Миг преди никога

Тридесет и две

Този път вземаме шевролета. Андрю погледна обувките ми и сети, че няма да мога да извървя целият път до Алигърс, а той не би могъл да носи и мен, и китарата. Затова поемаме по магистралата, вместо да вземем ферибота, пресичаме Мисисипи и сме там точно на свечеряване. Ако бяхме изминали пеша пътя до „Олд Пойнт" като първия път, щеше да е по — добре, защото сега, когато наближихме, ми става ясно, че ще пристигнем много бързо. Усещам как изведнъж започва да ми се повдига.

Паркирахме колата на Оливие Стрийт и слизаме от нея. Краката ми са като циментирани върху пътя.

— Няма да ти позволя да направиш това — казва Андрю, внезапно променил решението си.

Абсолютно съм сигурна, че изглеждам така, като че я всеки момент мога да повърна късния обяд, който имахме преди доста време.

Той ме отдръпва от гърдите си, хваща лицето ми с ръце и се взира в очите ми.

— Говоря сериозно, момиче, не се майтапя... Не искам да го правиш, ако никак не го искаш, дори и заради мен.

Аз кимам нервно и поемам дълбоко въздух, а той продължава да държи лицето ми в ръцете си.

— Не, мога — казвам аз и кимам, за да събера повече кураж. — Искам да го направя.

Той поглажда бузите ми с опакото на пръстите си.

— Сигурна ли си?

— Да.

Андрю ми се усмихва с тези зелени очи, които започвам да си мисля, че ме омагьосват по някакъв начин, и после ме хваща за ръката. Измъква китарата от задната седалка и ние се отправяме заедно към „Олд Пойнт".

— Париш! — виква Карла иззад бара.

Вдига ръка и ни маха да отидем при нея.

Все още хванати за ръце, двамата с Андрю се провираме през гъстата тълпа и отиваме при бара. По телевизора зад нея предават реклами и екранът хвърля бяла светлина наоколо.

— Здравей, Карла — казва Андрю и се навежда през бара, за да я прегърне.

— Еди тук ли е тази вечер?

Тя слага ръце на бедрата си и ми се усмихва.

— Разбира се — отвръща Карла, — тук някъде е. Здравей, Камрин, радвам се да те видя отново.

И аз й се усмихвам.

— Аз също.

Андрю сяда на една висока табуретка и ми дава знак да седна на тази до него. Подскачам и сядам, но продължавам да съм нервна. Единственото нещо, за което мисля, е, че заведението е пълно с хора. Оглеждам неспокойно помещението над движещите се глави и станалите прави хора след като оркестърът подхваща нова мелодия. Когото музиката се засилва, Андрю и Карла трябва направо да си викат през бара.

— Има ли място за нас на сцената тази вечер? — пита Андрю.

Карла се навежда към него.

— За вас ли? — пита тя и веднага ме поглежда. — Ау, двамата ли ще пеете? — изглежда развълнувана.

Сърцето ми подскача веднъж и пада в коленете ми.

Преглъщам един нервен спазъм и гледам между двамата, но на негово място веднага се заформя друг.

Карла навежда назад глава и широката и усмивка става още по — сърдечна.

— О, скъпа, ще се справиш чудесно. не е нужно да си нервна, всички тук ще те харесат — протяга ръка някъде зад бара и измъква една чаша.

На бара от другата ми страна сяда един мъж, който очевидно е редовен посетител, защото не казва какво иска, но Карла вече му налива питието. Главното й внимание обаче продължава да е насочено към нас.

— И аз се опитвам да й кажа — обажда се Андрю, — но ще и бъде за първи път, затова ще й помагам да се отпусне.

— За пръв и последен — поправям го аз.

Карла се усмихва и поглежда заговорнически Андрю, а после и мен.

— Не съм от избухливите, ама, ако имаш проблеми с някой от онези там, само ела и ми кажи и аз ще го изхвърля през страничната врата, също както го правят по филмите — тя ми намига и се обръща към Андрю: — Ето го и Еди — кима Карла по посока на сцената.

Еди си пробива път през тълпата, облечен по същия начин, по който го видях, когато се запознахме: закопчана догоре бяла риза, черни панталони, лъснати черни обувки и изпълнена с дълбоки бръчки усмивка.

— Хъ, ету гу и Париш! — казва Еди, сграбчва Андрю за ръката и го прегръща. После поглежда и мен. — Малей! Изглеждъш кат онез дами по списанията! — прегръща и мен. Мирише на евтино уиски и цигари, но по някаква причина прегръдката му ми действа успокояващо.

Андрю се е ухилил до уши.

— Камрин ще пее с мен тази вечер — обявява гордо той.

