Миг преди никога

Двадесет и едно

— Сигурен ли си, че сме все още на 55? — питам много по — късно аз, след като се е стъмнило и не виждам никакви фарове нито в едната, нито в другата посока.

Виждам само поля и дървета и от време на време по някоя крава.

— Да, бебчо, все още сме на 55, проверих това.

Точно в този момент минаваме покрай друг пътен знак на магистралата, на който действително пише: 55.

Надигам се от ръката на Андрю, върху която главата ми лежеше през последния един час и започвам да протягам ръцете, краката и гърба си. След това се навеждам и разтривам мускулите на прасците си. Имам чувството, че всеки мускул в тялото ми се е зациментирал върху костите.

— Имаш нужда да излезеш и да се разтъпчеш за малко, така ли? — пита Андрю.

Вглеждам се в лицето му в тъмнината. По кожата му се е разлял светлосин оттенък, а очертанията на добре оформената му челюст са още по — изразени в тъмното.

— Ами, да — казвам и се навеждам към командното табло, за да виждам по — добре през предното стъкло как изглежда пейзажът. Поля и дървета. Ама, разбира се, ето и още една крава — би трябвало да се досетя.

Обаче после забелязвам небето. Навеждам се още повече напред и поглеждам нагоре към звездите, обгърнати в безкрайния мрак. Виждам колко са ярки и как светлината на много от тях си остава все така чиста в продължение на мили.

— Искаш ли да излезеш от колата, за да се разтъпчеш — пита той и продължава да чака отговора ми.

На мен ми хрумва нещо, усмихвам се весело и кимам.

— Да, мисля, че идеята е чудесна... има ли в багажника одеяло?

Той ме поглежда за момент с любопитство.

— Всъщност има. Държа едно в онази кутия отзад заедно с останалите ми неща за извънредни обстоятелства по време на път. Защо?

— Знам, че може да прозвучи като клише — започвам аз, — но това е нещо, което винаги съм искала. Спал ли си някога под звездите? — чувствам се малко глупаво, че го питам, защото това наистина е клише, а до този момент не съм видяла в Андрю нищо, което да ми заприлича на такова.

По лицето му се разлива широка усмивка.

— Всъщност не. Никога не съм спал под звездите... да не би да започваш да ставаш романтична с мен, Камрин Бенет? — той закачливо ме поглежда.

— Не! — казвам през смях. — Хайде, говоря сериозно. Просто мисля, че това е една чудесна възможност — протягам ръка към предното стъкло. — Погледни тези поля наоколо.

— Е, да, ама не можем да постелем одеяло в памучно поле — казва той, — а и през повечето време тези полета са пълни с вода до глезените.

— Не и тези, покрити с трева и с кравешки фъшкии — казвам аз.

— Искаш да спиш на поле, където серат крави? — пита равнодушно той, но и с известна доза хумор.

Прихвам да се смея.

— Не, само на тревата. Хайде. — после го поглеждам закачливо. — Какво, да не би да те е страх от някое малко кравешко лайно?

— Ха, ха! — той клати глава. — Камрин, в купчина кравешки лайна няма нищо малко.

Аз се примъквам отново до него, полагам глава точно по средата на скута му и го поглеждам намусена.

— Моля те? — казвам и премигвам с очи.

И напразно се опитвам да не обръщам внимание върху какво всъщност лежи главата ми.

Андрю

Направо се разтапям, когато ме поглежда така. Как бих могъл да й откажа? Дали ще трябва да е до купчина кравешки лайна, или под някой надлез в съседство с бездомен пияница. бих спал навсякъде с нея.

Но точно това е проблемът.

Мисля, че се превърна в проблем в мига, в който реши да седне до мен в колата. Защото тъкмо тогава тя се промени. Точно тогава мисля, че започна да вярва, че иска от мен нещо повече, освен орален секс. Бих могъл да направя това за нея там, в Бирмингам, но не мога да й позволя да иска повече от това. Не мога да й позволя да ме пипа и не мога да спя с нея. Искам я, искам я по всеки възможен начин, но не мога да понеса да й разбия сърцето. виж, нейното дребно тяло е друга работа, бих могъл да го понеса да го разбия. Обаче, ако тя някога ми позволи да я имам, накрая ще й разбия сърцето (а и моето).

