Миг преди никога

Осемнадесет

Яд ме е, че го оставих да излезе през тази врата, но трябваше. Не мога да направя това. Не мога да си позволя да вляза в света на Андрю Париш, макар всичко в сърцето и желанията ми да ми казват да го сторя. Не само защото ме е страх да не бъда наранена отново; всеки преминава през тази фаза и може би още не съм излязла от нея, а за още много неща.

Аз не се познавам.

Не знам какво искам, как се чувствам и как би трябвало да се чувствам, а и не мисля, че изобщо съм знаела някога. Ще бъда егоистична кучка, ако позволя на Андрю да навлезе в живота ми. Ами ако той се влюби или поиска от мен неща което не мога да му дам? Какво ще стане, ако прибавя и едно разбито сърце към смъртта на баща му? Не искам мъката му да ми тежи на главата.

Рязко се обръщам и отново поглеждам към вратата, като си представям как изглеждаше той, миг преди да мине през нея. Може пък това изобщо да не е проблем. Колко самомнително от моя страна да си мисля, че той изобщо може да се влюби в мен. Може би просто иска приятелка, без да се обвързва, или нещо еднократно.

Главата ми се замая от многото хаотични мисли, нито една от тях според мен не е най — правилната, но същевременно знам, че всяка е възможна. Отивам при огледалото и се поглеждам, взирам се в очите на някакво момиче, което чувствам, че съм срещала, но с което всъщност никога не съм се запознавала. Наистина се чувствам отчуждена от себе си и от всичко.

— Я зарежи това! —

Скърцам със зъби и плясвам поставката на телевизора. После грабвам едни нови черни памучни шорти, новата бяла тениска с надпис „Je t'aime"*, изписан с курсив около Айфеловата кула, и се отправям към душа. Оставям се безкрайно дълго да ме бие водата, не защото се чувствам мръсна, а защото се чувствам като лайно. Мисля само за Андрю. И за Иън.

[* Je t'aime — обичам те (фр.) — Б.р.]

И защо изобщо изведнъж чувствам тази странна, подбуждаща нужда да мисля и за двамата по един и същи начин.

Когато се сещам, че горният слой на кожата ми е смъкнат от горещата вода, излизам изпод душа, избърсвам се и попивам водата от косата си с тоалетната кърпа. Издухвам я гола пред огледалото със сешоара и се връщам обратно в стаята, за да се облека, защото не съм взела със себе си чисти пликчета. Накрая сресвам наполовина изсушената си коса и я оставям да се суши сама, като я отмятам зад ушите и от лицето си.

През стената отново чувам Андрю да свири на китарата. Телевизорът продължава да дрънка и това ме ядосва. Отивам и го изключвам, за да мога да чувам по — ясно Андрю.

Стоя там няколко секунди и поемам тоновете, които проникват болезнено в ушите ми през стената. Мелодията не е тъжна, но по някаква причина за мен е мъчително да я слушам.

Накрая грабвам ключа от стаята си, намъквам джапанките и излизам.

Облизвам нервно пресъхналите си устни, поемам дълбоко въздух, преглъщам и вдигам ръка, за да почукам леко на вратата му.

Звънът на китарата спира и след няколко секунди вратата с щракане се отваря.

Той също е взел душ. Кестенявата му коса е все още влажна и няколко тънки кичура падат отпред на челото. Взира се в мен без риза, само в чифт черни, работни шорти. Опитвам се да не гледам леко загорелите изпъкнали мускули на корема му и вените по дължината на ръцете му, които някак са по — изпъкнали от останалата гола кожа.

— О... господи. Може би просто трябва да се върна.

Не, дойдох тук, за да говоря с него и точно това ще направя.

За първи път виждам татуировката от лявата му страна и ми се иска да го разпитам за нея, но ще оставя това за по — късно.

Той любезно ми се усмихва.

— Това започна преди година и половина — започвам направо аз — седмица преди завършването на гимназията. Приятелят ми беше убит в автомобилна катастрофа.

Любезната му усмивка изчезна и аз влизам вътре.

Първото нещо, което прави, преди дори да седна в края на леглото, е да намъкне тениската си. Може би не иска да се чувствам така, сякаш се опитва да флиртува или да ме разсейва, особено след като съм дошла тук, за да му кажа нещо очевидно болезнено. Уважавам го още повече за това. Този малък, незначителен жест говори много и макар че може би съжалявам, че скри тялото си, това ме устройва. Не съм дошла за това.

Мисля, че.

В зелените му очи забелязвам искрена тъга, примесена с някаква замисленост. Той изключва телевизора и сяда до мен по същия начин, както направи на леглото ми, после ме поглежда и търпеливо чака да продължа.