Очите на Еди стават кръгли като лъскави бели топки от вълнение и са в рязък контраст с тъмнокафявата му кожа. Би трябвало това да ме изнерви още повече, както когато научи Карла, но присъствието на Еди всъщност ми помага да се поотпусна. Може би трябва да го държа привързан за китката си, докато пея.

— Ха тъй — вика Еди и се ухилва насреща ми, — обзалагам съ, че пеиш също толкова добре, колкото си хубава.

Здравата се изчервявам.

— Ами идети там! — сочи сцената. — Когату свършат таз песен!

Андрю хваща ръката ми и ме притиска до себе си. Имам чувството, че Еди е като друг баща за Андрю, а той пък се радва, че Еди толкова много ме харесва.

Еди отива до сцената и вдига три пръста към нас.

— Още три минути!

— О, господи, толкова съм нервна!

Да, Еди трябваше да стои наблизо.

Ръката на Андрю стиска моята и той се навежда към ухото ми.

— Само помни: тези хора тук просто се забавляват, никой не е дошъл тук,за да те съди... Това не е „Мюзик айдъл".

Поемам дълбоко въздух, за да се успокоя.

Слушаме как бандата свършва последната си песен и после музиката спира, последвана от обичайните звуци от местене, настройване или случайно удряне на инструменти в нещо. Сега, когато музиката е спряла, шумът от разговорите се засилва и се разнася из пространството като усилено бръмчене. Дебелият слой цигарен дим, примесен с миризмата от всичките струпани на едно място тела, правят въздух задушен.

Когато Андрю ме повлича към сцената ръцете ми започват да треперят. Поглеждам надолу и виждам, че ноктите ми са се забили в кожата на пръстите му.

Той ми се усмихва нежно и аз продължавам да вървя с него.

— Добре ли изглеждам? — питам го шепнешком.

Ще се изненадам, ако премина през всичко това, без да получа сърдечен пристъп от вълнение.

— Бебчо, изглеждаш направо чудесно.

Той ме целува по челото, а после оставя китарата си до барабаните, за да намести микрофона.

— Ще пеем заедно в микрофона — казва той. — Просто гледай да не си блъскаш главата в моята.

Премрежвам очи и казвам:

— Изобщо не е смешно.

— Не се опитвам да съм смешен — казва през смях той. — Сериозен съм. Няколко души от публиката вече са насочили погледи в нас, но повечето се занимават със собствените си работи. Не мога да направя нищо, освен да стоя тук, и това само по себе си ме изнервя още повече. Андрю поне може да се занимава с китарата си. Аз само прехвърлям разни мисли през главата си.

— Готова ли си? — пита ме той.

— Не, но хайде да приключваме с това.

Споглеждаме се и той тихо казва:

— Едно. Две. Три.

Пеем заедно:

— Ах... ах... ах...! — една секунда пауза. — Ах... ах... ах... ах!

Китара.

Почти едновременно към нас се обръщат десетки главни разговорите рязко спират.

Докато Андрю пее първия рефрен и се кани да изпее първия стих, аз съм толкова ужасена, че имам усещането че не мога да мръдна нищо друго, освен очите си. Обаче колкото повече свири той, тялото ми, без да иска, започва да се движи в такт с музиката.

Буквално всички присъстващи вече се поклащат и клатят в такт глави.

Андрю започва да пее първия стих.

После за кратко двамата отново пеем. — Ах.

После идва припевът и двамата заедно пеем думите. Знам, че ще трябва да изпея един висок тон.

Направих го!

Андрю, доволен, ми се усмихва и преминава веднага към следващия стих, като продължава да свири с китарата, без да пропусне нито един акорд, като че ли от край време знае как да свири тази песен.

Публиката вече наистина се настройва. Кимат си един яз друг с глава, сякаш казват: — Добри са — , а аз усещам как лицето ми светва и започвам да пея моята част отново с Андрю, като постепенно ставам по — уверена. Сега движа тялото си по — естествено в такт с музиката и чувствам, че почти напълно съм се отърсила от страха, но солото. О, господи, следва солото ми.

Андрю се вторачва в мен, все едно че иска с погледа си да ме накара да се съсредоточа и да запазя спокойствие, и продължава да свири с китарата. Спира точно в такт с музиката, чуква ръба на дървото преди първия стих, дрънва с китарата и пак спира, като почуква дървото след втория ми стих и така нататък, докато изпявам и последния си тон, а той започва отново да свири и ми прошепва:

— Без грешка — след което отново запява, ухилен до уши.

Аз също. Приближаваме лицата си и пеем от все сърце в микрофона по време на по — бързото интермецо.

— Ух. ах. ах.

Китарата забавя, пеем по — тихо последния припев и той ме целува по устата, след като и двамата сме казали. „soul". И песента свършва.