Още по — трудно стана, откакто ми разказа за нейния бивш.

— Моля те — настоява още веднъж тя.

Въпреки че току — що си казах какво може да се случи, протягам ръка, прекарвам върха на пръста си по лицето й и много нежно казвам:

— Добре.

Никога не слушам гласа на разума, когато стане дума за нещо, което искам, но с Камрин се усещам, че много повече от обикновено пращам разума да върви на майната си.

Карам още десет минути, намирам поле, което изглежда като равно, безкрайно море от трева, и паркирам колата отстрани на пътя. Намираме се буквално по средата на нищото. Излизаме, заключвам вратите, като оставям всичко в колата. Отварям багажника и ровя в онази кутия за навитото на руло одеяло, което мирише на стара кола и на нещо като бензин.

— То смърди — казвам, след като го помирисвам.

Камрин се навежда, помирисва го и бърчи нос.

— Ох, добре, не ме е грижа.

Мен също. Сигурен съм, че тя ще го направи да мирише на по — хубаво.

Без дори да се замисля, хващам ръката й. Спускаме се по малък склон, после през един овраг, след това нагоре от другата страна на склона до ниската ограда, която отделя полето от нас. Започвам да се оглеждам за най — лесния начин, по който би могла да се прехвърли през нея. Докато се усетя, тя пуска ръката ми и се прехвърля през проклетото нещо.

— Побързай! — вика тя, след като скача от другата страна и прикляка.

Не мога да изтрия усмивката от лицето си.

Прескачам оградата, стоварвам се до нея и хукваме през откритото пространство — тя като грациозна газела, а аз като лъвът, който я преследва. Чувам как джапанките й пляскат по ходилата, докато бяга, и виждам кичурите, измъкнали се от плитката руса коса да се развяват от вятъра. Държа одеялото в една ръка и тичам след нея, като й давам няколко стъпки преднина, така че, ако случайно падне, да бъда там, първо, за да й се присмея, а след това и да й помогна. Толкова е тъмно. Само лунната светлина залива пейзажа. Но тя е достатъчна, за да виждаме къде стъпваме и да не паднем в някой трап или да се спънем в дърво по пътя.

И не виждам никакви крави, което означава, че е поле без лайна, а това е плюс.

Отдалечаваме се толкова много от колата, че единствената част от нея, която виждам, е отразената светлина от лъскавите лайстни.

— Мисля, че тук е добре — казва Камрин и внезапно спира.

Най — близките дървета са на тридесет — четиридесет метра около нас.

Тя вдига високо ръце над главата си и вирва нагоре брадичка, като оставя вятъра да духа в лицето й. Усмихва се толкова широко със затворени очи, че ме е страх да кажа каквото и да било, за да не попреча на моментното й съприкосновение с природата.

Разгъвам одеялото и го постилам на земята.

— Кажи ми истината — казва тя, обгръща с пръсти китката ми и ме води да седна на одеялото заедно с нея. — Наистина ли никога не си прекарвал нощта под звездите с момиче?

Поклащам глава.

— Истина е.

Изглежда, че това й харесва. Гледам я как ми се усмихва, а лекият ветрец се вмъква между нас и отвява непокорните кичури от лицето й. Тя вдига ръка и отстранява няколко попаднали между устните й, като внимателно плъзга пръста си под тях.

— Всъщност не си падам много по романтичните преживявания.

— Така ли? — казва тя малко изненадана. — Аз пък мисля, че може би е тъкмо обратното.

Свивам рамене. Изпитва ли ме? Мисля, че прави тъкмо това.

— Предполагам, че зависи от това какво разбираш под романтичен — казвам аз. — Ако някое момиче очаква вечеря на свещи и запис с изпълнения на Майкъл Болтън за фон, определено е сбъркала човека.

Камрин се киска.

— Е, това е прекалено романтично — казва тя. — Обаче се обзалагам, че и ти си правил романтични жестове.

— Предполагам — отвръщам аз, макар че да си призная честно не се сещам за нито един в момента.

Тя ме гледа, навела настрани глава.

— Ти си един от онези — казва Камрин.

— Един от кои?

— Мъжете, които не обичат да говорят за бившите си.

