Миг преди никога

Двадесет и две

На следващата сутрин Камрин ме събужда, когато намества главата си върху скута ми на предната седалка на колата.

— Къде сме? — пита тя и се надига.

Слънчевите лъчи проникват през прозорците на колата и се събират в една точка от вътрешната страна на нейната врата.

— На около половин час от Ню Орлиънс — отговарям аз, протягам назад ръка и разтривам един мускул на гърба си.

Миналата нощ отново излязохме на магистралата, след като напуснахме полето и бяхме решили да караме до Ню Орлиънс, но бях толкова дяволски уморен, че за малко да заспя на волана. Тя беше заспала преди мен. Отбих встрани от пътя, облегнах се назад и моментално откъртих. Бих могъл да спя по — удобно сам на задната седалка, но бих предпочел да съм вдървен на сутринта, ако така ще съм до нея, когато се събудя.

Като говоря за вдър...

Разтривам очи и се размърдвам насам — натам, за да раздвижа няколко мускула. Както и да се уверя, че шортите ми са достатъчно отпуснати отпред, за да не стане очевидната ми ерекция тема за мръснишки разговор. Камрин се протяга, прозява се, вдига крака и ги подпира в командното табло и с това шортите й се събират доста по — нагоре от бедрата.

Идеята не е добра като за първо нещо сутринта.

— Ще трябва наистина да си бил много изморен — казва тя, прекарва пръсти през косата си, за да развали плитката.

— Ами да, ако се бях опитал да карам още малко, можеше да се усучем около някое дърво.

— Трябва да започнеш да ми даваш по малко да карам, Андрю или.

— Или какво? — ухилвам се самодоволно. — Ще започнеш да хленчиш, ще положиш глава в скута ми и ще кажеш — моля те — така ли?

— Снощи това свърши работа, не мислиш ли?

Права беше.

— Виж какво, нямам нищо против и ти да караш — поглеждам я и паля двигателя. — Обещавам след Ню Орлиънс, където и да тръгнем, да те оставя да покараш известно време. Става ли?

Усмихва ми се мило и се съгласява.

Излизам отново на магистралата, след като един джип профучава край нас, а Камрин се заема отново да оправя косата си с пръсти. След това започва да я събира отново в спретната плитка с такава бързина и без да гледа, че се чудя как може да го прави.

Въпреки това продължавам да поглеждам краката й.

Наистина трябва да спра да го правя.

Извръщам глава и поглеждам през прозореца до мен, а после очите ми продължават да шарят в пространството между него и предното стъкло.

— Скоро ще трябва да намерим и пералня на самообслужване — казва тя, като слага лентата около косата си. — Не ми останаха чиста дрехи.

Чаках да настъпи подходящ момент „да си го понаместя" и когато тя започна да гледа нещо в чантичката си, го хванах.

— Вярно ли е? — пита Камрин и ме поглежда, като продължава да бърка с една ръка в чантичката си.

Бързо дърпам ръката си от скута и се правя, че просто само съм си оправял шортите, когато тя каза:

— Че мъжете получават силна ерекция сутрин?

Очите ми значително се разширяват, но продължавам да гледам право пред себе си.

— Не всяка сутрин — отвръщам аз и продължавам да се опитвам да не я гледам.

— А кога, може би, да речем, във вторник или в петък?

Знам, че се усмихва, но отказвам да потвърдя предположението й.

— Сега вторник ли е, или петък? — добавя тя, за да ме дразни.

— Петък — отговарям кратко аз.

Камрин тежко въздъхва.

— Не съм курва или нещо от сорта — казва, като сваля краката си от таблото, — и съм сигурна, че и ти не го мислиш, след като ме подтикваше да бъда по — откровена за моята сексуалност и за това какво искам.

Не довърши изреченото. Като че ли очаква да потвърдя казаното, защото продължава да се притеснява какво мога да си помисля за нея.

Поглеждам я право в очите.

— Не, никога не бих те помислил за курва, освен ако не отидеш и не изчукаш цял куп мъже, заради което след това ще трябва да ида в затвора, защото ще пребия всеки един от тях — но не, защо говориш така?

Изчервява се и съм готов да се закълна, че така свива рамене, че те стигат чак до бузите й.

