезе нещо средно между усмивка и мръщене.

Нагласявам презрамката на чантичката си на едното рамо и ремъка на сака на другото, а след това провисвам ръце.

— На мен също ми беше приятно да се запозная с теб, Андрю Париш — казвам аз, макар че не ми се иска да го кажа. Искам той да продължи да пътува с мен още малко по — нататък. — Направи ми една услуга, ако нямаш нищо против.

Предизвиквам любопитството му и той леко извива брадичка на една страна.

— Добре. Каква услуга? Сексуална ли е?

Трапчинките му стават по — дълбоки, когато се появява дяволски красивата му усмивка.

И аз се усмихвам за миг и поглеждам надолу, защото силно се изчервявам, но после това преминава, защото молбата наистина не е лесно изпълнима. Изражението ми става по — меко и аз го поглеждам с искрено съчувствие.

— Ако баща ти не е вече жив — започвам и неговото изражение веднага се променя, — поплачи си, става ли? Едно от най — лошите усещания на света е да не можеш да заплачеш и след време то. кара нещата да стават още по — мрачни.

Той се вглежда продължително в мен, без да каже нищо, а после кимва и дълбоко в очите му забелязвам малка усмивка на благодарност. Протягам ръка за довиждане и той прави същото, но задържа ръката ми миг повече от обичайното, а после ме придърпва към себе си и ме прегръща. Аз също силно го прегръщам и ми се иска да му кажа, че съм уплашена, че ме оставя сама, но знам, че не мога.

— Стегни се, Камрин! — Той се отдръпва, кима ми за последен път с тази усмивка, която толкова бързо започнах да харесвам, отдалечава се и излиза от автогарата. Аз оставам на мястото си като че ли цяла вечност, неспособна да помръдна. Виждам го как се качва в едно такси и продължавам да наблюдавам, докато таксито се отдалечава и изчезва от погледа ми.

Отново съм сама. На повече от хиляда мили от дома. Нямам посока, нямам причина, нямам друга цел, освен да намеря себе си по време на това пътуване. Никога не съм си представяла, че ще се реша да го започна. И ме е страх. Обаче трябва да го направя. Трябва, защото имам нужда от това време да бъда сама, далеч от всичко там, у дома, което в крайна сметка ме доведе тук.

Най — накрая отново се съвземам и се отдалечавам от високите витрини, за да си намеря място. Има четири часа престой, преди да се кача на следващия автобус за Айдахо, така че ще трябва да се възползвам от свободното време.

Първо се отправям към автоматите. Пускам пари в процепа и възнамерявам да натисна Е4, за да получа шоколад с овесени ядки... най — близкото до нещо здравословно в целия автомат, но после пръстът ми прави обратен завой и натиска Д4. На дъното се появя вафла, пълна с много захар и шоколад, от която ужасно се пълнее. Вземам щастлива вредната храна и отивам при автомата за сода, като подминавам този преди него, в който има бутилирана вода и сокове, и си вземам газирано питие, развалящо зъбите и надуващо стомаха.

Андрю щеше да се почувства много горд.

— Дяволите да те вземат! Престани да мислиш за Андрю! — Вземам нездравословната си храна, намирам свободно място и започвам да чакам.

Четиричасовият престой се проточва до шест часа. По озвучителната уредба съобщават, че моят автобус се бави поради техническа повреда. Из автогарата се понасят възгласи на разочарование.

Страхотно. Направо страхотно. Задържана съм на една автогара по средата на нищото и не бих могла да изкарам тук цялата нощ, опитвайки се да поспя, свита като зародиш, върху твърдата пластмасова седалка, която не е удобна дори за седене.

Или просто бих могла да продължа и да си купя билет за автобус за някъде другаде.

— Точно така. Проблемът е решен!

Ще ми се да се бях сетила за това по — рано и да си спестя шестте часа, които вече пропилях тук. Вероятно се бях заблудила от мисълта, че действително трябва да измина целия път до шибаното Айдахо, само защото вече съм платила билета дотам.

Грабвам сака и чантичката си от съседната седалка, нарамвам ги, докато си проправям път из автогарата, като минавам покрай недоволните пътници, които очевидно нямат избор като мен, и се отправям към гишето за билети.

— Затваряме, госпожице — казва служителката отсреща.

— Почакайте, моля ви — казвам аз и слагам отчаяна ръце върху бюрото. — Трябва да взема билет за някъде другаде. Моля ви, ще ми направите огромна услуга!

Възрастната жена с червеникава, остра коса сбърчва нос и като че ли дъвче вътрешната страна на бузата си. Въздъхва и натиска няколко пъти клавиатурата на компютъра си.

— О, благодаря ви! — викам аз. — Страхотна сте! Благодаря!

