Миг преди никога

Тридесет и четири

Когато виждам порно списанието зад тоалетната чиния, оставено така небрежно, както би могло да се види върху някой мотоциклет, не мога да се стърпя да не се засмея наум. За малко се питам дали на света изобщо има мъже, които не гледат порнография, а после си давам сметка що за глупав въпрос е това. Нищо не мога да кажа. Самата аз съм гледала доста порно по интернет.

Вземам продължителен горещ душ и се избърсвам с плажната кърпа, която ми даде Андрю, след което се обличам.

Тук не ми харесва. В този апартамент. В Тексас.

В някое друго време и при други обстоятелства би било различно, обаче това, което му казах предишната нощ, когато отбих встрани от пътя, продължава да е вярно. Това място и всичко в него ме кара да чувствам, че това е краят. Магията на времето, което прекарахме в път, буквално се беше изпарила с дъжда от миналата седмица. Не че чувствата ни един към друг... не, те са толкова силни, че дори от самата мисъл за техния край, метафорично казано, краката ми се подкосяват. Това, което изпитваме един към друг е. ами то е всичкото, което ни остана. Откритият път пред нас вече го няма. Спонтанните спирания и това, че понякога изобщо не знаехме къде сме, но не ни пукаше, вече ги няма. Мотелите и дребните неща като говежда пастърма, бебешко масло и баня със сапунени мехурчета също са си отишли. Записът на времето ни заедно, на нашия кратък съвместен живот заглъхна, както свърши и последната песен от албума. Единственото нещо, което продължавам да чувам, е постоянното вибриране на тишината, идващо от тон колоните. Чувствам се така, като че ли единственото нещо, което искам, е да протегна ръка и да пусна записа отново, но тя не може да се помръдне, за да натисне бутона.

И не мога да разбера защо.

Изтривам сълзата от лицето си, натиквам чувствата си дълбоко в белите си дробове и ги държа там, поемам дълбоко въздух и отварям вратата на банята.

Чувам Андрю да говори по телефона, когато минавам през трапезарията.

— Не се ебавай с мен точно в този момент, Ейдън. Нямам нужда от тези глупости. Е, и какво? Кой си ти да ми казваш какво да правя с живота си? Какво? Я почакай малко, брато, погребенията не са задължителни. Лично аз не бих отишъл отново на нито едно, с изключение на моето собствено. Не знам защо хората изобщо имат погребения, да ходиш, само за да видиш някой, за когото те е грижа, как лежи напълно безжизнен в проклетата кутия. Бих предпочел да видя някой за последен път, докато е още жив. Не ми ги разправяй на мен тия, Ейдън. Знаеш, че са глупости!

Не искам да стоя зад ъгъла, като че ли подслушвам. В мига, в който ме вижда, той изоставя гневния тон с Ейдън и се надига в канапето.

— Виж какво, трябва да вървя — казва Андрю. — Да, вече се обадих на мама. Да. Добре. Чувам, да. До по — късно.

Затваря мобифона и го слага на дъбовата масичка за кафе, върху която е подпрял единия си бос крак.

Сядам до него върху възглавницата.

— Съжалявам за това — казва той, потупва ме по бедрото, после го разтрива с длан.

„Никога няма да го чуя да слага край на всичко" — казвам си на ум аз. Сядам в скута му и той ме притиска до гърдите си, като че ли аз съм това, което му е нужно, за да се успокои. Обгръщам врата му с ръце, навеждам се напред и го целувам по устата.

— Камрин — гледа ме в очите, — виж какво, аз също не искам това да свърши — вика той, все едно, че е прочел мислите ми, докато бях преди малко в банята.

Изведнъж ме повдига и ме държи изправена срещу себе си в скута си. Възседнала съм го и коленете ми опират в канапето. Взема една по една ръцете ми в своята и ме гледа право в очите, сериозен и напрегнат.

— Какво, ако ние. — поглежда встрани, обмисляйки внимателно думите си, макар да ми се искаше да знам, че го направи, защото искаше наистина да ги каже, или пък изобщо нямаше намерение да ги казва.

— Какво, ако ние какво? — опитвам се да го подтикна. Не искам той да се откаже, независимо от какво. Искам да го каже. Отново започвам да чувствам някаква възобновила се надежда и не мога да понеса тя отново да ми се изплъзне. — Андрю?