— Просто си мислех... — още не е сигурна дали иска да го каже, каквото и да е то. Вдига нагоре брадичка и мило ме поглежда. — Тъй като ти направи нещо за мен, си помислих, че и аз бих могла да направя нещо за теб — след това бързо сменя тона, сякаш пак се тревожи какво мога да си помисля. — Искам да кажа, без ангажименти, разбира се. Ще е нещо, което като че ли никога не се е случвало.

Ох, мамка му! Защо не се усетих какво ще последва?

— Не — отвръщам моментално аз.

Тя трепва.

Изражението и гласът ми стават по — меки.

— Не мога да ти позволя да направиш нещо такова за мен.

Разбираш ли?

— Защо, по дяволите?

— Просто не мога. Боже господи, искам го, нямаш представа колко го искам, но просто не мога.

— Това е глупаво.

Започва да се ядосва.

— Я почакай. — поглежда ме изпитателно и после извърта встрани глава, — да не би да имаш някакъв проблем там долу?

Оставам с отворена уста.

— Ами, не — отвръщам аз с широко отворени очи. — Мамка му, ще отбия и ще ти покажа.

Тя отмята назад глава и се смее, а после става отново сериозна.

— Е, да, ама не искаш да правиш секс мен, не ми позволяваш да те облекча и трябваше насила да те накарам да ме целунеш.

— Не беше насила.

— Прав си — казва рязко тя, — успях да те прелъстя да го направиш.

— Целунах те, защото исках — казвам аз. — Искам да правя всичко с теб, Камрин. Повярвай ми! Само за няколко дена съм си представял повече пози с теб, отколкото има в Кама Сутра. Исках да. — забелязвам, че кокалчетата на пръстите ми са побелели от стискане на волана.

Изглежда обидена, но този път не отстъпвам.

— Казах ти — продължавам предпазливо аз, — не мога да направя нищо такова с теб, или.

— Или аз ще трябва да ти позволя да ме притежаваш — довършва ядосана изречението тя. — Да, помня какво каза, но какво точно означава това — да ти позволя да ме притежаваш.

Мисля, че Камрин знае точно какво означава, но иска да е сигурна в себе си.

Я почакай. тя си играе игрички с мен, или е това, още самата не знае какво иска, както сексуално, така и иначе също толкова объркана и колеблива, колкото съм и аз.

Той издържа теста ми. Ще излъжа, ако кажа, че не исках да правя секс с него, или да го задоволя по друг начин, както той направи за мен. Категорично искам да правя всички онези неща с него. Обаче наистина исках да видя дали ще захапе стръвта. Не я захапа.

И сега съм ужасена от него.

Ужасена съм от това, което изпитвам към него. Не би трябвало да се чувствам така и се мразя за това.

Казах си, че никога няма да го направя. Обещах си, че няма да.

Опитвам се да направя отново разговора ни по — нормален и закачлив както преди и затова нежно му се усмихвам. Единственото нещо, което искам, е да си оттегля предложението и да върна нещата такива, каквито бяха, преди да го направя, с изключение на това, което знам сега: Андрю Париш ме уважава и ме иска по начини, по които не мисля, че мога да му дам. Прибирам колената си към мен, като подпирам стъпалата върху кожената седалка. Не искам да отговаря на последния ми въпрос: какво означава да му позволя да ме притежава? Надявам се да забрави, че изобщо съм го задавала. Вече знам какво означава или поне така си мисля: да ме притежава означава да бъда с него така, както бях с Иън. Само, че чистосърдечно мисля, че с Андрю бих могла да се влюбя, и то истински. Много лесно бих могла. Вече не мога да понеса мисълта да бъда далеч от него. Вече всички лица във фантазиите ми са заменени от лицето на Андрю. И вече се страхувам от деня, в който нашето пътуване ще свърши, когато той ще трябва да върне обратно в

Галвестън или в Уайоминг и да ме изостави.

Защо ме плаши това? И откъде така изведнъж се появи това болезнено усещане в стомаха?

— Съжалявам, момиче. Не исках да те засегна. По никакъв начин.

Вдигам очи, поглеждам го и силно разтърсвам глава.

— Не си ме засегнал. Моля те, не си мисли, че си... — после продължавам: — Андрю, истината е. — поемам дълбоко въздух. Сега той се мъчи да не отклонява очи от пътя. — истината е, че аз, е няма да лъжа и ще кажа, че това да ти направя удоволствие не е нещо, което не бих направила. бих го направила. Но искам да знаеш, че съм доволна, че ми отказа.