— Влюбихме се на шестнайсет — започвам аз и гледам пред себе си, — но той ме изчака две години. две години. — поглеждам го за миг, за да подчертая това — преди да спя с него. Не познавам някое друго момче на неговата възраст, което да е чакало толкова дълго, за да се вмъкне в гащичките на някое момиче.

Изражението на Андрю леко се променя, като че ли да ми каже „имаш право".

— Имах две краткотрайни приятелства с момчета преди Иън, но те бяха толкова. — вдигам нагоре очи, докато търся думата — . бездуховни. Да ти кажа право, аз започнах да виждам много бездуховни хора още от дванадесетгодишна.

Андрю изглежда замислен. Веждите му са леко присвити.

— Обаче Иън беше различен. Първото нещо, което ми каза, след като се срещнахме и за първи път дълго разговаряхме, беше: „Питам се дали океанът мирише по — различно в другия край на света." Отначало аз се засмях, защото ми се стори, че това е странно, но после си дадох сметка, че това просто изречение го прави по — различен от всеки друг, когото познавам. Иън беше момче, което стоеше откъм външната страна на стъклото и гледаше през него на нас останалите как щъкаме напред — назад, правим едно и също всеки ден, поемаме по едни и същи пътища, като мравки в мравуняк. Е, аз винаги съм знаела, че искам нещо повече от живота, нещо различно, но едва когато срещнах Иън, нещата започнаха да ми се проясняват.

Андрю леко се усмихва и казва:

— Установени и зрели преди двадесет. това е голяма рядкост.

— Да, предполагам — казвам аз и му се усмихвам, а после започвам тихо да се смея: — Няма да повярваш колко често Деймън и Натали и дори майка ми и брат ми Коул ми подмятаха, че съм била „потайна" — слагам „потайна" с пръсти в кавички и вдигам нагоре очи.

— Да си потаен не е лошо нещо — казва той, а аз го поглеждам срамежливо,защото откривам привличането, макар той да умее да го укротява много добре заради разговора. Обаче после усмивката му се скрива и той понижава леко глас: — Значи, когато си загубила Иън, си загубила партньора си в престъплението.

И моята усмивка изчезва. Опирам ръце в ръба на леглото и главата ми хлътва между раменете.

— Да. Канехме се да обикаляме света с раници на гърба, след като завършим, или може би само Европа, но бяхме твърдо решени, поне така го планирахме — сега гледам Андрю право в очите. — Знаехме, че не искаме да ходим в колеж и да работим една и съща работа в продължение на четиридесет години. Искахме да работим навсякъде, докато сме на път!

Андрю се смее.

— Ами всъщност това е страхотна идея — казва той. — Една седмица работиш като келнерка в някой бар и събираш бакшиши, а следващата си в различен град, мяташ гьобеци на някой уличен ъгъл и туристите ти подхвърлят пари в буркана, докато минават.

Отпуснатите ми рамене леко се повдигат и аз се смея и се изчервявам, когато го поглеждам.

— Келнерка да, но гьобеци? — поклащам глава. — Едва ли.

Той се хили и казва:

— О, би могла да се справиш.

Все още съм с пламнало лице, но отново гледам пред себе си, докато изчервяването ми премине.

— Шест месеца след като Иън умря — продължавам аз, — брат ми Коул уби човек, докато караше пиян, и сега е в затвора. А пък след това баща ми изневери на майка ми и те се разведоха. Новият ми приятел Кристиян също ми изневери. А после, разбира се, вече знаеш какво се случи с Натали.

Ето това е.

Разказах му всичко, което, като се събере, стана причина да се махна. Но не мога да го погледна, защото чувствам, че не би трябвало да съм свършила и като че ли той си мисли: Е, добре, къде е останалото?

— Това е доста голяма купчина лайна — казва той, а аз го поглеждам, когато усещам, че се настанява на леглото до мен. Сега, когато се е извърнал с лице към мен, усещам дъха му на мента: — Имаш пълно право да се чувстваш наранена, Камрин.

Не казвам нищо, но му благодаря с очи.

Лицето му е непроницаемо. Надявам се да не мисли, че го използвам, за да имитирам онази част от живота си, която бяхме планирали с Иън. Сега ситуацията в цялото това пътуване изглежда подобна. Дори и на мен, като се замисля, но е твърде далеч от причината, поради която тръгнах с Андрю. Аз съм с него сега, защото искам да бъда.

Точно в този момент си давам сметка, че не съм мислила за Иън и Андрю толкова много, защото се опитвам да намеря Иън в Андрю... Мисля, че причината е усещането за вина. може би се опитвам да заменя изцяло Иън. Ставам от леглото и прогонвам тези мисли. От главата си.