Напрегнатите му зелени очи се взират в моите, когато гласът ми го сепва и го връща към първоначалната му мисъл.

— Какво ще кажеш, ако заминем заедно? — казва той и сърцето ми започва да бие по — бързо. — Не искам да съм тук. И не го казвам заради баща ми или брат ми — тези неща нямат нищо общо с това как се чувствам. Точно сега. Тук, заедно с теб. Как се чувствах през цялото време от деня, в който те видях да седиш сама в автобуса в Канзас. — Стиска по — силно ръцете ми. — Знам, че си загубила съучастника си в престъплението, но... искам да бъдеш моя. Може би трябва да пътуваме заедно по света, Камрин. Знам, че не мога да заменя твоя бивш.

От очите ми се стичат сълзи.

Той ги тълкува погрешно. Ръцете му пускат моите и изведнъж вече не може да ме гледа повече. Хващам лицето му между дланите си и задържам измъчения му поглед в мен.

— Андрю — разтърсвам глава, сълзите се стичат по бузите ми, — винаги си бил само ти — прошепвам с дрезгав глас. — Дори с Иън чувствах, че нещо ми липсва. Казах ти в онази нощ на полето. Казах ти, че. — гласът ми трепери. Усмихвам се и казвам: — Ти си моят съучастник в престъплението. Знам го от дълго време.

Целувам го по устните.

— Не мога да си представя нищо по — хубаво на този свят от това да бъда по пътя заедно с теб. Ние му принадлежим. Заедно. Точно там искам да бъда. Очите му се навлажняват, но той спира сълзите да потекат с лъчезарната си усмивка. После притиска устните си в моите и двамата държим лицата си в ръце. Целувката му отнема дъха ми, но аз продължавам силно да го целувам и да пия, колкото мога повече от неговия дъх. Без да прекъсва целувката, той пуска лицето ми, обгръща силно тялото ми с ръце и се изправя заедно с мен.

— Днес трябва да се запознаеш с майка ми — казва той, като разглежда внимателно лицето ми и се взира втренчено в очите ми.

Избърсвам с ръка сълзите си и кимам.

— Ще се радвам да се запозная с майка ти.

— Чудесно — казва той, като ме пуска внимателно да стъпя на пода. — Ще взема душ, ще отидем да свършим някои неща в града и ще се видим с нея, след като излезе от работа.

— Добре — казвам аз и не позволявам на усмивката да изпусне лицето ми.

Не бих могла да го направя, дори и ако се опитам.

Той дълго ме гледа и като че ли не иска да се отдели от мен дори и само за да се изкъпе, очите му сияят по същия начин, както ги видях в онази нощ, след като пяхме в „Олд Пойнт". По лицето му могат да се прочетат най — различни неща, които някой изключително щастлив би искал да каже с думи, но той не казва нищо.

Не е и нужно.

Най — после Андрю излиза от стаята, за да вземе душ, а аз започвам да проверявам телефонните си съобщения. Майка ми най — после се е обадила. Оставила е съобщение в гласовата поща, в което ми разказва всичко за круиза на Бахамите, който продължил цели осем дена. Звучи така, сякаш наистина е хлътнала по този Роджър. Всъщност аз може би отдавна трябваше да се навъртам по-често у дома, за да го видя и да направя собствено разследване на неговата личност, в случай че майка ми е била заслепена от нещо в него, което прикрива предупредителните признаци. Повече пари от баща ми, по -секси тяло от това на Андрю. е, това е малко вероятно, или пък наистина да му е голям. макар да не съм съвсем сигурна как бих могла да разбера нещо такова, освен ако не реша да попитам директно майка ми, а това нямаше да стане.

Баща ми също се е обадил. Каза, че до месец ще пътува до Гърция по бизнес и ме попита дали ще искам да отида с него. Много бих искала, но извинявай, татко — ако по някое време идната година отида в Гърция, то ще бъде с Андрю. Винаги съм била „Момичето на татко", но човек все някога трябва да порасне и сега съм „Момичето на Андрю".

Прогонвам тези фантазьорски мисли от главата си и продължавам да проверявам съобщенията. Натали най — после се е обадила, вместо с хапливия си език да ми праща текстово съобщение. Вече знам, че е на път да се побърка от желание да разбере какво правя и с кого съм. Мисля, че може би достатъчно дълго я карах да скимти от нетърпение.