Мисля, че разбира. Мога да разбера по лицето му.

Леко се усмихва и ми подава ръка. Аз я поемам и се примъквам близо до него, а той ме прегръща през рамо. Вирвам нагоре брадичка, за да го видя, и прекарвам пръсти по бедрото му.

За мен той е толкова красив.

— Ти ме плашиш — казвам накрая аз.

Нещо в очите му припламва за миг заради признанието ми.

— Казах, че няма да го направя, трябва да разбереш. Обещах си, че никога повече няма да се сближавам с когото и да било.

Усещам как ръката му около рамото ми ме притиска по — силно и туптенето на сърцето му се ускорява. Чувствам го да бие бързо отстрани на гърлото ми. После той се усмихва и казва:

— Влюбена ли си в мен, Камрин Бенет?

Направо се изчервявам до уши, свивам устни и притискам по — силно лице в твърдия му гръден мускул.

— Не още — казвам и продължавам да се усмихвам, — но съм на път.

— Говориш пълни глупости — казва той и стиска малко по — силно ръката ми. После ме целува по косата.

— Да, знам — отвръщам със същия тон аз и гласът ми заглъхва. — Знам.

Зърнах за първи път Ню Орлиънс отдалеч: езерото Портчартрейн и следващия след него пейзаж от вили, провинциални къщи и бунгала. Във възторг съм от него: като започна от Супердома*, който винаги бих могла да разпозная, след като го даваха най — подробно по новините за щетите от урагана Катрина** до гигантските разперили се дъбове — загадъчни, красти и стари, както и от хората, които сноват по улиците на френския квартал, макар да мисля, че повечето от тях са туристи.

[* Супердом — голям покрит стадион в Ню Орлиънс — Б.пр.]

[** Ураганът Катрина разрушава покрива на стадиона — Б.пр.]

И докато продължаваме да напредваме, аз съм като хипнотизирана от познатите балкони, които опасват по цялата им дължина много от сградите. Изглеждат точно така, както ги дават по телевизията, с изключение на това, че сега не е времето за тържествата по случай Марди Грас* и никой не си показва циците, нито хвърля конфети от балконите.

[* Ежегоден пищен карнавал в „Блажения вторник", последния ден, в който се яде мазна храна преди католическите Велики пости — Б.пр.]

Андрю ми се усмихва, като вижда колко се вълнувам, че съм тук.

— Вече го обичам — казвам аз и отново се сгушвам до него, след като направо бях опряла лицето си в прозореца през последните няколко минути, за да гледам всичко, покрай което минаваме.

— Страхотен град е — казва усмихнат и горд той. Питам се до каква степен е запознат с него. — Опитвам се да идвам тук всяка година — казва Андрю — обикновено за Марди Гра. Но мисля, че е добре по всяко време на годината.

— О, сигурно обикновено идваш, когато има цици — казвам аз и му намигвам.

— Виноват! — отвръща той, вдига ръце от волана и ги държи така, като че ли се предава.

Вземаме две стаи в хотел „Холидей Ин", откъдето може да се стигне пеша до прочутата улица Бърбън Стрийт. Този път за малко да му кажа да вземе единична стая с две легла, но се въздържам. — Не, Камрин, ти просто подхранваш желанието. Недей да се местиш в една стая с него. Прекрати това, докато можеш. —

По едно време, както стоим един до друг на рецепцията и служителят пита с какво би могъл „да ни помогне", Андрю се замисли за момент и аз изпитах много странно чувство. Но накрая взехме две единични, съседни стаи, както винаги.

Аз се отправям към моята, а той към неговата. Споглеждаме се в коридора с ключовете в ръце.

— Ще си пусна един душ — казва той с китарата в ръка, — но когато си готова, просто се отбий, за да знам.

Кимам, усмихваме се един на друг и изчезваме в стаите си.

Не са изминали и пет минути и чувам мобифона да звъни в чантичката. Уверена, че е майка ми, аз го изваждам и се каня да отговоря, за да й кажа, че все още съм жива и си прекарвам добре, но виждам, че не е тя. Натали е.

Ръката ми държи като препарирана телефона и аз се взирам в светлия екран. Да отговоря ли, или не? Е, по — добре да побързам с решението.