— И така, какво възнамеряваш да правиш? — пита Андрю зад гърба ми. — След като това пътуване свърши какво възнамеряваш да правиш с живота си? Сърцето ми изтръпва в гърдите. Нито веднъж по време на това пътуване с Андрю и дори преди да го срещна, след като напуснах Северна Каролина, не съм мислила за друго, освен за настоящето. Тук не става дума да съм се опитвала нарочно да не мисля какво ме очаква занапред, просто не съм мислила изобщо за това.

Въпросът на Андрю ме събужда и изведнъж чувствам, че ме обзема паника. Никога не съм искала и да помисля за реалността. Бях доволна да живея с илюзията си.

Обръщам се с ръце, скръстени на гърдите. Красивите очи на Андрю ме наблюдават внимателно.

— Ами аз. наистина не знам.

Той изглежда леко изненадан, погледът му става позамислен и очите му гледат встрани. — Все още можеш да постъпиш в колеж — казва той, предлагайки ми идеи, за да ми помогне да се почувствам по-добре., предполагам. — Това не означава непременно, че трябва след това да постъпиш на работа и да работиш там, докато умреш… Не, по дяволите ти пак можеш да пътуваш из Европа с раница на гърба, ако искаш.

Той става заедно с мен. Виждам, че мисли напрегнато, докато ходи няколко пъти напред-назад по тъмнозеления мокет.

— Ти си прекрасна — казва той и сърцето ми се разтуптява, — умна си и явно си по — решителна от повечето момичета. Мисля, че можеш да направиш всичко, което пожелаеш. По дяволите, знам, че това звучи банално, но в твоя случай е напълно вярно.

Аз свивам рамене.

— Предполагам — казвам, — но нямам никаква идея какво искам да правя, като изключим това, че не искам да се върна у дома, за да реша. Според мен се страхувам, че ако се върна там, ще бъда удавена в същите лайна, от които се измъкна когато в онзи ден се качих на автобуса.

— Кажи ми нещо — рече внезапно Андрю и аз внимателно се вглеждам в него.

— Кое от нещата, които те карат да си с всички останали, ти пречи най — много.

— Пречи?

Замислям се за секунда, загледана в металната нощна лампа на стената до леглото.

— Ами. не съм сигурна.

Той идва при мен и поставя два пръста върху извивката на ръката ми, за да ме накара да седна отново заедно с него и аз се съгласявам.

— Просто помисли — продължава Андрю, — като изхождаш от това, което вече ми разказа. Какво е различното между теб и тях?

Яд ме е, че ми е нужно толкова дълго време да се сетя за нещо, за което той сякаш вече има представа. Вглеждам се в ръцете си в скута и мисля дълго, докато накрая давам единствения отговор, който чувствам, че може да е правилен, но още не съм сигурна в себе си.

— Очакванията?

— Това въпрос ли е, или отговорът ти?

Предавам се.

— Наистина не знам. искам да кажа, че се чувствам ограничавана от всеки, с изключение, разбира се, на Иън.

Той кима и ме оставя да продължа, без да ме прекъсва, а отговорът продължава да се върти в главата ми.

И после като че ли отникъде той просто идва.

— Никой не иска да прави това, което аз искам да приказвам и сега, когато се чувствам по — уверена в отговора и ми е по — лесно да доразвия обяснението си: — Просто ми харесва да живея свободно и да не поемам по обичайния път, разбираш ли? Никой не иска да излезе от своята обитаема зона, за да прави това заедно с мен, защото то е нещо, което повечето хора не правят. Аз се страхувах да кажа на родителите си, че не искам да отивам в колеж, защото точно това очакват те от мен. Приех работа в универсален магазин, защото майка ми очакваше това да изпълни живота ми по някакъв начин. Всяка събота ходех с майка си на посещение при брат ми в затвора, защото тя очакваше да отида, тъй като той е мой брат и аз би трябвало да искам да го видя, макар че не исках. Натали безмилостно се опитваше да ме закачи за този или онзи, защото мислеше, че не е нормално да съм сама. Мисля, че през по — голямата част от живота ми ме е било страх да бъда себе си — извръщам рязко глава, за да го погледна. — Донякъде това беше вярно дори и за Иън.

Поглеждам бързо встрани, защото последното беше нещо, което наистина не очаквах да кажа на висок глас. То просто ми изскочи от устата, без да се усетя.

Андрю изглежда заинтригуван, но същевременно не е сигурен дали трябва да продължи да ме разпитва.

Аз също не съм сигурна дали трябва да продължа да говоря.

Той кима. Явно решава, че не е негова работа да ме кара да говоря още по темата.