Хм... мога да й подхвърля една трошичка.

На лицето ми се изписва дяволита усмивка. Една трошичка може би ще я измъчи още повече, но ще е по — добре от нищо.

Когато Андрю излиза от банята и минава през кабинета с влажна кърпа около врата, аз го викам в хола. Той застава пред мен, гол до кръста — най — секси нещото, което съм виждала през живота си, с капки вода, които се стичат по загорелите му коремни мускули. Иска ми се да ги оближа, но се въздържам заради Натали.

— Ела тук, бебчо — казвам аз и му давам знак с пръст. — Искам да изпратя наша снимка на Натали. Не ме оставя на мира още от Ню Орлиънс заради теб, но още не съм й казала нищо. Дори името ти. Оставила ми е съобщение в гласовата поща.

Започвам да чукам букви в мобифона си.

Той се смес, докато подсушава косата си с кърпата.

— Какво е казала?

— На път е да се пръсне. Искам съвсем да я ошашавя.

Трапчинките на Андрю стават по — дълбоки.

— Какво пък, ставам за примамка — той се отпуска на канапето и ме дръпва до себе си.

Правя три снимки на двама ни заедно: една, в която просто гледаме в камерата, една, в която той ме целува силно по бузата, и една, в която той гледа съблазнително камерата, извадил език, и ме ближе по лицето.

— Тази няма грешка — казвам развълнувана за третата. — Тя направо ще пощурее. Приготви се, Тексас може да бъде връхлетян от урагана Натали, когато получи тази снимка.

Андрю се смее и ме оставя на канапето с мобифона ми.

— Ще бъда готов след няколко минути — казва той и излиза от хола.

Качвам снимката в „изпращане на съобщения" и изписвам: „Ето ни и нас, Нат, в Галвестън, Тексас."

После натискам „изпрати". Чувам Андрю да ходи насам — натам из апартамента. Тъкмо се каня да стана и да го шпионирам, когато по — малко от минута след изпращането на снимките Натали ми пише:

„ОБГ! (съкратено от О, боже, господи!) Тя спи с Кети Луц?!*

[* Келън Луц — американски актьор и модел — Б.пр.]

Избухвам в смях. Андрю се показва зад ъгъла, за съжаление този път е с риза, която напъхва отпред зад колана си. Заменил е и шортите с дънки.

— Какво, вече ти отговори, така ли? — изглежда леко развеселен.

— Да — казвам аз и продължавам да се смея. — Знаех си, че няма да мине много време.

Следва бърза поредица от съобщения, като че ли в другия край има машина.

„Кам, ОМГ, той е направо невероятен! Какво става по дяволите??? Обади ми се. СЕГА!!!!!!

КАМРИН МЕРИБЕТ БЕНЕТ! По — добре ще е да ми се обадиш!!

Тук направо умивам!!!

Наистина умивам.

Грешка!!!

ПО ДЯВОЛИТЕ АВТОМАТИЧНОТО КОРИГИРАНЕ! Мразя този шибан телефон!

УМИРАМ, не умивам!"

Не мога да престана да се хиля. Андрю идва зад мен и взема мобифона от ръката ми.

Смее се, докато чете глупостите й.

— Много грешки при изписването — казва той. — Кой по дяволите е Келан Лъц? Да не е грозен? — поглежда ме с лека уплаха в очите.

— Хм, не... определено не е грозен. — Просто един актьор — опитвам се да обясня аз. — Не, не е грозен. Недей да влагаш много смисъл във всичко това. Натали винаги, ама винаги сравнява всеки с някой известен, обикновено със сериозно преувеличение — вземам от него телефона, докато той все още осмисля обяснението ми, и го оставям на канапето. — Аз и тя ходехме на училище с Шей Мичъл и Хейдън Пенетиър, Меган Фокс беше кралица на абитуриентския ни бал, а кралят беше Крис Хемсуърт — цъкам с език. — Освен това най — големият враг на Натали беше една мажоретка, която в десети клас се опита да й отнеме Деймън. Натали я наричаше курвенска версия на Нина Добрев. Никой от тези хора наистина не приличаше на тях. Натали си е просто. странна.