— Ало?

— Кам? — казва предпазливо в другия край Натали.

Още не мога да произнеса нито дума. Не съм сигурна, че е минало достатъчно време и трябва да продължа да се преструвам, че не й прощавам, или да съм любезна.

— Там ли си? — пита тя, когато не казвам нищо друго.

— Да, Нат, тук съм.

Тя въздъхва и издава онзи, подобен на нещо средно между виене и стенание звук, когато е нервна, защото трябва да каже или да направи нещо.

— Аз съм истинска гадна кучка — казва тя. — Знам, че съм ужасна най — добра приятелка и трябва веднага да падна в краката ти и да те помоля да ми простиш, но аз... така и възнамерявах да направя, но майка ти каза, че си във... Вирджиния? Какво по дяволите правиш там?

Пльосвам се на леглото и изритвам джапанките.

— Не съм във Вирджиния — казвам, — но не казвай на мама или на когото и да било друг.

— Ами тогава къде си? И къде си била вече цяла седмица?

Ау, само седмица ли е изминала? Имам чувството, че пътуваме с Андрю най — малко от месец.

— В Ню Орлиънс съм, но това е дълга история.

— Хм, здрасти! — казва с нескрит сарказъм тя. — Имам много време.

Вече започва да ме дразни, въздъхвам и казвам:

— Натали, ти си тази, която ми се обади. И доколкото си спомням, ти си тази, която ме нарече лъжлива кучка и не ми повярва, когато ти казах какво направи Деймън. Съжалявам, но не мисля, че точно сега най — доброто нещо е да станем отново най — добри приятелки и да се държим така, като че ли нищо не се е случило.

— Знам, права си и съжалявам — тя млъква за момент, за да събере мислите си, и аз чувам да отваря капачката на кутия със сода. Отпива малка глътка. — Не беше, защото не ти повярвах, Кам, просто се почувствах наистина засегната. Деймън е копеле. Зарязах го.

— Защо, защото го хвана, че те мами ли, вместо да повярваш на най — добрата си приятелка още от втори клас, когато ти каза, че той е свиня?

— Заслужавам си го — казва тя, — но не, не го хванах, че ме мами. Просто осъзнах, че ми липсва най — добрата ми приятелка и че извърших най — тежкото престъпление в Кодекса на най — добрите приятелки. Накрая го попитах директно за това и, разбира се, той излъга, но аз продължих да го тормозя, защото исках да го признае пред мен. Не защото ми трябваше уверението му, а просто защото... Кам, просто исках той да ми каже истината. Исках да я чуя от него.

Усещам мъката в гласа й. Знам, че наистина мисли това, което казва, и възнамерявам напълно да й простя, но не съм готова да й простя дотолкова, че да й разкажа за Андрю. Не знам какво е това, но като че ли единственият човек, който съществува за мен сега, е той. Обичам Натали с цялото си сърце, но още не съм готова да й кажа. Не съм готова да го споделям с нея. Тя сякаш има способността да. принизява дадено преживяване, ако трябва да бъда честна.

— Виж какво, Нат — казвам, — не те мразя и искам да ти простя, но ще трябва да мине известно време, ти наистина ме обиди.

— Разбирам — отвръща тя, но усещам и разочарованието в гласа й. Натали винаги е била нетърпелива, момиче, което търси моменталното удовлетворение. — Добре, а как си? — пита тя. — Не мога да разбера защо ще избягаш тъкмо в Ню Орлиънс. Там не е ли сезонът на ураганите?

Чувам душа да тече в стаята на Андрю.

— Добре съм, прекарвам си страхотно — отвръщам аз и се мисля за Андрю. — Да ти кажа право, Нат, никога не съм се чувствала толкова жива и щастлива, както през тази изминала седмица.

— О, боже господи. ами, че това означава мъж! Ти си с мъж, нали? Камрин Мерибет Бенет, ти, шибана кучка такава, ама недей да криеш тези неща от мен!

Точно това имах предвид, когато казах, че принизява преживяването.

— Как се казва? — диша толкова тежко, като че ли току — що ще научи отговора на световните загадки. — Чукал те е, нали. Бива ли го?

— Моля те, Натали — затварям очи и си представям, че е зряла, двадесетгодишна жена, а не е все още ученичка в двора на гимназията. — Нямам намерение да говоря за това с теб точно сега, разбра ли? Просто ми дай няколко дена, става ти? После ще ти се обадя и ще ти кажа как вървят нещата, но моля те.