Върти бузата си между зъбите. Наблюдавам го за момент, като пак се опитвам да потисна явното привличане, което изпитвам към него, но става все по — трудно. Гледам устните му и се питам какви ли са на вкус. После насила отмествам очи... пак го правя. Точно в момента. Страхувам се да му кажа какво искам. Или поне какво мисля, че искам.

— Андрю — казвам, а лицето му реагира спокойно, когато произнасям името му.

— Помисли за това, Кам, казвам си аз. Сигурна ли си, че го искаш? — Какво има? — пита той.

— Имал ли си някога връзка само за една нощ?

Имам чувството, че току — що се изпуснах и разкрих най — голямата тайна, казвана ми някога, и то пред микрофон в стая, пълна с хора. Обаче сега вече няма връщане. Все още не съм напълно сигурна дали изобщо искам това, но то е там, в главата ми от доста време. Спомням си, че смътно си мислех за това, когато бях на покрива с Блейк.

От лицето на Андрю изчезва всякаква емоция и той сякаш не може да намери думи, с които да го каже. Сърцето ми моментално замръзва и усещам, че стомахът ме присвива. Знаех си, че не би трябвало да го казвам! Ще си помисли, че съм някоя курва или нещо от сорта.

Скачам от леглото.

— Съжалявам. Боже господи, сигурно си мислиш, че съм.

Той протяга ръка и хваща китката ми.

— Седни.

Правя го неохотно, но не мога да го погледна. Чувствам се напълно покрусена.

— Какво ти става? — пита той.

— А?

Поглеждам го.

— Правиш го точно в момента — той маха с ръка, за да акцентира върху „точно в момента", веждите му са свъсени.

— Какво правя?

Андрю облизва устните си, въздъхва разочарован и накрая казва:

— Камрин, ти започна да ми казваш нещо, което може би си мислиш от известно време, но тъкмо когато доби куража да кажеш какво е то, правиш завой на 180 градуса и съжаляваш — той се взира в очите ми. Неговите са напрегнати и знаещи, но в тях има и още нещо, което не мога да определя.

— Пак ми задай въпроса, но този път, изчакай да ти отговоря.

За момент не казвам нищо, а се взирам в напрегнатото изражение на лицето му, но не съм сигурна какво виждам. А може би съм несигурна в себе си. Преглъщам и казвам:

— Имал ли си някога връзка само за една нощ?

Изражението му не се променя.

— Да, имал съм няколко такива тук и там.

Сега ме чака какво ще кажа, макар още да не съм сигурна как да се почувствам по — добре в този ставащ все по — опасен разговор. Като че ли той знае, че се гърча отвътре, но иска да ми даде урок и затова ме кара аз да говоря, вместо да е мой психиатър, какъвто се явява, откакто влязох в стаята му.

Повдига леко вежди, като че ли да каже: — Е? —

— Ами, просто се питах. защото никога не съм правила нещо подобно.

— Защо? — пита небрежно той.

Свеждам очи, но после пак го поглеждам, за да не ми се скара отново.

— Ами, струва ми се, че е малко курвенско.

Андрю се смее и това ме изненадва.

Най — после ме избавя някак от мъчението ми.

— Ако едно момиче го прави много — произнася последната дума с гнуслива усмивка, — тогава, разбира се, ще е курвенско. Обаче един или два пъти, не знам... — вдига ръце, сякаш не е сигурен, каква би могла да е бройката — в това няма нищо лошо.

А защо не се възползва от това сега? Започвам малко да се плаша и да се питам защо продължава да се държи като психиатър, вместо да засили флирта и да действа.

— Е добре, значи.

Не мога да го кажа. Просто не съм такава, не мога да говоря така спокойно за сексуалното си каквото и да е там. Мога да го правя завоалирано с Натали.

Андрю въздъхва и свива рамене.

— Очакваш ли да спиш с мен, да имаш с мен връзка за една нощ?

Разбра, че няма да го кажа, затова се отказа и го направи вместо мен.

От въпроса, макар да е очевиден и за двамата, дъхът ми спира. Това, че той го каза, ме накара да се почувствам притеснена и покрусена дори може би повече, отколкото ако го бях казала аз.

— Може би.

Тон става от леглото, поглежда ме и казва:

— Съжалявам, но не мога да го направя с теб по този начин.

Най — големият юмрук, който съм получавала, откакто съществувам, току — що се заби в корема ми. Ръцете ми изтръпнаха, сграбчили края на дюшека, и останаха напълно неподвижни. Единственото нещо, което искам точно в този момент, е да избягам през онази врата, да се заключа в стаята си и никога повече да не видя Андрю. Не защото не искам да го видя, а защото не искам той да ме вижда.

През целия си живот никога не съм се чувствата така унизена.

Ето какво ми докара това, че казах какво мисля!

Не знам дали да го приема като научен урок, или да го намразя, че ми го предаде.