Андрю клати глава и се усмихва.

— Определено е голям образ, не мога да го отрека.

Пак чувам мобифона ми да вибрира на канапето, но не му обръщам внимание, пристъпвам към Андрю и обгръщам кръста му с ръце.

— Сигурен ли си, че искаш да направиш това с мен?

Той се вглежда в очите ми и притиска длани в бузите ми.

— Никога не съм бил по — сигурен в нещо през живота си, Камрин.

После започва да ходи напред — назад из стаята.

— Винаги съм усещал тази. тази. — очите му са напрегнати, съсредоточени — тази дупка. Искам да кажа, че не беше празна дупка, в нея винаги имаше нещо, но никога каквото трябва. Никога не пасваше. Ходих за кратко в колеж, докато един ден си казах: Андрю, какво по дяволите правиш тук? И изведнъж ми прещрака в главата, че аз не бях там, защото го исках. Бях там, защото това очакваха хората, дори и такива, които не познавам — обществото. Това правят хората. Порастват, отиват в колеж, постъпват на работа и правят все едно и също всеки час през останалата част от живота си, докато остареят и умрат. Точно, както ти го обясни в онази нощ, когато ми разказа за плановете ви с твоя бивш — замахва с ръка, като че ли да удари въздуха. — Повечето хора така и не виждат нищо друго извън местото, където са израсли — започва да се разхожда още по — бързо напред — назад из стаята, като спира от време на време, когато иска да наблегне на някоя важна дума или значение. Почти не гледа право в мен, сякаш казва тези неща повече на себе ся като че ли реката от отговори, които е търсил през целия си живот, най — накрая е нахлула в главата му и той се опитва да ги приеме всичките наведнъж. — Всъщност никога не съм се чувствал щастлив да правя каквото и да било.

Накрая гледа право в мен.

— След това срещнах теб. и беше нещо, което сякаш просто влезе в ума ми или го събуди. Аз. аз не знам, но. — отново застава пред мен, — като че ли исках да заплача, но не можех. но знаех, че каквото и да е, то беше правилното. Пасваше. Ти пасваше.

Повдигам се леко на пръсти и го целувам по устните. Има много неща, които искам да кажа, но съм затрупана от тях и не мога да избера.

— Предполагам, че трябва да ти задам същия въпрос — казва той. — Сигурна ли си, че искаш да направиш това?

Очите ми топло му се усмихват.

— Андрю, това дори не е въпрос — казвам аз. — Да!

Андрю се усмихва така щастливо, че дяволски сексите му зелени очи направо лъсват.

— Значи вече е заявено официално — казва той. — Утре тръгваме. Имам в банката пари, с които да изкараме известно време.

Кимам, усмихвам се и казвам:

— Не съм спечелила сама парите, които имам в банката, и по тази причина винаги съм ги харчила икономично, но за това ще дам всеки цент от тях и когато свършат...

— Преди парите ни да понамалеят — прекъсва ме той, — ще работим по пътя, също както ти каза преди. Можем да пеем по клубове, барове и на фермерски пазари — смее се силно на идеята, но е доста сериозен. — Можем дори да работим в барове и ресторанти, като готвим и мием чинни, както и да сервираме и. е, не знам още какво, но ще го измислим.

Всичко звучи като някаква отприщила се щура мечта, но и на двамата не ни пука. Изживяваме момента.

— Ами да, преди да се изчерпат, това определено е добър план — казвам аз и се изчервявам. — Не искам да свърша като просякиня или да спя зад кофи за боклук, нито да стоя по улични ъгли с надпис „Ще работя за храна". Андрю се смее и ме стиска за раменете.

— Не, никога няма да стигнем до там. Винаги ще работим, но не твърде дълго на едно място и никога няма да правим непрекъснато едно и също. Взирам се за момент в очите му, прегръщам го през врата и страстно го целувам.

След това той взема ключовете си.

— Хайде — казва Андрю, вирва назад глава и ми подава ръка.

Аз я поемам.

— Първо на първо, трябва да си видя колата. Сигурно й липсвам!

Порно списание и кола, ухажвана като жена!

Само клатя глава и тихо се смея, когато той ме дърпа към вратата. Грабвам чантичката си от пода и излизаме.