— Искаш да знаеш за бившите ми?

— Разбира се.

Тя ляга по гръб, като прибира нагоре босите си крака и потупва одеялото до себе си.

Лягам до нея в същата поза.

— Разкажи ми за първата си любов — казва тя и аз вече чувствам, че не би трябвало да водим такъв разговор, но след като тя иска да говорим за това, ще се постарая да й кажа каквото иска да знае.

Мисля, че е честно, след като тя ми разказа за себе си.

— Ами — казвам и поглеждам към обсипаното със звезди небе, — тя се казваше Даниеле.

— И ти я обичаше? — Камрин ме поглежда и отпуска глава настрани. Продължавам да гледам звездите.

— Да, обичах я, но нищо не излезе.

— Колко дълго бяхте заедно?

Чудя се защо й трябва да знае това? Повечето момичета, които познавам, стават ревниви, което ме кара да си взема своето, щом стане дума за бивши.

— Две години — отвръщам аз. — Скъсахме по взаимно съгласие, започнахме да проверяваме как е с други хора и предполагам, че и двамата стигнахме до заключението, че не се обичаме толкова, колкото си мислехме.

— Или пък просто се разлюбихте.

— Не, първо на първо, изобщо не бяхме влюбени.

Този път я поглеждам.

— Как разбра каква е разликата? — пита тя.

Замислям се за момент, загледан в очите й, които са само на сантиметри от мен. Когато диша мога да усетя миризмата на канелената паста за зъби, с която ги е мила тази сутрин.

— Не мисля, че изобщо можеш да разлюбиш някого — казвам аз и забелязвам някаква мисъл да се мярка в очите й. — Според мен, когато се влюбиш истински, се влюбваш за цял живот. Всичко останало е само опити и заблуди.

— Не знаех, че си такъв философ — казва тя и се усмихва. — Трябва да ти кажа, че това се брои за романтичност.

Обикновено точно тя се изчервява, но този път ме хвана натясно. Опитвам се да не я гледам, но това не е толкова лесно.

— Тогава в коя си бил влюбен! — пита тя.

Изпъвам крака, кръстосвам ги и слагам ръцете си с преплетени пръсти върху корема. Поглеждам към небето и с крайчеца на очите забелязвам, че Камрин прави същото.

— Честно?

— Ами, да — казва тя. — Просто съм любопитна.

Взирам се в едно ярко струпване на звезди и казвам:

— В никоя.

Тя леко пуфти с устни.

— О, моля те, Андрю. Мислех, че ще си откровен.

— Откровен съм — отговарям аз и я поглеждам, — няколко пъти си мислех, че съм влюбен, но... Защо изобщо говорим за това?

Камрин отново отпуска глава настрани и вече не се усмихва. Изглежда някак тъжна.

— Предполагам, че пак те използвах за мой психиатър.

Поглеждам я с недоумение.

— Какво искаш да кажеш?

Тя поглежда встрани, хубавата й руса плитка се смъква от рамото върху одеялото.

— Защото започвам да си мисля, че може би не бях. Не, не би трябвало да казвам нещо такова.

Тя вече не е щастливата, усмихваща се Камрин, с която тичах до тук. Надигам се от одеялото и се подпирам на лакти. Поглеждам я с любопитство.

— Би трябвало да казваш какво чувстваш, винаги когато имаш нужда от това. Може би имаш нужда точно да го казваш.

Тя не ме поглежда.

— Но аз се чувствам виновна, дори само при мисълта за него.

— Да, вината е ужасно нещо, но не смяташ ли, че ако го мислиш, то може и да е вярно?

Тя отново отпуска глава настрани.

— Просто го кажи. Ако след като го кажеш не ти олекне тогава не го прави повече, но ако го държиш в себе си, колебанието може да се превърне в нещо по — ужасно от вината.

Тя отново се взира в звездите. Аз също, просто за да й време да помисли върху това.

— Може би изобщо не съм била влюбена в Иън — казва тя. — Наистина много го обичах, но ако бях влюбена в него мисля, че още щях да бъда.

— Това е добро наблюдение — казвам аз и леко се усмихвам с надеждата, че и тя може отново да започне да се усмихва.

Наистина мразя да я гледам намръщена.