От публиката гръмват ръкопляскания и възгласи.

Дори чувам някъде отзад един мъж да казва: „Още веднъж!" Андрю ме придръпва по — близко до себе си и отново ме целува, като притиска силно устните си в моите пред всички.

— Мамка му, бебчо, ти се справи блестящо!

Очите му искрят и цялото му лице е озарено от тях.

— Не мога да повярвам, че го направих! — направо крещя срещу него аз, защото гласовете около нас са много силни.

Чувствам, че ме побиват тръпки от главата до пръстите на краката.

— Искаш ли пак да го изпеем? — пита той.

Аз преглъщам.

— Не, не съм готова! Но се радвам, че го направих веднъж.

— Толкова се гордея с теб!

Няколко по — възрастни мъже се приближават, стиснали бири в ръце.

Единият с брадата казва:

— Трябва да потанцувате с мен! — вдига нагоре ръце и прави малко смущаващо движение с кръста.

Лицето ми се изчервяла и аз зървам усмихнатите зелени очи на Андрю.

— Обаче нима музика! — казвам аз на мъжа.

— Майната и на музиката!

Той дава знак на някого в помещението и след секунди мюзикбоксът, който е до автомата за цигари и този за игри, се включва.

Толкова съм развълнувана, че съм се справила с пеенето на сцената, а и знам колко зле ще се почувствам, ако му откажа, така че танцът с него става наложителен.

Поглеждам веднъж към Андрю, а той ми смига.

Брадатият мъж вдига ръка, държи я високо над главата ми и аз инстинктивно се завъртам. Танцувам с него две мелодии, докато накрая Андрю „ме спасява", като ни разделя и притиска тялото ми толкова плътно към своето, че то се движи заедно с бедрата му. Ръцете му са на кръста ми. Танцуваме, разговаряме с хората и дори изиграваме една игра на дартс с Карла преди най — после да напуснем бара след полунощ.

По обратния път в колата Андрю ме поглежда и казва:

— И така, как се чувстваш? — устните му се изкривяват в многозначителна усмивка.

— Ти беше прав — отвръщам аз. — Чувствам се... не знам как да го кажа, различно, по по — хубав начин. Никога не см мислила, че ще направя нещо подобно.

— Аз пък се радвам, че го стори — казва сърдечно усмихнат.

Разкопчавам предпазния колан и се премествам по — близо до него. Той ме прегръща с една ръка.

— И така, какво ще кажеш за утре вечер?

— А?

— Искаш ли да пееш утре вечер?

— Не, не мисля, че бих могла.

— Добре де, и това е достатъчно — казва той и разтрива рамото ми. — Веднъж е повече, отколкото очаквах, така че няма да те тормозя.

— Не — казвам аз, отдръпвам се и го поглеждам, — знаеш ли какво? Искам. Искам пак да го направя.

Той дръпва изненадан назад брадичката си.

— Наистина ли?

— Да, наистина — отвръщам усмихната.

Той също се усмихва.

— Добре тогава — казва Андрю, като почуква леко по волана с ръка. — Ще свирим и утре вечер.

Андрю ме връща в хотела и правим секс под душа преди да си легнем. Оставаме в Ню Орлиънс още две седмици, пеем в „Олд Пойнт", а после обикаляме няколко други барове и клубове из града. Преди месец това да пея на живо пред публика в барове беше толкова далеч от списъка с нещата, които изобщо бих си представила, че мога да направя, че би ми изглеждало направо смешно дори и да си го помисля. Обаче ето, че пях от все сърце „Barton Hollow" и няколко други песни, в които просто пригласях на Андрю и не съм била в центъра на внимание. Обаче всички ни харесваха. След всяко представяне ни спираха толкова много хора, които ни стискаха ръцете и питаха дали бихме могли да изпеем тази или онази песен, но Андрю отказваше на всички. Все още се чувствам прекалено нервна пред публика, за да мога да пея по поръчка. За моя най — голяма изненада дори повече от два пъти бях молена за автограф и снимка заедно със случайни хора. Ще трябва наистина да са били доста пияни. Поне така си го обяснявах, защото всяко друго обяснение би било просто нелепо.

В края на двете седмици Андрю вече беше прибавил няколко нови любими банди към списъка си. Обича Сивил Уорс също толкова много, колкото и аз. Последната нощ, последната ни в Ню Орлиънс, лежахме заедно в леглото и пяхме заедно „Poison & Wine", която се чуваше от мобифона край нас. Мисля, че чрез думите на песента си казахме един на друг това, което искахме.

Мисля, че си го казахме.

Плаках тихо в прегръдките му, преди да заспя.

Умрях и отидох на небето. Ами да... мисля, че най — накрая умрях.