— Ще го понеса! — казва тя и отстъпва, но изобщо не обръща внимание на намека да понамали малко ентусиазма си. — Щом като си добре и не продължаваш да ме мразиш, ще го понеса!

— Благодаря ти — накрая излиза от обзелата я сексуална еуфория: — Наистина съжалявам, Кам. Не можеш да си представиш колко съжалявам.

— Знам. Вярвам ти. И когато по — късно ти се обадя, ти също можеш да ми разкажеш какво се случи с Деймън. Ако искаш, разбира се.

— Добре — казва тя, — звучи ми добре.

— Ще ти се обадя по — късно. и, Нат?

— Да?

— Наистина се радвам, че се обади. Много ми липсваше.

— И ти на мен.

Затваряме и аз продължавам да се взирам още известно време в мобифона, докато мислите ми за Натали отстъпват на заден план, изместени от мисли за Андрю. Както вече казах: всички лица от фантазиите ми бяха изместени от лицето на Андрю.

Вземам си душ и слагам чифт дънки, които още не съм успяла да изпера, но те не смърдят, така че според мен стават засега. Обаче ако скоро не си изпера дрехите, ще трябва да посетя някой друг универсален магазин за нещо ново. Доволна съм, че поне сложих в сака си дванадесет чифта чисти пликчета.

Започвам да си слагам грим и да се приготвям както обикновено, но после опирам пръсти в ръба на умивалника в банята и се поглеждам в огледалото, като се опитвам да видя това, което вижда Андрю. Виждал ме е в почти най — лошия ми вид: без грим, със сенки под очите, след като съм била будна толкова дълго по време на пътуването, с неприятен дъх, с разбъркана, сплъстена коса. Усмихвам се, докато си мисля за това, и после си го представям, застанал зад мен, точно сега, когато съм пред огледалото. Виждам устните му, впити в извивката на врата ми, и мускулестите му ръце да обгръщат тялото ми отзад, пръстите му да притискат ребрата ми. Почукване на вратата ме изважда от фантазиите ми.

— Готова ли си? — пита Андрю, когато му отварям.

Влиза в стаята.

— И така, какво ще правим? — питам аз, като се връщал в банята, където е гримът ми. — А и имам нужда от някакви чисти дрехи. Говоря ти сериозно. Той застава зад мен и това леко ме шокира, защото се чувствам почти така, както докато си фантазирах преди минута. Започвам да си слагам грим за мигли на дясното око, докато Андрю оглежда задника ми. Изобщо не се крие. Иска да видя, че е лошо момче. Поглеждам го възмутена и продължавам да се занимавам с грима, като преминавам към другото око.

— На дванадесетия етаж има пералня — казва той.

Сключва ръце около бедрата ми и ме поглежда в огледалото с дяволита усмивка, а долната му устна е между зъбите.

Извръщам се.

— Тогава това ще е първото място, което ще посетим — казвам аз.

— Какво? — изглежда разочарован. — Не, искам да ида да се разходя из града, да изпия няколко бири, да послушам няколко банди как свирят. Не искам да перем

— Е, престани да хленчиш — казвам аз и отново се обръщам към огледалото, като вадя червило от чантичката — Още няма и два часът следобед. Да не би да си от онези мъже, която пият бира на закуска?

Той се свива, притиска длан до сърцето си и се преструва на обиден.

— Нищо подобно! Чакам да стане поне време за обяд.

Клатя глава и го избутвам от банята заедно с неговата усмивка, с трапчинките и всичко останало, а после затварям вратата и го оставям отвън

— Това пък за какво беше? — пита той през вратата.

— Трябва да пишкам!

— Ама аз нямаше да гледам!

— Иди да вземеш мръсните дрехи от стаята си, Андрю!

— Но...

— Веднага, Андрю! Или по — късно няма да излезем!

Мога да си представя как издава напред разочарован долната си устна, макар, разбира се, той изобщо не прави това. Хили се така, като че ли ще пробие дупка през проклетата врата.

— Добре! — казва и после чувам вратата на стаята да се отваря и затваря. Когато свърших в банята, събирам всичкото си мръсно пране, напъхвам го в сака и надявам джапанките.