Лицето й е безизразно, замислено.

— Тогава какво те кара да мислиш, че никога не си била влюбена в него?

Тя гледа право в мен, взира се в лицето ми и после казва:

— Защото, когато съм с теб, вече не мисля толкова за него.

Веднага лягам по гръб и гледам в нощното небе. Вероятно бих могъл да преброя всички звезди, ако се опитам, просто ей така, за отклоняване на вниманието, но до мен лежи нещо много по — разсейващо от всички звезди във Вселената.

Трябва да прекратя това, и то скоро.

— Защото съм много добра компания — казвам аз и се усмихвам. — Миналата нощ накарах малкото ти задниче да се влачи по кревата, затова не се учудвам, че си по — склонна да мислиш за главата ми между краката ти, отколкото за каквото и да било друго — просто се опитвам да я накарам да стане отново весела дори ако за това тя ме удари и ме обвини, че нарушавам обещанието да се държа така, сякаш нищо не се е случило.

И наистина ме удря, веднага след като се повдига и се подпира на лакти като мен.

Смее се.

— Задник такъв!

Аз се смея по — силно. Щях да отдръпна главата си назад, ако не беше притисната в земята.

Тогава тя се премества по — близо до мен, подпира се на единия си лакът и ме гледа в очите. Усещам мекотата на косата й да докосва ръката ми.

— Защо не ме целуна? — пита тя и това ме изненадва. — Когато миналата нощ беше заедно с мен в леглото, ти така и не ме целуна. Защо?

— Целунах те.

— Не ме целуна по устата — казва тя и е толкова близо до устните ми, че искам веднага да я целуна, но не го правя. — Не знам как да се чувствам заради това... Не ми харесва как се чувствам, но и не съм сигурна как би трябвало да се чувствам.

— Не би трябвало да се чувстваш зле, в това поне съм сигурен — отвръщам аз, като се старая да съм колкото може по — двусмислен.

— Но защо? — настоява тя и изражението й започва да става по — сериозно. Предавам се и казвам:

— Защото целуването е нещо много интимно.

Тя рязко вдига глава.

— Значи не би ме целунал заради същата причина, поради която не би ме чукал, така ли?

Моментално се надървям. Отчаяно се надявам тя да не го забележи.

— Да — казвам и преди да имам възможност да кажа още нещо, тя пропълзява върху скута ми.

Мамка му, дори и ако не е разбрала, че ми е станал корав като камък, сега вече определено го знае. Голите й крака се притискат в одеялото и от двете ми страни, тя се навежда, подпряна на ръце, и на мен ми идва направо да умра, когато устните й докосват моите.

Взира се право в очите ми и казва:

— Няма да се опитам да те накарам да спиш с мен, но искам да ме целунеш. Само една целувка.

— Защо? — питам аз.

Тя наистина трябва да се махне от скута ми. Ох, мамка му... това, че точно сега бузите на задника й притискат члена ми помежду си никак, ама никак не му помага. Ако се помръдне само сантиметър назад.

— Защото искам да знам как ще се почувствам — прошепва тя върху устата ми.

Ръцете ми се плъзгат нагоре по краката й, после по кръста й там пръстите ми се преплитат. По дяволите, тя мирише толкова хубаво. Усещането от близостта й е изумително, а тя само е седнала върху мен. Дори не мога да си мисля как ли бих се почувствал, ако съм вътре в нея, тази мисъл направо ме подлудява.

После усещам, че се притиска в мен през дрехите и малките й бедра едва — едва се раздвижват, само веднъж, за да ме убедят, а след това тя спира и остава там, без да мърда повече. Усещам болезнено възбудата. Очите й се взират в лицето и устните ми и единственото нещо, което ми се иска, е да разкъсам дрехите й и да забия члена си в нея.

Навежда се още повече, притиска устните си в моите и въпреки нежеланието ми плъзва топлия си език в устата ми. Езикът ми започва бавно да се движи върху нейния, опитва го първо на вкус, усеща топлата му влага, когато той се вплита в моя. И двамата дишаме тежко уста в уста. Неспособен да й устоя или да й откажа тази единствена целувка, аз я хващам за двете бузи и силно я притискам към мен, като впивам страстно устните си в нейните. Тя простенва в устата ми и аз я целувам по — нежно, като обгръщам с едната си ръка гърба й и придръпвам по — близо към себе си останалата част на тялото й.