Тя вдига с недоумение очи.

Слагам чантичката си върху бюрото и трескаво започвам да търся малкия си портфейл.

— За къде пътувате? — пита тя.

О, страхотно, пак този въпрос за милион долара. Оглеждам бюрото за някакви други „знаци" като онези печени картофи на автогарата в Северна Каролина, но не виждам нищо, което да привлече вниманието ми.

Възрастната жена започва вече да губи търпение и това ме кара да мисля още по — припряно, за да взема решение.

— Госпожице? — пита тя и тежко въздъхва. Поглежда към часовника на стената. — Работното ми време свърши още преди петнадесет минути. Наистина искам да се прибера навреме за вечеря.

— Да, съжалявам — вадя кредитната си карта от портфейла и й я подавам. — Тексас — казвам първоначално само пробно, но после чувствам, че ми звучи съвсем приемливо. — Да, където и да е в Тексас, ще бъде чудесно.

Жената в почуда повдига рошавите си, червеникави вежди.

— Не знаете къде отивате, така ли?

Кимам енергично.

— Ами да. Искам просто да кажа, че ще взема всеки автобус за Тексас,който потегля най — рано — усмихвам й се с надеждата, че тя ще повярва на тези глупости и няма да види в тях нещо подозрително. — Стоя тук цели шест часа. Надявам се да ме разбирате.

Тя гледа дълго право в мен и това ме кара да се разтреперя, но после взема кредитната ми карта и отново започва да трака по клавиатурата.

— Следващият автобус за Тексас заминава след един час.

— Страхотно! Него ще взема! — казвам аз, преди тя да има възможност да ми каже за къде точно в Тексас.

Това няма значение. А и тя толкова бърза да се прибере вкъщи, че и за нея няма значение. След като мен не ме е грижа, нея още пък по — малко. Получавам съвсем новия си билет, пъхвам го в чантичката си редом със стария, а гишето се затваря зад мен в 9:05 вечерта и аз усещам леко облекчение. Връщам се обратно на мястото си, бъркам в чантичката за мобифона си и го изваждам, за да проверя дата съм пропусната някакво обаждане или съобщение. Майка ми се беше обаждала два пъти и на двата пъти беше оставила съобщение в гласовата поща, но пак нямаше обаждане от Натали.

— Къде си, дете? — пита майка ми от другия кран на линията, когато й се обаждам. — Опитах се да позвъня на Натали, за да разбера дали не си останала при нея, но не мога да се свържа. Добре ли си?

— Да, мамо, добре съм — ходя напред — назад пред стола с мобифона, долепен до дясното ми ухо. — Реших да отида да видя приятелката си Ана във Вирджиния. Ще остана тук известно време заедно с нея, но съм добре.

— Ама Камрин, какво ще стане с работата ти? — усещам, че е разочарована,особено след като нейната приятелка ми даде възможност и ме взе на работа. — Мат каза, че си работила една седмица и после нито си се появявала, нито си се обаждала.

— Знам, мамо, и наистина съжалявам, но тази работа просто не беше за мен.

— Да, обаче най — малкото, което би могла да направиш, е да проявиш любезност и да й кажеш... да дадеш двуседмично предизвестие или нещо подобно, Камрин.

Чувствам се ужасно от постъпката си и обикновено не бих направила нещо толкова безразсъдно, но за нещастие ситуацията го наложи.

— Права си — съгласявам се, — и когато се върна, лично ще се обадя на госпожа Филипс и ще и се извиня.

— Ама това не е типично за теб — казва тя и аз започвам да се тревожа, че се приближава твърде много до причините, които наистина са ме накарали да замина, както и до отказа ми да отида с нея. — А и да тръгнеш ей така за Вирджиния, без да ми се обадиш или поне да оставиш бележка. Сигурна ли си че си добре?

— Да, добре съм. Престани да се безпокоиш, моля те. Скоро пак ще ти се обадя, но сега трябва да тръгвам.

На нея не и се иска да прекъснем разтвора. Усещам го по това как въздъхва тежко по телефона, но се примирява.

— Добре, бъди внимателна, обичам те.

— И аз те обичам, мамо.

Проверявам още веднъж мобифона си с надеждата Натали да ми е изпратила съобщение, но не го намирам. Връщам се назад няколко дена, макар да знам много добре, че ако имаше някакви непрочетени съобщения, щеше да има малко червено кръгче на иконката, което да ми подскаже.

Преустановявам прегледа на съобщенията, без да си давам сметка, че докато го правя, се появява името на Иън и сърцето ми замръзва в гърдите. Спирам точно там и прекарвам палец върху името му, за да прочета разговорите ни, малко преди той да умре, но не мога.

Пъхвам ядосана мобифона обратно в чантичката.