И тогава целувката свършва. Устните ни се задържат едни в други още малко, тя се надига, поглежда ме с такова загадъчно изражение, каквото не съм виждал, но което прави на сърцето ми нещо, каквото никога преди не съм изпитвал.

После лицето й помръква, а онова изражение се стопява в мрака, заменено от някаква обърканост и обида, обаче тя се опитва да ги скрие, като ми се усмихва.

— С такава целувка — казва Камрин и закачливо се усмихва, като че ли за да прикрие нещо по — дълбоко, — ти може би наистина не трябва да спиш с мен.

Няма как да не се засмея, наистина е смешно донякъде, но ще я оставя да си мисли каквото си иска.

Тя се смъква от скута ми и отново ляга до мен, като подпира глава на ръцете си.

— Красиви са, нали?

Гледам звездите заедно с нея, но всъщност не ги виждам, тя и тази целувка са всичко, за което мога да мисля.

— Да, красиви са.

— Ти също... —

— Андрю?

— Да?

Продължаваме да гледаме небето.

— Исках да кажа „благодаря ти".

— За какво?

След кратка пауза отговаря:

— За всичко: за това че ме накара да напъхам дрехите ти в онзи сак,вместо да ги сгъна, за това че спря музиката в колата, за да не ме събуди, и за това, че пя за стафидите — главата й се отпуска на една страна и моята също. Поглежда ме в очите и казва: — И за това че ме накара да се почувствам жива.

Усмихвам се топло, поглеждам встрани и казвам:

— Всеки има нужда от помощ, за да се почувства отново жив от време на време.

— Не — казва със сериозен тон тя и аз отново се вглеждам в нея, — не казах отново, Андрю, а за това че ме накара да се почувствам жива за първи път.

Сърцето ми реагира на думите й, обаче не мога да отговоря. Но и не мога да откъсна очи от нея. Разумът отново ми крещи, казва ми да спра, преди да е станало твърде късно, но не мога. Прекален егоист съм.

Камрин леко ми се усмихва, аз й отвръщам и после двамата отново съзерцаваме звездите. Топлата юлска нощ е направо без грешка с лекия бриз, който духа през откритото пространство, и нито едно облаче на небето. В нощта пеят хиляди щурци, жаби, а и няколко козодоя. Винаги обичам да слушам тези птици.

Внезапно писъкът на Камрин раздира тишината и тя скача от одеялото по — бързо от котка от вана.

— Змия! — сочи с една ръка, а с другата притиска устата си. — Андрю! Ето я там! Убий я!

Скачам, когато виждам нещо черно да се плъзга в края на одеялото. Отскачам бързо назад, а после вдигам крак, за да я стъпча.

— Не — не — не! — крещи тя и маха с ръце пред мен. — Не я убивай!

Премигвам объркан.

— Ама ти току — що каза да я убия.

— Е, нямах предвид буквално!

Още е уплашена, леко се е изгърбила, като да предпази останалата част на тялото си от змията, което е смешно.

Вдигам ръце с длани напред.

— Какво, искаш да се престоря, че я убивам ли?

Смея се и клатя глава, за да й покажа колко е глупава.

— Не просто... няма начин да спя тук сега — тя ме хваща за ръка. — Хайде да си вървим — буквално трепери и се опита едновременно да не се смее и да не плаче.

— Добре — казвам и се навеждам да вдигна одеялото, след като змията се е махнала от него.

Изтърсвам го с една ръка, защото Камрин ме стиска здраво за другата. После аз я хващам за ръка и се отправяме обратно към колата.

— Мразя змии, Андрю!

— Виждам, бебчо.

Мъча се отчаяно да не се разсмея.

Докато вървим през полето, тя започва леко да ме подръпва, за да побързам. Изпищява, когато почти босите й крака стъпват върху безобидна купчинка мека пръст и аз виждам, че докато стигнем до колата, може и да припадне.

— Ела тук — казвам и я спирам.

Издърпвам я зад мен, помагам й да се метне на гърба ми. Тя обхваща кръста ми с краката си и аз я държа за бедрата.